2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 809
София,14.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 784 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета С. С., чрез адв. К. А.-Г., против решение без номер от 24 ноември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 311 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г., с което е отменено решение без номер от 3 август 2016 г. по гр.д. № 2192/2015 г. по описа районния съд в [населено място] в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от [община] против Кооперация „О.“, [населено място] и Областен кооперативен съюз – М. искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че нотариален акт № 98, т. IV, дело № 1533/1996 г.на Л. З. – нотариус при РС – Монтана, нотариален акт № 76, том X., рег. № 20794, дело № 2063/2006 г. на нотариус Б. П. и нотариален акт № 118, т. V, рег. № 10094, дело № 419/2007 г. на нотариус И. Ф., са нищожни поради противоречие със закона, вместо което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 576, вр. чл. 574 ГПК, за обявяване нищожността на нотариалното удостоверяване на правото на собственост на Кооперация „О.“, [населено място], по реда на чл. 587 ГПК по посочените нотариални актове. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от [община] против Кооперация „О.“, [населено място], и Областен кооперативен съюз – М. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че договор от 2 юли 2007 г., сключен с нотариален акт № 119, т. V, рег. № 10097, д. № 420/2007 г. на нотариус И. Ф., е нищожен поради противоречие със закона.
В касационната жалба се сочи, че решението на окръжния съд в [населено място] страда от всички пороци, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК и противоречи на практиката на ВКС. Поддържа се, че въззивният съд не е разгледал и не е отговорил на възраженията, изразени във въззивната жалба, не е обсъдил и доказателствата, събрани от първоинстанционния съд, и е преповторил неговите мотиви, а изложените допълнителни мотиви не са в контекста на събраните по делото доказателства и наведените възражения. Твърди се още, че решението е бланкетно и постановено въз основа на доказателства, които не са представени по делото. Съдът не е обсъдил и оспорванията на представените от насрещната страна документи; не е назначена експертиза, която да изследва твърдяното от ответника дописване в обсъдения по делото акт за държавна собственост от 26 октомври 1990 г.; не е спазена процедурата по оспорване на доказателствата по чл. 194 ГПК и липсва произнасяне на съда по тях, поради което само на това основание делото следва да се върне на първоинстанционния съд. Изтъкват се нарушения на разпоредбата на чл. 574 ГПК на нотариуса при съставяне на процесния констативен нотариален акт за собственост, тъй като не е установена със съответното удостоверение от областен управител дали имотът, предмет на обстоятелствена проверка, е държавна собственост. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Ответниците Кооперация „О.“, със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. М., чрез адв. К. Б., и Кооперация „О.“, [населено място], представлявана от председателя Б. Д., чрез адв. А. В., в отговори на касационната жалба сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване в обжалваната част, както и за неоснователността на жалбата по същество.
С обжалваното решение се приема, че претенцията е за прогласяване на нищожността на нотариални актове за собственост на рибен магазин с площ от 15 кв.м., смесен магазин с площ от 115 кв.м., както и на гастроном с площ от 120 кв.м., представляващи обекти в сграда, находяща се в [населено място], обл. М., поради противоречието им със закона – чл. 86 ЗОС, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Изложени са съображения, че соченото основание за нищожност в исковата молба касае договори, а в случая се атакуват нотариални актове за собственост, издадени по реда на чл. 587 ГПК, които могат да бъдат нищожни само при допуснати нарушения на нотариалното удостоверяване – чл. 576 ГПК. Поради това е счетено, че първоинстанционният съд правилно е разгледал основанията по чл. 576 ГПК и по-конкретно заявеното по чл. 574 ГПК, макар и неправилно да е квалифицирал исковете като такива по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Според съда, в случая не е доказано при извършване на нотариалните действия който и да е от тримата нотариуси, съставили процесните нотариални актове, да е установил, че част от имотите са общинска или държавна собственост, а несъответствието на нотариалното удостоверяване с действителното правно положение не води до нищожността на нотариалното удостоверяване. От представено по нот. дело № 419/2007 г. по описа на нотариус И. Ф. удостоверение е установено, че имотите, сред които и магазин за риба и гастроном, не са общинска собственост. Съобразена е и Заповед № ДС-14-6-15 от 6 юни 2014 г. на областния управител на Област М., с която е наредено отписване на имота от актовите книги за държавна собственост. Поради това е прието, че, не е имало основание нотариусът да извършва проверка за принадлежността на правото на собственост върху съответните имоти на държавата, а и неизпълнението на това задължение не води до нищожност на нотариалното производство. При тези съображения съдът е достигнал до извод, че исковете следва да бъдат отхвърлени, но при правна квалификация по чл. 576, вр. чл. 574 ГПК, а не по дадената от въззивния съд – чл. 26, ал. 1 ГПК. По иска за обявяване на договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 119/2007 г. на нотариус И. Ф., е прието, че оформената с него сделка не противоречи на закона, не е доказано от ищеца, че е собственик на ид. части от търговската сграда, в която се намират самостоятелните обекти, предмет на атакуваната сделка, тъй като правото на собственост за държавата и общините не възниква с актуването на съответния имот, а с реализиране на правно основание за придобиване на право на собственост.
К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора и уточнен от настоящия съдебен състав въпрос длъжен ли е въззивният съд при допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила по разпределение на доказателствената тежест във връзка с оспорена истинност на документ и при открито производство по оспорването по чл. 193, ал. 1 ГПК, без първата инстанция да е сторила произнасяне по оспорването в нарочно определение или с първоинстанционното решение, да повтори опороченото действие, като даде указание на страните относно разпределение на доказателствената тежест с оглед разпоредбите на чл. 193, ал. 3 ГПК, и съответно да даде възможност на страните да представят доказателства. Твърдението за допуснато от първоинстанционния съд нарушение е поддържано от касатора в качеството му на въззивник във въззивната му жалба, но въззивният съд не е дал съответния отговор. Ето защо е необходимо по поставения въпрос да се съобрази допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в тълкуването, дадено в решение № 66 по гр.д. № 807/2012 г., І г.о., и решение № 125 по гр. № 1135/2011 г., ІІ г.о. С отговора на този въпрос принципно ще се разгледа и въпросът след като се оспори представен документ по делото със задължаване на представилата го страна да представи оригинал, се установи, че няма оригинал на този документ, и няма каквито и да било указания за доказателствената тежест на доказване на оспорването, следва ли въззивната инстанция да се произнесе по събиране на доказателствата в тази връзка и по оспорването или е длъжна да отмени първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане
Останалите поставени въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се пита следва ли съдът да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевираните за спора обстоятелства, след като изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236, ал. 2 ГПК. Поставеният въпрос не кореспондира с изразените от въззивния съд мотиви, поради което същият е лишен от претендираното обуславящо значение за делото (извън липсата на произнасяне във връзка с оспорването на представени по делото доказателства, приета за даваща основание за допускане на касационното обжалване по съответния въпрос по-горе). Съдът е подложил на анализ оплакванията, въведени във въззивната жалба, като е дал отговор за тяхната основателност. Изразени са мотиви по въпросите за правилността на първоинстанционното решение и дадената от съда правна квалификация на исковете, като тази проверяваща дейност на съда е съчетана с излагане на мотиви по съществото на спора за материално право. Съдът е посочил приложимата норма и съобразно нея е изследвал наличието в конкретния разглеждан случай на визираните от тази норма предпоставки за действителността на удостоверяването. Това той е сторил като е отграничил доказаните от недоказаните факти и обстоятелства – прието е, че не е установено при извършването на нотариалното удостоверяване някой от нотариусите да е установил, че част от имотите са общинска или държавна собственост; обсъдено е удостоверението на отдел „ИСПОС“ при [община], в което се сочи, че процесните имоти не са общинска собственост. Ето защо не е налице противоречие с разясненията, дадени в т. 19 на ТР № 4/04.01.2001 г., ОСГК, ВКС, и решение № 382 по гр.д. № 2056/2015 г., IV г.о. и цитираната в него практика.
Вторият въпрос е длъжен ли е въззивният съд при твърдени нарушения на разпоредбата на чл. 146 ГПК да допусне събиране на доказателства пред въззивна инстанция, без преди това от първа инстанция да са дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК на страната, за кои от твърдените от нея факти тя не сочи доказателства. И този въпрос не е обуславящ изхода на спора, доколкото стореното искане по чл. 266 ГПК е преценено от въззивния съд, който е приел, че то е неоснователно, тъй като дори съдът да е допуснал нарушение на чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, то исканите от въззивната община доказателства са неотносими към спора и не следва да се събират по аргумент от чл. 159, ал. 1 ГПК, а и не е възможно представянето на оригинали от документи на Държавен архив (каквото е искането на въззивника). Правен въпрос по действителното правно разрешение на въззивния съд не се поставя. Сочената съдебна практика от касатора: т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 172 по гр.д. № 6229/2013 г., IV г.о., решение № 452 по гр.д. № 621/2010 г., IV г.о., следователно не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Останалите два въпроса не държат сметка за даденото от съда тълкуване. Пита се следва ли съдът да приеме процесния имот за общинска собственост, за който е съставен акт за общинска собственост по реда на § 42 ПЗР ЗОС и зачитането на доказателствената сила на акта от съда за доказване правото на собственост, докато не бъде оборен по надлежния ред, както и следвало ли е съдът да се съобрази с нормата на чл. 5 ЗОбС, и дължи ли произнасяне въззивната инстанция по въпроса допустимо ли е да се придобие по давност от кооперация държавен или общински имот, при действие на забраната по чл. 86 ЗС спрямо кооперации, действала до 1996 г. и продължена след това с §1 от Закона за допълнение на ЗС, според който давността за придобиване на държавни или общински имоти спира да тече до 31.12.2011 г. Съдът в случая приема, че не е доказано, че при извършване на нотариалните действия някой от нотариусите да е установил, че имотите са общинска или държавна собственост и въпреки това да е издал съответния акт, а несъответствието на нотариалното удостоверяване с действителното правно положение не води до нищожност на нотариалното удостоверяване. По отношение на атакуваната сделка е прието, че съответната част от имота към момента на сделката е била частна общинска собственост, продажбата на недвижим имот от несобственик не прави сделката нищожна, а и действителният собственик може да предяви правата си по чл. 108 ЗС, а не да атакува сделката по реда на ЗЗД, като по тези разрешения правен въпрос не се поставя. Затова не е дължима и преценката на сочената съдебна практика: решение № 1296 по гр.д. № 5083/2007 г., I г.о., решение № 108 по гр.д. № 931/2010 г., II г.о., решение № 474 по гр.д. № 693/2010 г., II г.о., решение № 310 по гр.д. № 243/2012 г., I г.о., и решение № 208 по гр.д. № 137/2008 г., II г.о.
За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 572 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение без номер от 24 ноември 2016 г., постановено по гр.д. № 311 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г.
УКАЗВА на [община] в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 572 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване на публично съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: