4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
С., 04.02.2011 година
Върховен касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 955/2010 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма],[населено място] против определение № 11607 от 12.08.2010г. по ч. гр. д. № 1258/2010 г. на С. градски съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено постановеното от С. районен съд, 59 състав определение от 29.10.2009 г. по гр. д. № 39900/2009 г. С първоинстанционния акт е върната подадената от същото дружество искова молба срещу [фирма],[населено място] за признаване за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК: че размерът на месечната вноска по сключения между страните договор за банков кредит /продукт “Бизнес помещения”/ от 23.11.2006 г. е 3 043.85 лв. – за първите 12 месеца от срока на договора и 3 568.94 лв. – за останалия срок на погасяване; че този размер не е бил променян в срока на действие на договора до датата на подаване на исковата молба и че ответникът няма право да обяви за изискуемо преди срока цялото кредитно задължение на основание чл. 25 от договора за банков кредит.
Частният касатор моли за отмяната на атакуваното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за недопустимост на предявените искове поради това, че с тях се цели установяването на факти, каквито не са предвидени в закона. Според него, предмет на предявените искове е установяване съществуването на определени притезателни права на ответната банка, а именно – вземането за месечна погасителна вноска по договора за банков кредит, както и неговият размер.
С въпроса, дали предявените установителни искове представляват установителни искове за факти и съответно дали като такива са допустими, е аргументирано и допускането на касационното обжалване. По отношение на този въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК частният касатор се позовава на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – е представил множество актове /решения и определения/ на ВКС и други съдилища.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма],[населено място] – поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество – моли за оставянето на частната касационна жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 24.11.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е върната подадената от [фирма],[населено място] срещу [фирма],[населено място] искова молба, въззивният съд, след преценка на изложеното в обстоятелствената част и петитума на същата, е приел, че ищцовото дружество е сезирало съда с искове за установяване на факти, които не са сред изрично предвидените в закона – чл. 124, ал. 4 и ал. 5 ГПК. Поради това, е направил извод, че за ищеца липсва право на иск, което води до недопустимост на производството. Съдебният състав е отчел направеното в частната жалба изменение на петитума на исковата молба, но е приел същото за недопустимо и неподлежащо на обсъждане. Като недоказано е преценено и твърдението на ищцовото дружество, че с исковата молба е предявен и инцидентен установителен иск за установяване частична нищожност на клаузата на т. 4.2. от договора за банков кредит.
Настоящият състав намира, че макар поставеният въпрос да е значим за конкретното дело, като обуславящ изхода му, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на него не е осъществено нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
На първо място, недоказано е твърдението на частния касатор, че поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката, в т. ч. и на ВКС. Представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове /без определението по чл. 288 ГПК, което не подлежи на обсъждане, тъй като не представлява практика на съдилищата съобразно указанията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ са изцяло неотносими към посочения въпрос поради това, че касаят хипотеза, напълно различна от настоящата. По-конкретно: задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС са във връзка с допустимостта на касационното обжалване по отменения Граждански процесуален кодекс, когато въззивното решение е постановено по частичен иск, чиято цена е под законоустановения минимум от 1000 лв., а всички останали съдебни актове са постановени по искове за установяване съществуването или несъществуването на вземане, за което е издаден изпълнителен титул /изпълнителен лист или заповед за изпълнение/ на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 237 ГПК /отм./, респ. по чл. 410 от действащия процесуален кодекс, възможността за предявяването на които е изрично предвидена в закона, съответно чл. 252 и чл. 254 ГПК /отм./ и чл. 422 от действащия ГПК, което изключва преценката относно правния интерес за предявяването им. С оглед на това и предвид различния предмет на предявените от частния касатор искове, твърдението му, че поставеният процесуалноправен въпрос е в противоречие с представената практика, е недоказано.
Не е налице и другото поддържано основание за допускане на касационното обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание би било налице тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, както и когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуването й. Тези изисквания в настоящия случай не са осъществени. Нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК, която е идентична с нормата на чл. 97, ал. 1 от отменения ГПК, е напълно ясна и не поражда никакви трудности при тълкуването и прилагането й. Освен това, по въпроса за допустимостта на установителния иск, от гледна точка на неговия предмет, е налице богата и непротиворечива съдебна практика, в т. ч. и на Върховен касационен съд, с която обжалваното определение не е в противоречие.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 11607 от 12.08.2010г. по ч. гр. д. № 1258/2010 г. на С. градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: