Решение №508 от 6.6.2016 по гр. дело №1639/1639 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 508

София, 06.06.2016г.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 230 по описа за 2016г. и приема следното:

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на старши инспектор Кр.П. като процесуален представител на К. срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 03.VІІІ.2015г. по в.гр.д. № 252/2015г.
Ответниците по касационната жалба В. М. Д., Д. А. Д. и В. В. М., всички от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез особения си представител адвокат С. са заели становище за нейната неоснователност.
Не са постъпили отговори на касационната жалба от ответницата В. В. М. от [населено място], [община], и от П. на РБ.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 03.VІІІ.2015г. ВАС по въззивни жалби на К. и на В. М.Д. е потвърдил решението на ОС Добрич от 11.ІІ.2015г. по гр.д № 918/2013г., поправено с решение от 21.ІV.2015г., в частите, с които са уважени предявените от К. срещу В. Д. за отнемане в полза на държавата на: 17000лв., получени от продажбата с нот.акт № ***/15.ХІІ.200*г. на апартамент № 35 в [населено място], подробно индивидуализиран, с площ 49.21 кв.м; 22400лв., получени от продажбата с нот.акт № ***/04.VІІ.200*г. на апартамент № 108 с площ 59.54 кв.м в [населено място]; 10800лв., получени от продажбата на л.а. „Ф. К.” с посочен регистрационен номер; 3620лв., получени от продажбата на л.а. „А. 80” с посочен регистрационен номер, и в частите, с които са отхвърлени предявените от К. искове за отнемане: от В. В.М. – недвижим имот в [населено място] – дворно място с площ 1100 кв.м, подробно индивидуализирано, ведно с изградената върху него къща; от В. В.М. – еднофамилна двуетажна сграда в [населено място] със застроена площ 40.2 кв.м, ведно с отстъпено право на строеж върху ПИ; от В. М.Д. и Д. А..Д. – 16800лв., получена от продажбата на л.а. „М. С 320 ЦДИ” с посочен регистрационен номер, 14200лв., получени от продажбата на л.а. „Н. П.” с посочен регистрационен номер; от В. М.Д. – 5000лв. – левова равностойност на 500 дружествени дяла от капитала на [фирма], 5000лв. – равностойност на 500 дружествени дяла от капитала на [фирма], 5000лв. – равностойност на 500 дяла от капитала на [фирма], и 6.65лв. – равностойност на 3.40 евро наличност по разплащателна сметка в банка.
Въззивният съд е приел, че са налице всички предвидени в ЗОПДИППД /отм./ предпоставки за отнемането на равностойностите на имотите и вещите, с които ответникът В. Д. се е разпоредил: с влязла в сила на 05.VІІ.2005г. присъда на ОС Варна той е признат за виновен за това, че през периода 14.ІV. – 16.Х.2000г. като собственик и представляващ [фирма] е избегнал плащането на данъчни задължения, потвърждавайки в декларация неистина – несъществуващо право на данъчен кредит по неосъществени доставки, като укритите данъци са в големи и особено големи размери – престъпление по чл.257 ал.1 пр.1 и пр.2, както и за това, че на 13.Х.2000г. чрез използването на документи с невярно съдържание – справка – декларация по ЗДДС и неистински първични счетоводни документи направил опит да получи без основание сума в големи размери от държавния бюджет с намерение да я присвои – престъпление по чл.212 ал.4 пр.1; през проверявания период 1993г. – м.юни 2013г. приходите на Д. и семейството му са в размер 12696.55лв. /128.47 М./, а разходите – в размер на 2754235лв. /3971.8 М./, а с включване на приходите и от продажбата на активи разликата между приходи и разходи е 2747.47 М.; може основателно да се предположи, доколкото не е установен законен източник на доходи, наличие на връзка между престъплението и придобитото имущество – ап.35, закупен през декември 1999г., ап.108, закупен през март 2000г., и леки автомобили „Ф.” и „А.”, закупени през ноември 1999г. – престъплението е резултатно, като резултатът е акумулирането на парични средства от невнасянето им като данъци, паричните суми са спестени при осъществяване на търговска дейност и в периода, в който е следвало да се заплатят данъци за 1999г. и 2000г.
Като неоснователни са оценени претенциите за отнемане в полза на държавата на суми от продажбата на л.а. „М. С 320 ЦДИ” и на л.а. „Н.”, придобити през 2011г., на сумата по разплащателна сметка, открита през 2007г., и на сумите от продажба на дружествени дялове на трите посочени търговски дружества, осъществени от втората половина на 2001г. до 2012г. – липсва връзка на придобиването на това имущество с конкретно описаните в исковата молба престъпления, извършени през 2000г., Д. междувременно е осъществил и друга престъпна дейност /признат за виновен с влезли в сила присъди и споразумения: за избягване заплащането на данъчни задължения в особено големи размери на 15.ІХ.2003г. и на 14.Х.2003г. като управител на „И.” Д. – престъпление по чл.257 ал.1 НК; за съставяне на 07.ІХ.1999г. на неистински официални документи – данъчна фактура и квитанция към приходен касов ордер с цел да бъдат използвани – престъпление по чл.308 ал.1 НК; за укриване на данъчни задължения като ЕТ в особено големи размери в периода 01.Х.2000г. – 15.Х.2001г., като неправомерно ползвал пълен данъчен кредит в общ размер 294903.66лв. по фактури, по които не са били осъществени сделки – престъпление по чл.257 ал.1 НК; за водене на счетоводна отчетност и ползване на счетоводни документи с невярно съдържание с цел да осуети установяването на данъчни задължения през периода 01.ІХ.2000г. – 31.V.2001г. – престъпление по чл.257 ал.1 НК, както и за подаване на справки – данъчни декларации, в които потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит по неосъществени сделки с цел да избегне плащането на данъци в периода 16.Х.2000г. – 14.V.2001г. – престъпление по чл.313 ал.2 НК; за подаването на месечни справки-декларации през периода 14.І.2001г. – 15.ІХ.2001г., в които потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит по неосъществени сделки – престъпление по чл.257 ал.1 НК/, но тази дейност не е основание на предявените искове – К. не е предявила съвместно исковете за повече от една осъдителни присъди /те са посочени само като доказателство за общата престъпна дейност на В.Д./, за да твърди, че не може да бъде разграничено преливането на имущество чрез някакви сделки или търговска дейност в процесния период.
По претенциите за отнемане на имоти от децата на Д. – дъщерята В. В. и сина В. В. – е прието, че: имотите са придобити по замяна, преди замяната двете деца са придобили през 2001г. имоти със средства на родителите си, като връзката на придобиването и конкретните престъпления от 2000г. не е обоснована от К. предвид и другите осъдителни присъди за престъпления от същия период, които също могат да бъдат основание за отнемане на това имущество; дори такава връзка да бе обоснована, няма основание за отнемане на двата недвижими имота, които децата са придобили след замяната – имотите, придобити от престъпна дейност, са отчуждени, от низходящите може да се отнеме равностойността им, но не и самите имоти, тъй като няма такъв предвиден в закона иск – ЗОПДИППД не съдържа аналогична на чл.70 ЗОПДНПИ разпоредба, позволяваща отнемане на преобразувано имущество.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение следва да бъде допуснато по поставените от касатора в изложението му въпроси, обусловили изхода на спора, уточнени от съда, подлежи ли на отнемане по ЗОПДИППД /отм./ от лица по чл.9 от с.з. имущество, придобито по замяна с имущество, придобито от престъпна дейност, по който липсва практика, а той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, и за проверка за съответствие с практиката на ВКС на даденото от въззивния съд разрешение относно наличието на връзка с престъпленията, сочени като основание на мотивираното искане, на придобито след тях имущество и при наличие и на други извършени престъпления, включени в съставите по чл.3 ЗОПДИППД /отм./, които също могат да бъдат основание за отнемане.
Касаторът не дължи държавна такса за касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 132 от 03.VІІІ.2015г. по гр.д № 252/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top