6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 27.03.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 418/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Н. от [населено място] против решение № 1 от 10.02.2012 г. по в. гр. д. № 356/2012 г. на Търговищки окръжен съд, допълнено с решение № 575 от 25.10.2011 г., в частта, с която, след отмяна на решение № 290 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 2035/2010 г. на Търговищки районен съд, предявеният от [фирма], [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 327 във връзка с чл. 318 ТЗ е уважен частично – за сумата 8 063.23 лв., представляваща незаплатена цена на получена стока по договор за търговска продажба, за който е издадена фактура № 16 185 от 21.10.2010 г., като върху тази сума е присъдена и законна лихва, считано от датата на исковата молба – 08.11.2010 г. – до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Твърди се, че изводът на решаващия състав за съществуващо между страните правоотношение по договор за продажба на млечни произведения е резултат от неправилна преценка на събраните по делото доказателства и несъобразяване практиката на Върховен касационен съд за доказателственото значение на фактурата, която не съдържа всички необходими реквизити по чл. 7, ал. 2 ЗС. Според касатора, въззивният съд не е отчел и липсата на количествено и стойностно съвпадане между процесната фактура и експедиционните бележки, които са приети за истински документи поради недоказаност на оспорването им. Като процесуално нарушение същият посочва и неприемането на заключението на допуснатата във въззивното производство счетоводната експертиза при разглеждането на спора от Търговищки окръжен съд след първоначалното прекратяване на делото и връщането му за допълване на първоинстанционното решение. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за липса на яснота относно размера на дължимата сума, като се твърди наличието на противоречие както в мотивите, така и в диспозитива на въззивния акт и по-конкретно – че в мотивите съдът е приел, че решението следва да бъде отменено в размер до 8 063.23 лв., а в диспозитива е отразена отмяна на първоинстанционното решение за сумата над 8 063.23 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, като значими са заявени въпросите: 1. За възникване на договорни правоотношения между страните по делото и за изпълнение на тези договорености и по-точно – представляват ли конкретните експедиционни бележки доказателство за наличие на облигационна връзка между страните или не с оглед вида им и съдържанието им; 2. За противоречието между мотиви и диспозитив, от една страна, и в самия диспозитив, от друга страна; 3. Следвало ли е отново да се изслуша съдебно-счетоводната експертиза, след като въззивното дело е прекратено. По отношение на първите два въпроса се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Като практика, относима към първия въпрос, са посочени решение № 62 от 25.06.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ІІ т.о. и решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. на І т. о., а към втория въпрос – решение № 93 от 06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009г. на І т. о. По отношение на третия въпрос не е посочено кое е поддържаното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, касаторът счита, че настоящият правен спор е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по съображения, че „Въпросът е съществен от гледна точка на критериите и принципите на формалната логика. Същият е от значение за точното прилагане на закона и осъществяване на фактическия състав на чл. 327 ТЗ, в смисъл кога е налице реално предаване на стоката и защо е пренебрегнат фактът, че фактурата не отговаря на изискванията на закона”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за неопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 26.04.2012 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени частично основното първоинстанционно решение и да уважи предявения от [фирма], [населено място] срещу Н. Д. Н. от [населено място] иск с правно основание чл. 327 във връзка с чл. 318 ТЗ за сумата 8 063.23 лв., въззивният съд е приел за доказано, че през периода м. юни – м. август 2010 г. между страните по делото са съществували отношения, породени от неформален договор за продажба на мляко и млечни произведения, по силата на който ответникът /сега касатор/ е получил от ищцовото дружество стоки на обща стойност 47 624.41 лв., от които е заплатил сумата 39 561.18 лв. и е останало непогасено задължение в размер на присъдената сума 8 063.23 лв. Този извод е направен въз основа на задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. и такива допуснати във въззивното производство /допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза/. При преценката за това, дали ответникът по иска е получил реално стоките, за неплатената част от стойността на които е издадена процесната фактура № 16 185 от 21.10.2010 г., решаващият състав е взел предвид само онези 45 броя /от общо представените по делото 79 броя/ експедиционни бележки, съставени от ищцовото дружество, за които графологичната експертиза е установила, че са подписани от ответника Н. Н.. Останалите 34 броя експедиционни бележки са счетени за недоказващи твърдението на ищеца за предаване на описаните в тях стоки на ответника поради това, че за 19 от тях е прието за доказано оспорването на автентичността им, а останалите 15 – тъй като не са представени в оригинал и е невъзможно изследването на тяхната автентичност. С оглед именно на данните от съобразените от съда 45 броя експедиционни бележки, както и предвид показанията на изслушаните в първоинстанционното производство свидетели, установяващи начина, по който са процедирали страните във връзка с получаването на стоките от ответника, въззивната инстанция е счела за доказано, че задължението на ответника към ищцовото дружество през процесния период възлиза на сумата 47 624.41 лв. По отношение на представената по делото едностранно подписана фактура № 16 185 от 21.10.2010 г., независимо от заключението на вещото лице, че е надлежно осчетоводена от ищеца и че е включена в дневника за продажбите му за м. октомври 2010 г. и в справката-декларация по ЗДДС, въззивният съд е приел, че същата не доказва предаване на стоки над стойността по автентичните 45 броя експедиционни бележки, тъй като не отговаря на изискването по чл. 113, ал. 4 ЗДДС, т. е. не е спазен предвиденият в закона 5-дневен срок за съставянето й. Фактът на частично погасяване на задължението /в размер на сумата 39 561.18 лв./ е счетен за доказан от представените по делото 19 броя приходни касови ордери, удостоверяващи, че през периода 16.06.2010г. – 20.08.2010 г. ответникът лично или чрез своя баща е внасял суми за получено мляко и млечни продукти.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение и на трите поставени от касатора въпроса не може да се счете, че са от значение за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът за това, дали между страните са налице договорни отношения и по-точно представляват ли доказателство за такива процесните експедиционни бележки, е свързан изцяло с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства, което, съгласно задължителните указания на ВКС, е предмет на касационния контрол, но не може да бъде проверявано в производството по допускането му. Изводите на решаващия състав за съществуването на правоотношение по договор за продажба са направени въз основа на задълбочена преценка на доказателствения материал при съобразяване на всички заявени от страните доводи и възражения и надлежно проведено производство по оспорване на съществените за спора писмени доказателства – експедиционните бележки.
Останалите два въпроса – за противоречието между мотиви и диспозитив, респ. в самия диспозитив, както и за неприемането на допълнителното заключение на счетоводната експертиза във въззивното производство повторно след първоначалното му прекратяване и изпращане на първоинстанционния съд за допълване на постановения от него акт – представляват всъщност оплаквания за допуснати процесуални нарушения, т. е. за неправилност на обжалваното решение, които са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на същото, но не и към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Отделно от това, настоящият състав намира за неоснователно поддържаното от касатора твърдение за противоречие на обжалваното решение с цитираната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК. Преобладаващата част от тази практика /решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ІІ т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. на І т. о., решение № 42 от 189.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ІІ т. о./ е неотносима към въпроса за доказателственото значение на експедиционните бележки. Произнасянето на ВКС в тези решения е за доказателственото значение на неподписаната фактура, на фактурата, която не съдържа всички изискуеми реквизити по ЗС /отм./ или която е надлежно осчетоводена от ответника и е включена в дневника за покупките, респ. в справката по ЗДДС, докато в случая спорен е въпросът дали експедиционните бележки доказват предаване на отразената в тях стока на купувача. Частично релевантно за конкретното дело е единствено – решение № 62 от 25.06.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ІІ т. о., в което е преценявана доказателствената стойност на експедиционните бележки, като същата обаче не е отречена, а е прието, че тези документи са подписани от лица, които не са овластени да действат от името и за сметка на ответника-купувач и че последният се е противопоставил незабавно на извършените от негово име действия /чл. 301 ТЗ/. Следователно, поради различието във фактите не може да се счете, че е налице идентичност на разрешените случаи и съответно че е налице противоречие с практиката на ВКС.
Напълно неотносимо е и решението /решение № 93 от 06.07.2010г. по т. д. № 808/2009г. на І т. о./, с което касаторът е аргументирал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за несъответствие между мотиви и диспозитив досежно дължимата сума, тъй като посоченото решение касае съвсем различен въпрос – за задължението на въззивната инстанция за обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи свои мотиви по спора. Отделно от това, следва да се отбележи, че твърдението на касатора за противоречие между мотивите и диспозитива и само в диспозитива на обжалвания акт е изцяло неоснователно. В мотивите на своето решение въззивният съд е посочил ясно и недвусмислено, че неплатената част от задължението на ответника по процесните продажби възлиза на сумата 8 063.23 лв. и че именно за тази сума е основателен предявеният иск. Този извод е намерил съответно отражение и в самото решение /диспозитива/, като първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът е отхвърлен над посочената сума 8 063.23 лв. и ответникът е осъден да заплати на ищеца точно тази сума.
Що се касае за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане, тъй като не е отнесено към конкретен значим за делото въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а общо към твърдението, че „настоящият спор е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото” и към преценката за доказаност на фактическия състав по чл. 327, ал. 1 ТЗ.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 600 лв. – адвокатско възнаграждение, заплащането на което се установява от представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 1079 от 30.03.2012 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1 от 10.02.2012 г. по в. гр. д. № 356/2012 г. на Търговищки окръжен съд, допълнено с решение № 575 от 25.10.2011 г.
ОСЪЖДА Н. Д. Н. от [населено място], кв. Бряг да заплати на [фирма], [населено място], [улица], разноски за настоящото дело в размер на сумата 600 /шестстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: