О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
София, 25.09.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 469/2009 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Ж” АД, гр. С. срещу решение № 1 от 05.02.2009 г. по в. т. д. № 605/2008 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Плевенски окръжен съд решение № 310 от 08.08.2008 г. по т. д. № 110/2006 г. за отхвърляне на молбата на „Ж” АД, гр. С. за откриване на производство по несъстоятелност на „Л” АД, гр. С..
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита за противоречащ на закона и практиката на Върховен касационен съд изводът на съдебния състав, че процесното вземане не произтича от търговска сделка и че със сключеното между страните споразумение не е извършена обективна новация. Независимо, че въззивният съд не е обсъждал останалите предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, дружеството-касатор е развило подробни съображения и в тази насока.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на конкретния спор въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, а именно – за квалификацията на сделката като търговска; за предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност; за валидността на сключените между страните договори; за последиците от неизпълнението им; за същността на пораждане, погасяване и новиране на задълженията.
В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на Върховен касационен съд са посочени: решение № 570 от 27.10.2008 г. по т. д. № 294/2008 г. на І т. о. и решение № 549 от 27.10.2008 г. по т. д. № 239/2008 г. на І т. о., а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е мотивирано с противоречието между първоинстанционното и въззивното решение.
Ответникът по касация – “Л” АД, гр. С. изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 07.04.2009 г.
От своя страна, ответникът „Л” АД е депозирал две частни жалби: срещу постановеното от въззивния съд определение от 18.02.2009 г., с което е оставена без уважение молбата на посоченото дружество за присъждане на разноски, както и срещу разпореждане от 27.02.2009 г., с което е оставена без уважение молбата му за издаване на изпълнителен лист за присъдени в първоинстанционното производство разноски в размер на сумата 29 960 лв.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
По касационната жалба на „Ж” АД:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 633, ал. 2 ТЗ, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение на Плевенски окръжен съд за отхвърляне на подадената от „Ж” АД, гр. С. молба за откриване на производство по несъстоятелност на „Л” АД, въззивният съд е приел, че не е налице една от задължителните предпоставки по чл. 608 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност, а именно – вземането на подалия молбата кредитор да произтича от търговска сделка. Доколкото претендираното вземане е за обезщетение за ползване на недвижим имот без правно основание, решаващият състав е преценил, че същото не може да бъде квалифицирано като търговска сделка – нито по обективния критерий /чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1 ТЗ/, нито по субективния критерий /чл. 286, ал. 1 ТЗ/, тъй като макар страните да са търговци, сключеното от тях споразумение от 20.12.2001 г. не е свързано с упражняваното от тях занятие.
Като неоснователно е преценено становището на кредитора „Ж” АД, че посоченото споразумение представлява договор по чл. 365 ЗЗД, с който е осъществена обективна новация и в резултат от него са възникнали нови задължения между страните, имащи търговски характер. В тази насока съдебният състав е приел, че споразумението урежда единствено съществуващото между страните правоотношение във връзка с ползването на процесния имот, но с него не се поема ново, различно от съществуващото задължение, нито същото се изменя. Липсата на новация е обоснована и с т. 6 от споразумението, в която е уговорено, че при неизпълнение на задълженията по него, /което не е спорно по делото/, кредиторът си запазва правото да претендира пълния размер на дължимите суми за обезщетения по т. 1, каквото именно е заявено в молбата по чл. 625 ТЗ.
Настоящият състав намира, че макар единият от поставените от касатора въпроси – въпросът за правната квалификация на сделката като търговска – да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. осъществена е главната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като не са изпълнени допълнителните изисквания, специфични за всяко от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
На първо място, не може да се счете, че атакуваното решение противоречи на постоянната практика на Върховен касационен съд, в т. ч. на посочените от касатора две решения. В тези решения сключените между търговците сделки са преценени като търговски, с оглед субективния критерий на чл. 286, ал. 1 ТЗ, въз основа на конкретните данни и доказателства, събрани по всяко от делата. В решение № 570 от 27.10.2008 г. се касае за сключен след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка договор за събиране, извозване и обезвреждане на битови отпадъци и поддържане чистотата на улици, тротоари и площади на територията на определен град, за който съставът на Върховен касационен съд е посочил изрично, че е сключен от търговеца във връзка с упражняваното от него занятие. В решение № 549 от 27.10.2008 г. търговският характер на процесните договори за заем е обоснован отново с качеството на страните по него /търговци/ и с факта, че същите са сключени с цел закупуването на хотел, т. е. във връзка с упражняваното от дружеството-заемодател занятие – хотелиерство, туристическа дейност и ресторантьорство. С оглед именно различната фактическа обстановка по цитираните дела и по настоящото дело, не може да се приеме, че е налице твърдяното противоречие с практиката на касационната инстанция. Още повече, че в случая вземането на касатора възниква от неоснователно обогатяване /обезщетение за ползване на недвижим имот по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД/, а не от сделка, поради което обсъжданите в двете решения критерий за квалификация на сделките като търговски са неприложими. Що се отнася до преценката дали с процесното споразумение от 20.12.2001 г. е извършена обективна новация на задълженията на страните, правилността на същата не би могла да бъде обсъждана в настоящото производство, тъй като тя е относима към правилността на решението, но не и към основанията за допускане на касационното обжалване. Изводът на въззивния съд за липса на новиране на задължението за плащане на обезщетение чрез поемане на нови, търговски по своя характер, задължения е резултат от тълкуването на клаузите на сключеното между страните споразумение съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД. Това е част от същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция, контролът върху която обаче може да се осъществи в самото касационно производство, но не и в производството по неговото допускане.
Не е налице и второто поддържано от касатора основание – по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание ще е налице само в случаите, когато въпросът е решен по различен начин с влезли в сила решения. Решенията, с които първата и въззивната инстанции са се произнесли, не отговарят на посоченото изискване и поради това не могат да обосноват твърдяното противоречие в съдебната практика.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предпоставките за същото изобщо не следва да бъдат обсъждани, тъй като то е въведено от касатора бланкетно – без да е аргументирано становището му в какво се изразява значението на поставените от него въпроси за точното прилагане на закона. Още повече, че не се твърди тези въпроси да са от значение и за развитието на правото, което е комулативно поставено от законодателя условие за допускане на касационно обжалване на посоченото основание.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване на атакуваното решение на Великотърновски апелативен съд не следва да бъде допуснато.
Въпреки посочения изход на делото, не следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 48 000 лв., предвид липсата на доказателства за плащането на тази сума. В приложения договор за правна защита и съдействие от 03.04.2009 г. е уговорено, че възнаграждението е „платимо” /т. е. следва да бъде платено/ на същата дата. Доказателства обаче за изпълнение на това задължение не са ангажирани.
По частните жалби на „Л” АД:
Частните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу актове, подлежащи на обжалване, поради което са процесуално допустими, но разгледани по същество – са неоснователни.
Напълно обосновано и законосъобразно въззивният съд е преценил за недоказано извършването на разход за адвокатско възнаграждение от страна на ответника „Л” АД. Този извод следва категорично от текста на адвокатското пълномощно, в което ясно и недвусмислено е посочено, че договореното възнаграждение е „платимо в брой”, а не, че е „платено в брой”.
Правилно е и разпореждането от 27.02.2009 г. за отказ да бъде издаден изпълнителен лист за присъдените на ответното дружество разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата 29 960 лв.
Съгласно чл. 404, т. 1, пр. 2 ГПК, на принудително изпълнение подлежат осъдителните решения на въззивните съдилища. В частта за разноските обаче решението има характер на определение и поради това същото не е годно изпълнително основание по смисъла на цитираната разпоредба. Ето защо, доколкото към момента на подаването на молбата за издаване на изпълнителен лист въззивното решение не е влязло в сила, а следователно не е влязло в сила и потвърденото с него първоинстанционното решение в частта за присъдените разноски /имащо в тази част характер на определение/, то отказът на Великотърновски апелативен съд да уважи искането на „Л” АД за издаване на изпълнителен лист за разноските в първоинстанционното производство е законосъобразен.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1 от 05.02.2009 г. по в. т. д. № 605/2008 г. на Великотърновски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 18.02.2009 г. по в. т. д. № 605/2008 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на „Л” АД за присъждане на разноски, както и разпореждане от 27.02.2009 г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата му за издаване на изпълнителен лист за присъдени в първоинстанционното производство разноски в размер на сумата 29 960 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: