6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 662
София, 25.10.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 252/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. К. и М. М. К., двамата от гр. София, срещу решение от 09.11.2009 г. по гр. д. № 1827/2008 г. на Софийски градски съд, ІІ В състав в частта, с която е отменено постановеното от Софийски районен съд, 41 състав решение от 05.03.2008 г. по гр. д. № 12200/2007 г. и са уважени предявените от “Е. Р.К.В.” ООД, гр. Пловдив срещу двамата касатори обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключените между страните четири броя граждански договори от 01.01.2005 г. и 01.01.2006 г. и за връщане на получените по тях суми в общ размер на 15 100 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Твърди се, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 188 ГПК /отм./ за обсъждане на всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, в резултат на което е достигнал до неправилния и противоречащ на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД извод относно правната същност на процесните договори като договори за управление по чл. 141, ал. 7 ТЗ, а не като договори за поръчка по чл. 280 ЗЗД. Според касаторите, погрешната квалификация на договорите е обусловила и неправилната преценка за нищожност на същите поради липса на съгласие, изразяващо се в липсата на изрично решение на Общото събрание на съдружниците в търговското дружество за овластяване на конкретно лице, което да сключи договорите от името на дружеството. Несъгласие е изразено и със становището на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл. 301 ТЗ към процесните договори. По съображения, подробно изложени в жалбата, се иска отмяна на въззивното решение в атакуваната му част и отхвърляне на предявените искове.
Допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според касаторите, въззивният съд се е произнесъл по множество въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, са повторени всички подробно развити в касационната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуални и материалноправни норми, а именно – чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, чл. 9 ЗЗД, чл. 20 ЗЗД, чл. 141, ал. 7 ТЗ, чл. 301 ТЗ и чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В подкрепа на твърдението за противоречие е цитирана и приложена голям обем практика на ВКС – тълкувателни решения на ОСГК / № 1 от 04.01.2001 г.; № 1 от 17.07.2001 г. и № 1 от 06.12.2002 г./; решения, постановени по новия съдопроизводствен ред на чл. 290 ГПК /решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г.на І т. о. и решение № 485 от 01.10.2009 г. по гр. д. № 4774/2008 г. на ІІ г. о./; решения и определения, постановени по реда на отменения ГПК и определения по допускане на касационното обжалване, постановени по 288 ГПК.
Като въпроси, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са посочени следните конкретно формулирани материалноправни въпроси: 1. При липса на договор за възлагане на управлението по смисъла на чл. 141, ал. 7 ТЗ, допустимо ли е между дружество с ограничена отговорност и лице, избрано за негов управител, съобразно установения в чл. 9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето, да бъдат сключвани други договори, по силата на които дружеството да възлага на това лице извършването на определени дейности срещу възнаграждение; 2. Какво следва да включва предметът на договора за възлагане на управление по чл. 141, ал. 7 ТЗ; 3. Може ли договорът за възлагане на управление да бъде квалифициран като търговска сделка, по отношение на която да важат съответните общи правила за търговските сделки, в т. ч. чл. 301 и чл. 293, ал. 3 ТЗ и 4. Установената в чл. 301 ТЗ презумпция само по отношение на сключването на търговски сделки от името на търговец с трети лица ли намира приложение или се прилага за всякакви действия, извършени от едно лице без представителна власт от името на търговеца и съответно – кои лица се включват в кръга на “третите лица” и може ли за такива да се приемат лица от персоналния субстрат на търговеца.
Ответникът по касация – „Е. Р.К.В.” ООД, гр. Пловдив – моли да не бъде допуснато касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. касационната жалба да бъде оставена без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 05.03.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от „Е. Р.К.В.” ООД, гр. Пловдив срещу двамата касатори обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че процесните четири договора, сключени от името на дружеството-ищец, представлявано от един от неговите управители, с друг от неговите управители и наименовани “граждански договор”, са нищожни поради липса на съгласие, изразяваща се в липса на изрично решение на Общото събрание на съдружниците по чл. 141, ал. 7 ТЗ, което да е овластило определено лице за сключването им. Този извод е направен в резултат на приетата от решаващия състав правна квалификация на договорите като такива за управление по смисъла на цитираната разпоредба, а не като такива за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД. Посочената правна квалификация е аргументирана с целта, за която са били сключени договорите, а именно – да бъде получавано възнаграждение от всеки от ответниците за извършваните от тях действия по управление на дружеството – извод, направен от тълкуването на договорите с оглед посочения в тях предмет, при съпоставка с предмета на дейност на самото дружество и на база показанията на разпитаните по делото свидетели. Като неоснователен съдебният състав е приел довода на ответниците по исковете за потвърждаване на договорите по реда на чл. 301 ТЗ по съображения, че съдържащата се в тази норма презумпция е приложима към търговските сделки, сключени от името на дружеството с трето лице, а не при уреждане на отношения между дружеството и неговите органи, какъвто именно е предметът на процесните договори. Поради основателността на исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД въззивната инстанция е уважила и обусловените от тях искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумите, получени по всеки от договорите.
С оглед мотивите на атакуваното решение, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на същото.
Преценката за допускане на касационния контрол следва да се извърши единствено по отношение на въпросите, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва изрично формулиране на въпросите, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, наличието на това основание не следва да бъде обсъждано. Съгласно задължителните указания по т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г., касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като без посочването му касационното обжалване не може да бъде допуснато. Изрично е подчертано, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, а може само да го конкретизира, да го уточни и да го квалифицира. В настоящия случай, обаче, такава възможност не съществува, тъй като в изложението на основанията /Раздел А/ изобщо не са посочени въпроси, а само са развити оплаквания за допуснати нарушения на конкретни законови разпоредби с цитиране на относима към тях съдебна практика.
По отношение на формулираните материалноправни въпроси по Раздел Б от изложението:
Тези въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване поради това, че не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за делото.
По първите два въпроса в мотивите на въззивното решение изобщо липсва произнасяне – нищожността на процесните договори не е обоснована с недопустимостта принципно дружеството да сключва договори с лице, избрано за негов управител, с които да му възлага извършването на определени действия срещу възнаграждение, нито с предмета на процесните договори, а с целта, за която същите са сключени. Следователно, това не са въпроси, чието решаване е обусловило изхода на правния спор.
По вторите два въпроса – за приложимостта на разпоредбите на чл. 293, ал. 3 и чл. 301 ТЗ към договора за възлагане на управление и кръга на сделките, от гледна точка на страните по тях, към които същите могат да бъдат приложени. Независимо, че въззивното решение съдържа произнасяне по тези въпроси, същите не следва да се преценяват като релевантни за допускане на касационното обжалване. Презумпцията по чл. 301 ТЗ може да бъде приложена само към действителна сделка – условие, което в настоящия случай не е налице, тъй като процесните договори са приети за нищожни. Поради това, произнасянето по поставения във връзка с нея въпрос се явява без значение за изхода на делото. Не е изпълнено и условието за приложимост на разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ – нищожността на сделката да произтича от неспазване на изискуемата от закона форма. В настоящата хипотеза нищожността на процесните договори е резултат не от неспазване на установената за тях в чл. 141, ал. 7 ТЗ писмена форма, а от липсата на един от задължителните елементи от фактическия състав за сключване на договора за възлагане на управление – решение на Общото събрание на съдружниците за овластяване на конкретно лице за сключване на договора. Оттук и изводът, че решаването на поставения по повод тази разпоредба въпрос също не би повлиял на изхода на конкретното дело.
Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано наличието на допълнителното изискване, специфично за поддържаното по отношение на горните въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 09.11.2009 г. по гр. д. № 1827/2008 г. на Софийски градски съд, ІІ В състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: