ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 637
София, 31.07. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 886 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Сн.С. като процесуален представител на А. М. Г. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 17.Х.2018г. по в.гр.д. № 342/2018г. Касационна жалба е подадена от А. Г. и срещу постановеното от ПАС по реда на чл.247 ГПК на 29.ХІ.2018г. решение, с което е допусната поправка на решението от 17.Х.2018г. в частта за разноските.
Ответниците по а жалбите Прокуратура на РБ и АП Пловдив не са подали отговори по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационните жалби са допустими като подадени в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащи на обжалване въззивни съдебни актове.
По допускането на касационно обжалване ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 17.Х.2018г. ПАС по въззивните жалби и на двете страни е отменил решението на Пловдивския окръжен съд от 26.ІV.2018г. по гр.д. № 2551/2017г. в осъдителната му част за разликата над 15000лв. до 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди по повод повдигнати на ищеца обвинения, за които е оправдан, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения иск за посочената разлика, ведно със законната лихва, считано от 19.І.2017г., потвърдил е първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди и в отхвърлителната му част за разликата над 30000лв. до претендирания размер 70000лв. обезщетение за неимуществени вреди, в осъдителната му част за сумата 1600лв. обезщетение за имуществени вреди – заплатен адвокатски хонорар за наказателното производство, ведно със законната лихва от 19.І.2017г., в отхвърлителната част за разликата над 1600лв. до пълния предявен размер 1900лв., отменил е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за присъждане на 492.24лв. – пропусната полза в размер на законната лихва върху 1500лв., внесени като парична гаранция, присъдил е тази сума, ведно със законната лихва от 19.І.2017г., и е потвърдил решението в отхвърлителната му част за разликата над 492.24лв. до предявения размер 500лв., осъдил е ПРБ да заплати на Г. 17лв. държавна такса, в т.ч. 5лв. за издаване на удостоверение, както и 850лв. адвокатско възнаграждение, изчислено по съразмерност. С решението от 29.ХІ.2018г. въззивният съд е допуснал поправка на решението от 17.Х.2018г., като е отменил решението на ПОС от 26.ІV.2018г. в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на Г. 1588.27лв. разноски, в т.ч. 10лв. д.т., 5лв. д.т. за издадено удостоверение и 1571.27лв. адвокатски хонорар съразмерно на уважената част от исковете му.
Въззивният съд е приел, че претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е основателна. Взел е предвид, че от ноември 2008г. Г. е бил полицейски служител при ОД на МВР Пловдив и е работел като разузнавач в сектор „Противодействие на икономическата престъпност” с безупречна професионална репутация. С постановление от 01.ХІ.2013г. Г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.209 НК за това, че в периода 17.VІІ. – 31.Х.2013г. с цел да набави за себе си имотна облага възбудил и поддържал у другиго заблуждение, че ще му съдейства за прекратяване на прокурорска преписка и с това е направил опит да му причини имотна вреда в размер на 2000лв., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, и е задържан за 72 часа с мярка по НПК; с постановление от 04.ХІ.2013г. му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 3000лв., намален на 1500лв.; на 05.ХІ.2013г. е привлечен като обвиняем и за престъпление по чл.387 ал.3 НК за това, че в същия период в качеството си на полицейски служител злоупотребил със слуежебното си положение с цел да набави за себе си и имотна облага и от деянието са настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в уронване престижа на МВР и прокуратурата; на 01.VІІІ.2014г. е внесен в съда обвинителен акт; с присъда от 17.ІІІ.2016г. Г. е признат за невиновен и е оправдан за престъпленията, потвърдена с окончателно решение от 19.І.2017г., постановено във връзка с протест на прокуратурата. Веднага след привличането на ищеца като обвиняем са последвали публикации в печатни и електронни медии и е направено предложение за образуване на дисциплинарно производство, като със заповед от 26.ІІІ.2014г. на Г. е наложено дисциплинарно наказание уволнение в резултат на наказателното производство; три-четири месеца след това той започнал работа при ЧСИ.
Прието е, че ищецът е сезирал съда с общо приетите болки и страдания – силен психоемоционален стрес, чувство на безсилие, загуба на самочувствие и авторитет, вкл. от медийното отразяване, злепоставяне в обществото, влошаване на психологическото състояние, нарушен сън, уволнение, затваряне в себе си, трудно общуване с близки и познати, депресивни прояви, лесно изнервяне, страх да не бъде разпознат като „подкупния полицай”. Направен е извод, че общоприетите болки и страдания са доказани напълно от свидетелските показания и съдебно-психологическата експертиза, според която ищецът е преживял силен психоемоционален стрес, притеснения, загуба на самочувствие, тревожност, напрегнатост, емоционален дискомфорт и депресивни състояния – чувство на безпомощност, безнадеждност и обреченост, нарушение на емоционалното равновесие и поведенческата адаптация. Не са доказани твърденията за променена завинаги психика с оглед установеното от заключението на вещо лице наличие на пълно възстановяване поради качествата на личността на ищеца.
При определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди са взети предвид: обвинения за две тежки престъпления, продължителност на наказателното производство 3г. 2м. и 19 дни, която не надхвърля разумните срокове за престъпления от такъв характер, вида на мярката за неотклонение, която е лека и не се е отразила на начина на живот, взетата принудителна мярка 72 часа задържане, изтърпяна от действащ орган на реда, обвинението се е отразило на психологическото състояние и социалния живот на ищеца с понасянето на болки и страдания, които са обичайни, няма отражение на личния живот – продължил е да получава подкрепата на близките си и на най-добрите си приятели. По висок размер обезщетение обуславя медийната разгласа, уронила честта и достойнството на ищеца пред неограничен брой хора. Интензитетът на обичайните иначе болки и страдания е по-голям и с оглед личността и професията на ищеца – той е ерудирана, авторитетна, целеустремена личност, отдаден на професията си – авторитетна и отговорна, работел е само в системата на МВР, имал е бърза професионална реализация, издигал се е в управленското ниво, имал е награди и похвали, без нито едно наказание.
В касационната жалба и в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК срещу основното решение се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, както и очевидна неправилност на въззивното решение.
Съдът намира, че касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде допуснато по въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по заявените с въззивната жалба оплаквания, разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. сочената такава от каосатора – решения по гр.д. № 1246/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 826/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 546/2012г. ІV ГО, тъй като не е подложил на преценка оплакването във въззивната жалба на Г., че е бил задържан за 96 часа – още от 31.Х.2013г., а не само за 72 часа от 01.ХІ.2013г. Касационно обжалване следва да бъде допуснато и по въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително ППВС № 4/1968г., ТР № 3/2005г. на ОСГК, решения по гр.д. № 78/2011г. ІІІ ГО, по гр.д. № 593/2010г. ІІІ ГО и др., предвид невземането предвид и непреценка на значението за размера на дължимото се обезщетение на уволнението на ищеца от заеманата длъжност в причинна връзка с наказателното производство.
По останалите поставени от касатора въпроси не са налице предвидените в закона и твърдяни от него предпоставки за допускане на касационно обжалване. По въпроса за размера на обезщетението с оглед на обстоятелството, че в случая се касаело за накърнено добро име и авторитет в сферата на професионална реализация, свързана с охрана на обществения ред и противодействие на престъпността от лице, чието обществено и служебно положение е израз на оказано по-високо обществено доверие, съдът се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с ППВС № 4/1968г., ТР № 3/2005г. на ОСГК и решение по гр.д. № 820/2012г. ІV ГО, съобразявайки тези обстоятелства. А въпросите „какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост”, „какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост” и „какви стъпки включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост” имат теоретичен характер, по тях въззивният съд не е формирал изводи и те не са обосновали резултата по спора по атакуваното решение.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, основано на твърдение за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че присъденият размер обезщетение за неимуществени вреди съответства на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Така заявено, твърдението представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, но не визира порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика, установимо пряко от съдържанието на въззивното решение, без необходимост за това от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми. Преценка дали твърдяните нарушения са допуснати касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
За да постанови решението от 29.ХІ.2018г. по чл.247 ГПК, ПАС е приел, че без да има отменителен диспозитив, с решението от 17.Х.2018г. е присъдил отново направените от ищеца в първоинстанционното производство разноски, преизчислявайки адвокатското възнаграждение по съразмерност, и е пропуснал да постанови отменителен диспозитив в частта за разноските на ищеца, направени за първата инстанция, като се съобрази намаляването с 15000лв. от въззивната инстанция на обезщетението за неимуществени вреди.
ВКС намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато и на решението от 29.ХІ.2018г. за проверка на допустимостта му с оглед твърдението на жалбоподателя за постановяването му в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като искането на ответника било само да се намалят присъдените от първоинстанционния съд разноски за адвокатско възнаграждение с оглед изхода на спора пред въззивния съд.
За касационното обжалване на касатора следва да бъде указано да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 10лв. д.т., както и че при неизпълнение на указанието касационните жалби ще му бъдат върнати.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решенията на Апелативен съд Пловдив, първи граждански състав, № 171/17.Х.2018г. в отхвърлителната му част по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и № 223/29.ХІ.2018г., постановени по в.гр.д. № 342/2018г.
УКАЗВА на А. М. Г. в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 10лв. д.т., както и че при неизпълнение касационните жалби ще му бъдат върнати.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва за преценка за следващите се процесуални действия след изтичането на срока за изпълнение на указанието.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: