3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 09.03.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 95/2011 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу определение № 10 447 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 6470/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б отделение. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 25 състав разпореждане от 28.12.2009 г. по гр. д. № 56140/2009 г., с което е отхвърлено подаденото от същото дружество заявление за издаване на заповед за изпълнение за сумата 5 279.31 лв., представляваща вземане за цена на продадени стоки, както и за сумата 1 770.49 лв. – лихви върху първата сума за периода 17.09.2006 г. – 17.12.2009 г.
Частният касатор поддържа, че въззивното определение е неправилно като необосновано и противоречащо на материалния и процесуалния закон. Развива подробни съображения срещу извода на съда за липса на индивидуализация на претендираното вземане, като счита, че изложените в заявлението обстоятелства относно претендираното вземане са напълно достатъчни – посочен е размерът на дължимите суми; изяснен е характерът на паричното вземане /цена на конкретно изброени видове закупени стоки/; изрично е отбелязано наличието на издадени фактури. Според частния касатор, предвид съществуващите между страните трайни търговски отношения и с оглед липсата на изрично законово изискване за спазване на специална форма за търговската продажба, в случая сключеният договор /обективиран в съответната фактура/ и датата на сключването му не се явяват основен индивидуализиращ белег, поради което посочването на фактурите не би придало допълнителна яснота и определеност на предявеното вземане.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното определение съдържа произнасяне по значим за конкретното дело процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и който е решаван противоречиво от съдилищата. Като такъв е посочен въпросът за редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма],[населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и срещу подлежащ на обжалване акт.
За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което Софийски районен съд е отхвърлил заявлението на [фирма],[населено място] за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въззивният съд, е споделил становището на първата инстанция за нередовност на заявлението, изразяваща се в липса на подробно изложение на обстоятелствата, на които се основава искането. По-конкретно, приел е, че всяка фактура доказва съществуването на договорни отношения между жалбоподателя и длъжника, макар да не е форма за действителността на същите, поради което вземането по всяка фактура е предмет на отделен договор и представлява самостоятелен иск и по отношение на него следва да са изложени всички обстоятелства, на които се основава. И доколкото в случая заявителят не е посочил конкретните фактури, нито размера на вземането по всяка от тях, е направен извод, че заявлението не отговаря на изискванията на чл. 410 във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК – нередовност, за която съдът не следва да дава указания по реда на чл. 101 и чл. 129 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато.
Макар заповедното производство да е нов процесуален институт, по неговото приложение вече е създадена достатъчно съдебна практика, в т. ч. и по поставения от частния касатор въпрос за редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В множество постановени от ВКС определения /определение № 431 от 09.12.2008 г. по ч. т. д. № 414/2008 г. на ІІ т. о.; определение № 37 от 19.01.2009 г. по ч. т. д. № 286/2008 г. на ІІ т. о.; определение № 126 от 15.02.2010 г. по ч. т. д. № 815/2009 г. на ІІ т. о.,; определение № 509 от 24.06.2010 г. по ч. т. д. № 172/2010 г. на І т. о.; определение № 744 от 28.10.2010 г. по ч. т. д. № 731/2010 г. на ІІ т. о. и др./ е прието, че претендираното вземане следва да бъде надлежно индивидуализирано чрез посочване на неговите страни, основание и размер – становище, което е аргументирано с препращането в чл. 410, ал. 2 ГПК към изискванията за редовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1 ГПК. Що се отнася до съобразяването тези изисквания в конкретното заявление, то това е въпрос, който е изцяло в правомощията на разглеждащия заявлението съд и касае правилността на неговата преценка, чиято проверка е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му.
Поради наличието на посочената практика касационното обжалване не следва да бъде допуснато на нито едно от поддържаните от частния касатор основания.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 10 447 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 6470/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: