4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 347
София,27.05.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 751/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 151 от 02.04.2012 г. по т. д. № 1390/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 483 от 12.10.2011 г. по т. д. № 2/2011 г., са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 19 429 евро, представляваща депозит по прекратен договор за наем от 20.06.2008 г., както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 653 евро, представляваща обезщетение за забава върху първата сума в размер на законната лихва, считано от 09.03.2010г. до датата на исковата молба – 03.01.2011 г.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда, че не е настъпило прекратяване на процесния договор за наем и съответно, че липсва основание за връщане на платения по него депозит, тъй като ответното дружество-наемодател не е изпаднало в забава предвид липсата на изрично уговорена от страните дата на предаване на обекта за ползване. Според касатора, решаващият състав е извършил неправилна преценка на събраните по делото доказателства и по-конкретно неоснователно е отказал да съобрази приетия по делото документ „Основни клаузи по договор за наем” от 16.04.2008 г., в който като дата на откриване на Търговския център, където се намира и наетият обект, е посочено „март/април 2009 г.”. Обвързаността на страните от цитирания документ, независимо, че същият не е подписан от изпълнителния директор на ответника [фирма], [населено място], е обоснована с твърдението, че по отношение на извършените от негово име действия /подписването на документа/ следва да се приложи установената в чл. 301 ТЗ презумпция, доколкото не е налице изрично противопоставяне срещу тези действия незабавно след узнаването им от търговеца, установено от свидетелката Т. Г..
Именно с въпроса за приложението на чл. 301 ТЗ е аргументирано и допускането на касационното обжалване. Според касатора, този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – решение № 118 от 05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Освен това, при условията на евентуалност се твърди и значимост на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 06.08.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови отхвърляне на предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] главен иск за сумата 19 429 евро, представляваща депозит по договор за наем от 20.06.2008 г., въззивният съд е приел, че основанието, на което същата е платена, не е отпаднало. Според решаващия състав, доколкото в процесния договор за наем не е уговорен конкретен срок за предаване на наетия имот за ползване на наемателя, не може да се счете, че към твърдяната в допълнителната искова молба дата „март/април 2009 г.” е налице предвидената в чл. 4.3.2. (ii) от договора забава на наемодателя като основание за разваляне на същия, поради което такова не е настъпило с отправената от ищеца нотариална покана от 05.03.2010 г. Като неоснователно е преценено твърдението на ищеца, че срокът за предаване на наетия имот е уговорен в подписания от страните предхождащ договора за наем документ „Основни клаузи по договор за наем” от 16.04.2008 г. Липсата на обвързаност на страните с посочения в този документ срок „март/април 2009 г.” като срок за предаване на наетия обект е обоснована, от една страна, с това, че този срок касае „датата на откриване на търговския център”, а от друга страна, с оглед клаузата на чл. 22, ал. 2 от договора, според която, договорът за наем представлява цялостно споразумение между страните във връзка с отдаването под наем на помещенията и замества всички и всякакви предишни споразумения и уговорки между тях преди датата на сключването му.
Въззивната инстанция не е споделила изразеното от първостепенния съд становище, че дори и при липса на изрична уговорка като краен момент за изпълнение на задължението за предаване на обекта следва да се приеме датата на откриване на Търговския център, в който се намира наетият обект, която дата е общоизвестно известен факт – 15.04.2010 г. Неоснователността на тази теза е аргументирана с несъответствието й с твърденията на самия ищец в исковата и в допълнителната искова молба, в които твърденията са за съвсем друг срок за предаване – март/април 2009 г. – и с недопустимостта съдът да излиза извън предмета на спора. Освен това, според решаващия състав, „датата на официалното откриване на Търговския център” е въведена като релевантен за спора факт не от страните, а от първоинстанционния съд, и то едва в постановеното от него решение, като в противоречие с процесуалното правило на чл. 155 ГПК е счетен за ненуждаещ се от доказване, без да е съобщен предварително на страните като такъв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставения от касатора материалноправен въпрос не е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на конкретното дело. Отсъствието на същото произтича от обстоятелството, че приложимостта на разпоредбата на чл. 301 ТЗ изобщо не е била предмет на обсъждане от въззивния съд. Изводът на решаващия състав, че документът „Основни клаузи по договор за наем” е без значение за възникналото от процесния договор за наем правоотношение и че не обвързва страните по него, е обоснован не с факта, че същият е подписан от лице, което не е надлежно овластено да представлява дружеството-наемодател, а със самото съдържание на документа, както и с изричната клауза на чл. 22, ал. 2 от следващия го по време договор за наем, изключващ приложимостта на всякакви предходни споразумения и уговорки. Още повече, че като е обсъждал съдържанието на посочения документ и е отрекъл значимостта му за процесното правоотношение именно на основание чл. 22, ал. 2 от договора за наем, въззивният съд очевидно е счел същия за ангажиращ правната сфера на ответното дружество, макар да е подписан от лице без представителна власт.
С оглед липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, не следва да бъдат преценявани поддържаните от касатора конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено. От приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 6296 от 02.08.2012 г. се установява, че в полза на процесуалния пълномощник на [фирма] е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., платимо „изцяло в срок до 15.08.2012 г.”, но по делото не са ангажирани доказателства за действително плащане на същото.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 151 от 02.04.2012 г. по т. д. № 1390/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: