ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 440
София, 18. април 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 5165 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 44/26.04.2016 на Бургаския апелативен съд по гр. д. № 96/2016, с което е потвърдено решение № 46/26.11.2015 на Ямболския окръжен съд по гр. д. № 407/2014, с което са уважени предявените искове за сумата 702.028 лева обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, изразяващо се в отчуждаването на имущество на ищеца за удовлетворяване на вземане на държавата от трето лице – акционер на дружеството ищец съгласно § 8 ПЗР ЗПСК, на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД и е отменено същото решение в отхвърлителната част, като са уважени предявените искове за сумата 4.225 лева обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, изразяващо се в разноски по проведеното без успех касационно производство за защита на правото му на собственост, на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД.
Недоволни от решението са касаторите Н. с. на Р. Б., А. и В. к. с..
Касаторът Н. с. на Р. Б., представляван от юрк. Е. Ц. и Л. Д. Т. счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси легитимирано ли е Н. с. да представлява държавата като процесуален субституент по искове за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС и за допустимостта на съдебното решение по отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС, без по противоконституционността на този закон да се е произнесъл компетентния Конституционен съд; както и по материалноправните въпроси при кои предпоставки държавата отговаря за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз и налице ли е причинна връзка между поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС и вредите от неговото приложение, предвид непосредственото действие на Конституцията и уредения в нея примат на правото на Европейския съюз пред вътрешното законодателство, които (въпроси) обуславят решението по делото и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът А., представляван от юрк. Е. Ц. и Л. Д. Т. счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задълженията на съда да основе фактическите си констатации на събрани доказателства по делото и да се произнесе по всички твърдения и възражения на страните; за допустимостта по иск за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз съдът да се произнесе по правилността на определение по допускане на касационното обжалване, с което е оставено без уважение искане за отправяне на преюдициално запитване; задължен ли е В. к. с. да отправи преюдициално запитване, ако касационното обжалване не е допуснато; както и по материалноправните въпроси засяга ли се дейността на търговското дружество от ограничаването на свободното движение на капитали; обусловена ли е отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз от обстоятелството, че пострадалият не е „чуждестранно лице” по смисъла на чл. 63 ДФЕС и съставлява ли ограничение на свободното движение на капитали или ограничение върху плащанията по смисъла на чл. 63 ДФЕС, впиването и реализирането на законна ипотека върху имущество на дружеството за дълг на негов акционер, които (въпроси) обуславят решението по делото, решени са в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Касаторът В. К. с., представляван от юрк. М. Н. счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси пред кой съд и по кой процесуален ред следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, произтичащо от акт на висшата националната юрисдикция, която се е произнесла като последна инстанция по отнесения до нея правен спор; длъжен ли е В. к. с. да отправи преюдициално запитване съгласно чл. 629, ал. 3 ГПК преди да се е произнесъл по допускане на касационното обжалване, ако искането е свързано с касационните оплаквания срещу въззивното решение, а не с повдигнатите правни въпроси, които са основание за допускане на касационното обжалване; както и по материалноправния въпрос действително претърпяна вреда ли е заплатеният от неправомерно отстранения собственик на имота наем в размера, който той е уговорил с наемодателя и обвързан ли е съдът от размера на уговорения наем, които (въпроси) обуславят решението по делото, решени са в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касацията [фирма], [населено място], представляван от адв. К. Б. от ПАК, я оспорва, като счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като Евентуално ответникът по касацията счита, че ако бъдат намерени основание за допускане на касационното обжалване, оплакванията в касационните жалби са неоснователни и въззивното решение следва да бъде оставено в сила, тъй като е допустимо и по същество правилно.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявените искове са за сумата 532.900 лева – пазарната стойност на имотите, собственост на ищеца, отчуждени в резултат на публична продан за погасяване на задълженията на негов акционер към държавата, както и сумата от 174.960 лева – платена от ищеца наемна цена за ползването на имота през времето от месец септември 2011 до месец февруари 2014 г. и сумата 4.255 лева – разноски за процесуалното представителство на ищеца за защитата на правото му на собственост в производството пред върховния касационен съд, като имуществени вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, със законната лихва върху трите суми от предявяването на иска.
Във вътрешното ни право липсва специално уреден процесуален ред, по който да се реализира тази извъндоговорна отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право. Предвиденият в чл. 45 ЗЗД режим на деликтна отговорност не е пригоден за реализиране на отговорността на държавата за вредите, произтекли от неспазване на правото на ЕС. От друга страна, съгласно установената практика на С. предявените пред националния съд искове за обезщетяване на тези вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е по-неблагоприятен от този за подобни искове, засягащи националното право. Затова и ВКС в определение № 269 от 08.05.2015г. по гр.д. № 1867/2015г. на III г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК след извършено сравнение на исковете за отговорност на държавата за вреди по ЗОДОВ и на тези за извъндоговорната отговорност на държавата за нарушения на общностното право приема, че се касае за сходни искове и че процесуалният ред по ЗОДОВ е именно реда, предвиден за „подобни искове“ по националното право. Този ред съответства и на принципа на равностойността и на принципа на ефективността, от които изхожда С. в своите решения, а не на нормативно уредения в националното законодателство ред по ЗЗД и А..
По делото няма спор, че един от акционерите на ищцовото дружество има задължение към държавата, произтичащо отношенията по приватизационната сделка, с която ги е придобил. Не е спорно, че на 08.02.2007 г. по искане на ответника А. на основание § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК (Обн. в ДВ бр.72/2006) е вписана законна ипотека върху собствените на ищеца недвижими имоти за обезпечаване вземането на държавата срещу нейния длъжник. По предявен иск за защита правото му на собственост Старозагорския окръжен съд е обявил за нищожна законната ипотека върху имуществото на ищеца. Това решение е отменено от Пловдивския апелативен съд, който отхвърля предявения от ищеца иск. С определение № 520/28.06.2010 по т.д. № 78/2010 Върховният касационен съд не допуска до касационно обжалване въззивното решение. Не се спори също, че ипотекираните имоти са продадени принудително и 4 броя постановления за възлагане от 18.08.2011 г., влезли в сила на 31.08.2011 г. те са възложени на купувача от публичната продан.
С жалба на ищеца от 06.04.2011 г. е сезирана Европейската комисия за допуснати нарушения на чл. 63 ДФЕС, произтичащи от приемането и прилагането спрямо него на разпоредбата на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК в редакцията й към 2006 г., както и от предприетите изпълнителни действия за събиране вземанията на държавата от нейния длъжник. С писмо от 28.05.2013 г. Европейската комисия е уведомила ищеца за изпратено мотивирано становище до България и за постъпилия отговор от българските власти, които са уведомили К. за предприетите мерки за отстраняване на констатираното от ЕК несъответствие на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК с разпоредбите на ДФЕС.
В изисканото от М. с. и приложено по делото официално уведомително писмо от 31.05.2012 г. по процедура за нарушение № 2012/ 4002 по описа на ЕК е отразено категоричното становище на ЕК, че § 8 ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушава заложените в Договора свободно движение на капитали (чл.63 ДФЕС) и свободно право на установяване (чл.49 ДФЕС). С мотивирано становище от 21.03.2013 г. по същата процедура ЕК подържа изразената вече в официалното уведомително писмо позиция и след като изразява мотивирано становище, че съгласно чл. 258, ал. 1 ДФЕС България не е изпълнила задълженията си по чл. 63 и чл. 49 ДФЕС, приканва България да предприеме необходимите мерки в срок от два месеца.
По повод на започнатата от ЕК процедура за нарушение № 2012/4002 е установено, че българските власти са предприели конкретни мерки, изразяващи се в иницииране на законодателни промени чрез изготвяне на Законопроект за изменение на ЗПСК с оглед извършване на необходимата законодателна промяна на тази разпоредба. Не е спорно, че отмяната на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК е приета от Н. с. на 29.04.2015г. и обнародвана в ДВ бр.34/12.05.2015 (след предявяването на исковете).
Съгласно чл.63, § 1 ДФЕС (предишен чл. 56, § 1 Д.) всички ограничения върху движението на капитали между държавите – членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват. Понятието „движение на капитали“ по смисъла на таза разпоредба не е определено в Договора, но в свои решения С. постановява, че движение на капитали по смисъла на цитираните разпоредби са всички видове инвестиции на физически и юридически лица, които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност. Съдът на ЕС по повод тълкуване на чл. 63, § 1 ДФЕС последователно в своите решения е признавал за ограничение на свободното движение на капитали всяка мярка, въвеждана от националните законодателства на държавите-членки, която може да разубеди и да възпре чуждестранните лица да инвестират в съответната държава-членка като създава за държавата особени права или привилегии във връзка с участието й в приватизационния процес и в управлението на акционерните дружества за сметка на правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията й.
В § 8 ПР ЗИД ЗПСК (Обн. бр.72/01.09.2006) е предвидено, че за заварени приватизационни договори, по които има неизпълнени в срок задължения, Изпълнителният съвет на А., съответно органите по чл. 4, ал. 2 от закона могат в 6-месечен срок от влизане на закона в сила да предприемат необходимите действия за учредяване на законна ипотека върху имуществото на купувача, а в случаите по чл. 25 и чл. 35 ЗППДОП (Обн. ДВ бр. 38/1992, отм. ДВ, бр. 28/2002) – върху имущество на приватизираното дружество. Безспорно е, че целта на тази законодателна промяна е да се уредят допълнителни засилени гаранции за държавата като кредитор по сключени при действието на отменения ЗППДОП приватизационни договори чрез признаване в нейна полза на правото да впише законна ипотека не само върху имуществото на купувачите, неизпълнили поетите от тях договорни задължения, но и върху имуществото на приватизираното дружество, за да обезпечи и събере успешно вземанията си от неизправните купувачи. С цитираната разпоредба са уредени ясно и недвусмислено кумулативните предпоставки за вписване на законна ипотека в полза на държавата, а именно сключен по реда на чл. 25 или чл. 35 ЗППДОП (отм.) приватизационен договор; неизпълнени в срок поети от купувача с този договор задължения и налично имущество на дружеството, което може да бъде обект на ипотека. С тази норма не са предвидени други допълнителни изисквания, свързани с принадлежността на закупените с приватизационния договор акции и дялове и по-конкретно не е въведено изискване към момента на предприемане действията по вписване на ипотеката акциите или дяловете да са притежание на неизправния купувач.
Върховният касационен съд в своята задължителна практика приема, че при липса на въведено от законодателя изискване купувачът да е съдружник или акционер в приватизираното дружество към момента на вписване на ипотеката, нормата на § 8 ПЗР на ЗИД на ЗПСК следва да бъде тълкувана съобразно точния смисъл, вложен в нея като счита за недопустимо стеснително тълкуване на закона.
Съдържащата се в § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК правна уредба, предвиждаща право за държавата да впише ипотека върху имуществото на приватизирано дружество за обезпечаване на неизпълнени в срок задължения на купувача по заварен към 01.09.2006 г. договор за приватизационна продажба създава предпоставки за ограничаване на правата и интересите на акционерите, които са закупили или след вписване на ипотеката ще закупят акции от капитала на приватизираното дружество. Вписването на законна ипотека върху имуществото на приватизираното дружество препятства косвено свободното упражняване на правата на акционерите да решат как да се управлява недвижимото имущество, обект на ипотеката и какви разпоредителни действия да се извършват по отношение на него. Провеждането на принудително изпълнение върху имуществото, предназначено да служи за осъществяване дейността на дружеството прави невъзможно реализирането на положителни икономически резултати от тази дейност и съответно постигане на целта, която инвеститорът-акционер е преследвал със закупуването на акциите. С признаване на ипотечно право по § 8 ПР ЗИД ЗПСК държавата се поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно частноправните си вземания към купувача, който е чуждо за дружеството лице за сметка на участващите в дружеството акционери, включително и инвеститори от други държави – членки, които са закупили акции в дружеството. По този начин е придаден приоритет на чисто икономическите интереси на държавата спрямо конституционно защитените с чл. 19, ал. 3 от Конституцията инвестиционни интереси на акционерите. Приватизираното дружество не е носител на задълженията, поети от купувача с приватизационния договор и по аргумент от чл. 133 ЗЗД имуществото им не обезпечава изпълнението на тази чужди задължения.
Съобразно установената с чл. 63 ДФЕС забрана за ограничение на свободното движение на капитали между държавите-членки и постоянната практика на С. е недопустимо разпоредбата на § 8 ПР ЗИД ЗПСК да бъде прилагана от националния съд от момента на приемане на България за член на Европейския съюз до законодателната й отмяна със ЗИД ЗПСК (Обн. ДВ бр. 34/12.05.2015). Действително разпоредбата на § 8 ПР ЗИД ЗПСК е приета от Н. с. през 2006 г. – преди присъединяването на България към ЕС, но същата е отменена със Закон за изменение на ЗПСПК едва на 29.04.2015 г. въпреки откритата от ЕК против България процедура за нарушение № 2012/4002 и дадения от ЕК с мотивираното й становище от 21.03.2013 г. двумесечен срок за предприемане от българските власти на конкретни мерки. Непосредствено след влизането на България в Европейския съюз А. е приложила разпоредбата на § 8 ПР ЗИД ЗПСК и не само е вписана законна ипотека върху имуществото, собственост на приватизираното дружество-ищец, но е извършена и публична продан на същото имущество. Липсват данни за реално предотвратяване или ограничаване на придобиването на акции по отношение на реални инвеститори, но ЕК с мотивираното си становище по процедура за нарушение № 2012/4002 приема, че посочената норма накърнява правото на свободно движение на капитали и може да засегне всеки бъдещ инвеститор на дружеството със седалище в държава-членка или в трета страна. В този смисъл е решението на С. по делото F., с което Съдът създава принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани заради нарушения на правото на ЕС дори и нарушената разпоредба от това право да няма директен ефект. Според същото решение обстоятелството, че дадена разпоредба от общностното право няма директен ефект не е пречка за ангажиране на отговорността на държавата за причинените от нетранспонирането й вреди. Затова е неоснователно твърдението в жалбата на А., че няма нарушение на норма на ЕС поради това, че нито ищцовото дружество като юридическо лице, нито неговите акционери са със седалище на територията на някоя от страните-членки на ЕС, поради което ищецът не би могъл да се позове на колизия между правото на ЕС и националното ни законодателство.
С приемане на § 8 ПР ЗИД ЗПСК от Н. с. и прилагането на тази норма от А. безспорно е допуснато сериозно нарушение на правото на ЕС, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата в тяхно лице.
Принципът за отговорност на държавите-членки е универсален и се прилага по отношение на всяко неизпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите независимо от характера и вида на това неизпълнение. Според С. този принцип е валиден във всеки случай когато държава-членка наруши правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението (т.32 от решение B. du pecheur и F.). Със същото решение в т. 35 С. уточнява, че принципът, съгласно който държавите членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на общностното право, за които държавите носят отговорност, се прилага и когато националният законодател носи отговорност за твърдяното неизпълнение на задължение. В случая, както се посочи и по-горе, законодателният ни орган Н. с. не е изпълнил дадените му от ЕК препоръки и е отменил противоречащата на правото на ЕС норма едва три години след започване на процедура № 2012/4002 и повече от една година след предявяване на настоящия иск.
Неоснователен е подържания довод, че „X. Н. с. не може да бъде отговорно за разпоредба, която е приета през 2006 г. от XL Н. с.“. Съгласно чл. 74 от Конституцията Н. с. е постоянно действащ орган, който осъществява своята дейност чрез народни представители, които се избират на всеки четири години. Изтичането на мандата на народните представители не води до прекратяване на Н. с. като орган, който само спира своята дейност – законодателна и контролна за периода до избора на нови народни представители. С изтичане мандата на народните представители законодателната дейност на НС като основна негова функция не се прекратява, а само се спира до избора на нови народни представители, които след встъпването им продължават дейността на НС по приемане, промяна и отмяна на закони. Да се приеме изразеното в противния смисъл становище от процесуалните представители на НС означава, че всяко Н. с. може само да приема нови закони, но не и да променя и отменя закони, приети от предходното Н. с..
Предмет на производството по реда на чл. 258 – 260 ДФЕС могат да бъдат и извършени от националните съдилища нарушения на правото на ЕС (този въпрос се засяга за първи път по делото K.). В това решение след като напомня, че държавата носи отговорност за неизпълнение на задълженията й, извършени от всички нейни органи, Съдът подчертава особеното място, отредено от върховните съдилища на държавите членки в европейското правораздаване. На тази основа Съдът заключава, че държавите членки носят отговорност за вредите, настъпили вследствие на окончателен съдебен акт, постановен в противоречие с правото на ЕС. Нарушаването на правото на ЕС от страна на държавата може косвено да бъде установено и по реда на преюдициалното производство по чл. 267 ДФЕС посредством отправянето на преюдициално запитване относно съответствието с правото на ЕС на разпоредба или акт от националното законодателство. Съгласно разпоредбата на чл. 267, ал.3 ДФЕС когато искане за отправяне на преюдициално запитване бъде поставено от страна по дело пред национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, тази юрисдикция е длъжна да отправи запитване до общностния съд независимо дали счита това за необходимо или не. Това ограничаване на правото на преценка на последната инстанция е гаранция, че окончателното решение по делото ще бъде правилно, а от друга страна, че правото на ЕС ще бъде прилагано еднакво в отделните държави членки.
От момента на присъединяването й към ЕС на 01.01.2007 г. България е обвързана от разпоредбите на учредителните договори в рамките на ЕО и ЕС и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над националните правни разпоредби ВКС в качеството му на национална юрисдикция, правораздаваща като последна инстанция, е задължен да съобрази нормата на чл. 63 ДФЕС във връзка с приложението на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК. Към момента когато е направено искане за преюдициално запитване в касационната във връзка с приложението на § 8 от ПР ЗИД ЗПСК и противоречието му с общностното право, ВКС е бил длъжен да направи такова запитване с оглед въведеното в касационната жалба оплакване за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, свързани с точното прилагане на закона – дали разпоредбата на § 8 се прилага в аспекта на установената с чл. 63 ДФЕС забрана за ограничение на свободното движение на капитали между държавите-членки, от което зависи правилното решаване на делото. Отговорът на този въпрос би се получил единствено и само чрез отправяне на преюдициално запитване, което задължение за касационната инстанция е въведено с разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК и което тя в случая не е изпълнила. ВКС като последна инстанция винаги трябва да отправи запитване за тълкуване освен ако отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на С. или значението и смисълът на разпоредбата или акта са ясни, че не будят никакво съмнение, които изключения не само не се установяват да са били налице, но и не се твърдят от този ответник. Неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване, което тежи на последната съдебна инстанция по силата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС, е достатъчно съществено по смисъла на трайно установената практика на С., за да се приеме, че актът на ВКС противоречи на правото на ЕС и следва да се ангажира отговорността на държавата.
Подържаният довод, че отправяне на преюдициално запитване не може да се направи във фазата на селектиране на касационната жалба, а само във фазата на касационното разглеждане на делото, е неоснователен. Нито разпоредбата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС, нито разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК съдържат такова разграничение на отделните фази, през които преминава разглеждането на делото от последната съдебна инстанция, а и според практиката на С. е без значение в кой стадий на производството е отправено преюдициалното запитване. Достатъчно условие е съдът, пред който е направено искане за отправяне на преюдициално запитване да действа като последна инстанция.
По изложените съображения, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на държавата – извършените от ответниците нарушения дават основание на съда да приеме, че същите отговарят на изискването да са „явно квалифицирани“, т.е. достатъчно съществени. Претърпените от ищцовото дружество имуществени вреди са вследствие на тези нарушения на ответниците, т.е. налице е и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди.
Обезщетението, което държавата дължи трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда така че да осигури ефективна защита на нарушеното право. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Съобразно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, по който процесуален ред се разглежда настоящото производство държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
В случая, доколкото основния предмет на търговската дейност на ищцовото дружество е свързана с производство на определени изделия, с отчуждаване на собствените му недвижими имоти, в които е извършвана тази дейност, чрез извършената от публична продан за погасяване задълженията на трето лице към държавата, ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в намаление на имущественото му състояние и лишаване от правото му да се разпорежда с притежаваните от него имоти. Всяка имуществена вреда има стойност, която може да се изчисли и изрази в определена сума. Съобразно установената практика обезщетението за имуществени вреди се определя от пазарната стойност на съответното имущество. Вещото лице инж. Б. по допуснатата от първоинстанционния съд техническа експертиза счита, че реалната пазарна стойност на процесните имоти е тази, определена към момента на извършване на публичната продан през 2011 г. и възлизаща на 532.900 лева.
Неоснователен е доводът, че релевантната стойност на процесните имоти е достигнатата продажна цена при проведената публична продан, тъй като тази цена не е действителната пазарна стойност на имотите, а началната цена, от която започва принудителната продан съобразно разпоредбата на чл. 468, ал. 1 ГПК. Тази начална цена в размер на 75% е определена именно върху изчислената от вещото лице пазарна стойност от 532.900 лева, която е и реалната вреда, претърпяна от ищцовото дружество с отнемане собствеността му върху процесните имоти. Фактът, че публичната продан е приключила на цена от 75% от пазарната стойност на продаваните имоти не дава основание да се приеме, че това е „релевантната стойност“ на тези имоти, тъй като проданта е приключила на тази цена поради явил се само един купувач и липса на наддавателни предложения.
Неоснователно е и твърдението, че имотите само формално са преминали в патримониума на третото лице-купувач и същите били останали дружествена собственост. Фактът, че купувачът по публичната продан притежава 92.95% от акциите на ищеца не е достатъчен в подкрепа на така изразеното становище. Липсата на данни за апортиране на тези имоти в капитала на акционерно дружество не дава основание да се приеме, че придобитото от купувача имущество е останало в патримониума на акционерното дружество-ищец.
Неоснователен е и доводът, че с са присъдени две обезщетения за една и съща вреда. Безспорно е, че с отчуждаване на собствените на ищцовото дружество имоти на него са му причинени имуществени вреди, за репариране на които ищецът претендира обезщетение. Различните по вид имуществени вреди не означава двойно обезщетение, тъй като и двата вида вреди, претендирани от ищеца – пазарната стойност на отчуждените имоти и размера на платения от ищеца наем по сключен от него договор за наем произтичат от принудителното му лишаване от собствеността върху негови имоти. Още повече, че сключването на договор за наем и заплащане на наемна цена за ищцовото дружество е било абсолютно наложително за да продължи дружеството да упражнява своята дейност.
Неоснователен е доводът за недоказаност на размера на претендирания като заплатен наем, който не бил реалният пазарен наем. Вредата, която ищецът претендира произтича от заплатения наем за определен период от време, чийто размер е договорен в сключения договор за наем, поради което неправилно се посочва, че този размер следва да бъде съобразен с пазарния наем за този период. Страните по даден договор за наем са свободни да договарят размера на дължимата наемна цена, а пазарния наем се използва като база при претенция за обезщетение за лишено право на ползване, при което няма договорен наем, каквото в конкретния случай не се търси. Още повече, че от допуснатата пред първоинстанционния съд и извършена съдебно-счетоводна експертиза се установява, че от момента на сключване на договора за наем ищецът е превеждал по банков път договорената с дружеството-наемодател наемна цена, като вещото лице е установило, че всички плащания по договора са осчетоводени и от двете дружества. Не са оспорени констатациите на вещото лице по тази експертиза, нито са оспорени извършените записвания по счетоводните книги на ищеца и на дружеството – наемодател, както и не са ангажирали доказателства за опровергаване на дадените от свидетелите показания във връзка с ползването на процесния имот под наем.
Неоснователно е и твърдението, че наличната свързаност между двете дружества по договора за наем оборва размера на посочения в него наем. Дори и да се приеме, че между страните по договора за наем е налице свързаност по смисъла на § 1, т. 3 ДР ТЗ това не опровергава, че договорената наемна цена е реалната цена на уговорен наем, заплатен чрез реално плащане по банков път, установено от счетоводната експертиза.
По останалите оплаквания във въззивните жалби съдът е препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на атакувания съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че нарушението на чл. 267 от ДФЕС, което обосновава отговорността на съответната институция мотивира и отговорността за разноски, направени от страната в производството, развило се в противоречие с разпоредбите на ДФЕС. Вследствие на допуснатите нарушения, разгледани по-горе, на ищцовото дружество е причинена вреда в размер на заплатените от него разноски пред ВКС, която е пряка и непосредствена последица от тези нарушения.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите от Н. с. на Р. Б. и първия от повдигнатите от В. к. с. правни въпроси обуславят решението по делото и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, третият от повдигнатите от В. к. с. правни въпроси обуславя решението по делото и се разрешава противоречиво от съдилищата, третият от повдигнатите от А. правни въпроси обуславя решението по делото има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а повдигнатите от А. три материалноправни въпроси обуславят решението по делото, само доколкото първите два се съдържат в третия, който има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Останалите правни въпроси, макар да обуславят решението по делото нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да основе фактическите си констатации за правнорелевантните факти на събрани доказателства по делото и да се произнесе по всички твърдения и възражения на страните, които имат значение за решаването на делото, а правният въпрос за задължението на Върховният касационен съд да отправи преюдициално запитване съгласно чл. 629, ал. 3 ГПК преди да се е произнесъл по допускане на касационното обжалване, ако искането е свързано с касационните оплаквания срещу въззивното решение, а не с повдигнатите правни въпроси, които са основание за допускане на касационното обжалване не обуславя решението по делото, тъй като в касационната жалба по иска за нищожност на ипотеката е повдигнат правният въпрос за съответствието на § 8 ПР ЗИД ЗПСК с правото на Европейския съюз.
Видно от изложеното касационното обжалване следва да бъде допуснато по процесуалноправните въпроси: 1) по кой процесуален ред следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, произтичащо от акт на висшата националната юрисдикция, която се е произнесла като последна инстанция по отнесения до нея правен спор; 2) легитимирано ли е Н. с. да представлява държ