О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 30.04.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 31/2009 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “П” Е. , гр. С. срещу решение № 125 от 16.06.2008 г. по гр. д. № 1429/2007 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение на Софийски градски съд по гр. д. № 1282/2001 г. за сумата 62 378.13 лв. и същата е присъдена на ищците на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД като обезщетение за неоснователно обогатяване за ползването на собствения им имот, находящ се в гр. С., бул. „Д” № 2* представляващ имот пл. № 1* от кв. 53 по плана на гр. С., м. „И”.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, като моли за отмяната му. Счита за несъответстващ на събраните по делото доказателства изводът на въззивния съд, че през процесния период търговското дружество е ползвало собствения на ищците недвижим имот, респ. че е ползвало този имот изцяло. Подробни съображения са изложени и във връзка с приетото от решаващия състав по възражението на ответника по исковете за погасяване на вземанията по давност. В тази насока касаторът твърди, че съдът произволно е определил датата 24.09.1996г. като начало на давностния срок, както и че в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, каквато именно е настоящата, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането или в конкретния случай – това е датата 26.01.1994 г., когато е издадена заповед № Р* на Кмета на гр. С. за възстановяване на собствеността върху процесния имот по реда на ЗВСОНИ.
Допустимостта на касационното обжалване е обоснована с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен въпрос – относно приложението на погасителната давност в хипотезите на чл. 55 и чл. 59 ЗЗД, който въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и е от значение за точното прилагане на закона.
Ответниците по касация – П. В. П., Б. В. К., С. И. Я., И. С. П., Р. С. П., Б. Д. Г., А. К. Н. и С. Г. П., всички от гр. С. считат, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 05.01.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
За да отмени частично първоинстанционното решение по гр. д. № 1282/2001 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав и да уважи предявените субективно съединени искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 62 378.13 лв., при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218 з ГПК /отм./, съобразявайки стриктно задължителните указания в отменителното решение на Върховен касационен съд по т. д. № 154/2007 г. и след задълбочено и всестранно обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел за доказани предпоставките за присъждане на обезщетение за ползване без правно основание на собствения на ищците недвижим имот през процесния период от 24.09.1996 г. до 24.09.2001 г., а именно – принадлежност на правото на собственост върху имота в полза на ищците и ползване на същия от страна на ответника без наличието на правно основание за това.
Като неоснователно решаващият състав е преценил заявеното от търговското дружество възражение за погасяване на вземанията по давност. В тази насока съдът е съобразил, че в хипотеза като настоящата погасителната давност започва да тече от момента на изискуемостта на вземанията, която с оглед съдържанието им се свързва с момента на тяхното възникване. Според съдебния състав, в конкретния случай вземанията на ищците за неоснователно обогатяване са възникнали от момента, в който ответникът е започнал да ползва имота. С оглед на това и предвид събраните по делото безспорни доказателства, че към началната дата на исковия период /24.09.1996 г./ ответното дружество е ползвало имота на ищците, съдът е счел, че предвиденият в чл. 110 ЗЗД общ петгодишен давностен срок не е бил изтекъл в деня на завеждане на исковата молба – 24.09.2001 г.
Настоящият състав намира, че макар и да е съществен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният от касатора материалноправен въпрос не може да обоснове приложимост на поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с практиката на Върховен касационен съд, т. е. не е осъществено специфичното за това основание условие. Точно обратното – изложените в мотивите на въззивното решение съображения са изцяло в съответствие с цитираната и приложена от касатора съдебна практика. Както в двете решения на отделни състави на Върховен касационен съд /решение № 663 от 05.12.2005 г. по гр. д. № 444/2005 г. на ВКС, І г. о. и решение № 167 от 13.03.2003 г. по гр. д. № 709/2002 г. на ВКС, ІІ г. о./, така и в Постановление № 1/1979 г. на Пленума на Върховен съд /т. 7/ е прието това, което е приел въззивният съд – че в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /начална липса на основание/, каквато именно е настоящата, изискуемостта на вземанията, произтичащи от неоснователно обогатяване, от който момент започва да тече и давността по чл. 110 ЗЗД, настъпва от момента на възникването им.
Що се отнася до довода на касатора, че изискуемостта на вземанията на ищците /сега ответници по касация/ е настъпила в момента на издаване на заповедта за реституиране на процесния имот, т. е. на 26.01.1994 г., същият не следва да бъде обсъждан, тъй като касае правилността на обжалваното решение, а не предпоставките за допускане на касационно обжалване. Освен това, този довод е и недопустим, тъй като касае въпроса за основанието на предявените искове, който е решен окончателно с постановеното от Върховен касационен съд решение по т. д. № 154/2007 г.
Настоящият състав намира за неоснователно и второто поддържано от касатора основание за допускане на касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание би било налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена. Във всички случаи обаче касаторът трябва да аргументира становището си защо счита, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Цитирането на правни норми, само по себе си, както и твърдението, че определен въпрос е от значение за точното прилагане на закона не е достатъчно, за да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не е обоснована конкретно връзката между даденото от съда разрешение на поставените въпроси и приложението на тези норми.
С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Този изход на делото обуславя основателност на депозираната от Частен съдебен изпълнител рег. № 783 Иван Ч. с р. на действие Софийски градски съд молба вх. № 336 от 19.01.2009 г. за превеждане по негова сметка на сумата 62 378.13 лева, внесена от „П” Е. , гр. С. по сметка на Върховен касационен съд.
Като основание за превеждане на сумата е посочено образуваното въз основа на изпълнителен лист от 24.06.2008 г., издаден от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1429/2007 г., изпълнително дело № 2* с длъжник „П” Е. , гр. С..
Сумата 62 378.13 лева, чието превеждане се иска, е внесена по сметката за обезпечения на Върховен касационен съд от касатора „П” Е. , гр. С. на основание чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК с платежно нареждане от 27.08.2008 г. по повод заявено искане за спиране изпълнението на обжалваното от него въззивно осъдително решение по гр. д. № 1429/2007 г. на Софийски апелативен съд, което искане е уважено с определение № 179 от 02.09.2008 г. по ч. т. д. № 165/2008 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение.
С оглед недопускане на касационното обжалване, въззивното решение, с което касаторът е осъден да заплати на ответниците по касационната жалба процесната сума, следва да се счете влязло в сила по смисъла на чл. 296, т. 3 ГПК. Оттук и изводът, че не са осъществени предпоставките на чл. 282, ал. 5 ГПК за освобождаване на внесеното от него обезпечение и че същото трябва да бъде използвано съобразно предвиденото в закона предназначение, а именно – за гарантиране изпълнението на осъдителното въззивно решение. Ето защо, молбата на Частен съдебен изпълнител И. Ч. за превод на сумата 62 378.13 лв. следва да бъде уважена.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 125 от 16.06.2008 г. по гр. д. № 1429/2007 г. на Софийски апелативен съд.
ДА СЕ ПРЕВЕДЕ по сметка на Частен съдебен изпълнител И. Ч. рег. № 783 с р. на действие Софийски градски съд сумата 62 378.13 лева /шестдесет и две хиляди триста седемдесет и осем лева и тринадесет стотинки/, преведена по сметка на Върховен касационен съд с платежно нареждане от 27.08.2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: