5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
С., 14.01.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 903/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 516 от 30.10.2013 г. по т. д. № 940/2013г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 248 от 29.05.2013 г. по т. д. № 661/2012 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за сумата 32 067.60 лв., представляваща претърпяна вреда от неизпълнение на договор от 10.11.2008 г. и анекс към него от 04.05.2011 г. за изработка и доставка на дизелгенератор.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Според касатора, решаващият състав погрешно е определил като приложима разпоредбата на чл. 324 ТЗ и то в редакция, която не е съществувала към релевантния за спора момент, без да съобрази твърденията на самите страните, че в случая не се касае до вещ с недостатъци, а до вещ с технически характеристики, различни от уговорените. Изразено е несъгласие и с извода за несвоевременно преглеждане на доставената вещ и констатиране на несъответствието й с посочените в анекса от 04.05.2011 г. параметри, както и с извода за липса на пряка причинна връзка между неточното изпълнение на процесния договор от страна на ответника и претърпените от ищеца вреди.
Като значими за допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е съдът да изясни точния смисъл на договорните клаузи и при какви критерии; 2. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, без да се отчита действителната воля на страните, с оглед цялостното му съдържание; 3. Следва ли съдът да определи правната норма, регулираща спорното правоотношение, съобразно въведените предели на търсената в исковия процес съдебна защита от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством които се индивидуализира спорното материално право”. Според касатора, посочените въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в конкретно цитирани и представени решения по чл. 290 ГПК, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото .
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 05.03.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 82 ЗЗД, въззивният съд е споделил извода на Пловдивски окръжен съд, че неточното изпълнение на сключения между страните договор за изработка и доставка на дизелгенератор, изразяващо се в несъответствие на същия с част от уговорените с анекса от 04.05.2011г. технически параметри, не е причинило твърдяните от ищеца вреди в размер на сумата 32 067.60 лв. – неплатена част от субсидия по договор от 23.12.2009 г. с Държавен фонд „Земеделие” за отпускане на финансова помощ по мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства”. Според решаващия състав, за ищцовото дружество е било възможно, а освен това за него е съществувало и задължение съобразно разпоредбата на чл. 324 ТЗ (в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 20/2013 г.) да прегледа доставената вещ в течение на времето, необходимо според обстоятелствата, и ако не отговаря на изискванията, да уведоми незабавно продавача, като несъответствието с уговорените параметри на генератора е могло да бъде констатирано при сравняване на придружаващата съоръжението документация, идентификационната табела и анекса към договора, доколкото не се касае за скрит недостатък. Тъй като, обаче, това задължение не е изпълнено нито при получаването на вещта на 26.07.2011 г., нито по-късно, а несъответствието е констатирано от ДФ „Земеделие” при извършената проверка за изпълнение на договора за финансово подпомагане – през м. февруари 2012 г. , въззивният съд е счел, че следва да се приложи презумпцията по чл. 324, изр. 2 ТЗ за одобряване на доставеното съоръжение и съответно – че неточното изпълнение от страна на ответника не е причинило на ищеца твърдяната вреда. В тази връзка е възприето становището в първоинстанционния акт, че ищецът сам е могъл да избегне вредата, като уведоми ДФ „Земеделие” за несъответствието на доставения му генератор с част от предварително уговорените и заявени пред Фонда параметри, което именно би било изпълнение на задълженията му по договора за финансово подпомагане с грижата на добрия търговец. Що се отнася до позоваването в мотивите на първоинстанционния съд на новата редакция на чл. 324 ТЗ, същото е преценено като неопорочаващо изводите по съществото на спора.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените въпроси не е изпълнено императивното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода по конкретното дело. От една страна, въпросите, касаещи тълкуването на договорните клаузи, са напълно ирелевантни, тъй като в случая изобщо не е имало спор относно действителната воля на страните, обективирана както в самия договор за доставка, така и в анекса към него от 04.05.2011 г. В мотивите на въззивния съд изрично е посочено, че процесната вещ е следвало да бъде с технически характеристики, представляващи неразделна част от договора, които впоследствие са били променени с подписания към него анекс. Като безспорно е прието и обстоятелството, че доставената на ищеца вещ не съответства на част от тези характеристики, т. е. че е налице неточно изпълнение на договора за доставка. Отхвърлянето на претенцията, обаче, не е резултат от начина, по който решаващият състав е изяснил действителната воля на страните, защото тя е напълно ясна и не се е налагало установяването й по пътя на тълкуване на договорните клаузи. Посоченият правен резултат е обусловен единствено от преценката на съда, че ищецът се е съгласил с неточното изпълнение и поради това не може да претендира обезщетение за вреди от него. Правилността на тази преценка е предмет на самия касационен контрол, но е неотносима към допускането му.
Изцяло свързан с правилността на обжалвания акт е и последният поставен от касатора въпрос – този за определяне на приложимата към спора правна норма. В действителност, така поставеният въпрос представлява по своята същност оплакване за неправилно приложение на закона и по-конкретно – на разпоредбата на чл. 324 ТЗ, което не може да бъде обсъждано в рамките на настоящото производство.
Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъде преценявано наличието на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Независимо от това, настоящият състав намира, че тези основания са и недоказани. Представените с изложението решения на ВКС не установяват твърдяното противоречие на въззивния акт със задължителната съдебна практика, тъй като в тях е даден принципен отговор на въпроса за тълкуването на договорите, респ. за определяне правната квалификация на спорното материално право, а в случая се касае за извършена от съда конкретна преценка на фактите и събраните по делото доказателства. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен че е неаргументирано и е заявено само бланкетно, същото не може да се счете за осъществено предвид наличието вече на единна и непротиворечива съдебна практика по поставените въпроси, част от която е представена и от самия касатор.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от посочения изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски е неоснователно предвид липсата на доказателства за направени такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 516 от 30.10.2013 г. по т. д. № 940/2013г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: