ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 54
София, 25. януари 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3224 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 28/06.03.2017 на Варненския апелативен съд по гр. д. № 39/2017, с което е отменено частично решение № 1306/01.11.2016 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 871/2015, като са уважени предявените искове по чл. 74, ал. 1 и 2 ЗОПДНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество в размер на 698.088,50 лева.
Недоволни от решението са касаторите П. М. А. и Т. П. К. от С., представлявани от адв. Г. А. от САК, които го обжалват в срок, като считат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси: за задължението му да извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното първоинстанционно решение, както и да определи вярната правна квалификация на предявения иск, включително приложимия закон (в случая дали следва да се прилага ЗОПДНПИ (отм.), или ЗОПДИППД (отм.) съгласно §§ 5 и 6 ПЗР ЗОПДНПИ); за необходимото съдържание на исковата молба по тези искове и правомощията на въззивния съд при нейната нередовност; за служебните задължения на първоинстанционния и въззивния съд във връзка с доклада по делото и даване на указания на страните и последиците от неизпълнението на тези задължения; за значението на практиката на ВКС, когато тя е относима към разрешаваните правни въпроси по делото и за правното значение на допуснати нарушения на процесуалните правила от страна на К. в хода на административното производство за установяване на незаконно придобито имущество срещу ответниците и тяхното значение за легитимацията на К. да предяви исковете по 74, ал. 1 и 2 ЗОПДНПИ (отм. от гледна точка на възникването и надлежното упражняване на правото на иск, в качеството й на процесуален субституент на титуляря на правото на отнемане – държавата); също и по материалноправните въпроси за правното значение на понятията: приходи и разходи; доходи, източници на финансиране и източници на забогатяване; придобито имущество, отчуждено имущество, преобразувано имущество, обособимо и необособимо имущество, притежавано и непритежавано (в т.ч. липсващо или отчуждено) имущество и тяхната парична оценка; законен и незаконен доход и законно и незаконно придобито имущество; както и значително несъответствие между имуществото, с което ответниците са разполагали в началото и в края на изследвания (за всеки от тях) период, които (въпроси) са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовават се на противоречие с ТР № 2/28.09.2011 на ВКС, ОСГТК по т. д. № 2/2010 и ТР № 1/2013 по т. д. № 1/2013 на ВКС, ОСГТК и решение № 98/16.07.2015 на ВКС, I ТО по т. д. № 870/2014, които прилагат.
Ответникът по жалбата К. (К.), представляван от ст. инспектор М. Д., я оспорва, като неоснователна и счита, че в представеното изложение не са посочени правни въпроси, които да обуславят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първият ответник е осъден с присъда № 14/17.06.2013 по н.о.х.д. № 194/2013 на Шуменския окръжен съд, като е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 255, ал. 3 вр.чл. 255, ал. 1, т. т. 2, 6 и 7 НК, попадащо в приложното поле на чл. 22, ал. 1, т. 18 ЗОПДНПИ и предпоставка по чл. 21, ал. 1 ЗОПДНПИ (отм.) за образуване на производство за установяване на незаконно придобито имущество. Като безспорно установено е прието, че двамата ответници са във фактическо съжителство, от което имат родени две деца, поради което искът е допустим и спрямо втората ответница. Изложени са съображения, че наличието на престъпна дейност е само повод за образуване на проверка на К., като необходимостта от установяване на връзка между престъплението и придобитото имущество, по действащия ЗОПДНПИ се изразява в установяване на обстоятелствата по чл. 22 – 24, вр. 77, ал. 4, т. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и на отнемане подлежи имущество, за което не е установен законен източник, а не само такова, придобито от престъпна дейност. Въззивният съд е приел, че по заключението на вариант първи на назначената съдебно-икономическа експертиза ответниците са придобили имущество в размер на 717.429,54 лева, като са направили разходи в размер на 116.312.61 лева, а реализираните доходи са в общ размер на 538.933,95 лева, т.е. налице е несъответствие за периода от 23.01.2003 г. до 23.01.2013 г. в размер на 325.267,44 лева, като през всички години, с изключение на 2008 г., разходите им са надвишавали техните приходи. Въззивният съд е приел, че за проверявания период не е установен законен доход, поради което на отнемане подлежи придобитото имущество, посочено от К., с изключение на туристическо ремарке (обект на кражба през м. 06.2012 г. в Германия, видно от удостоверение от полицейските власти). Прието е, че не е доказано твърдението за законност на дохода от получен заем в размер на 20.000 евро (свидетелят не установява връщане) и на сумите по два броя записи на заповед в общ размер на 24.000 евро, тъй като за да бъде установен като законен доход получен заем, следва да бъде установен законен произход на средствата, с които сумите са върнати, а такива безспорни доказателства от ответника в производството не са представени. По отношение на приходите от банкови кредити на ответниците в размер на 132.959,92 лева, въззивният съд е приел, че макар банковият кредит да е приход, той не може да се разглежда като законен доход на лицето, след като то не разполага с доказателства за законен доход, с който да изплаща вноските по кредита (в какъвто смисъл е практиката на ВКС и заключението на вариант първи от назначената СИЕ). Не са признати за законни доходи и приходите от продажба на недвижими имоти, МПС и дружествени дялове от ответника, тъй като тези приходи биха имали законен характер само при доказване на законния произход на средствата за придобиване на имуществото, предмет на разпоредителните сделки. Като неправилни са приети изводите на първоинстанционния съд за установеност на източниците на средства, постъпили по сметката на ответника с посочено основание „плащане по лизинг“, доколкото съобразно писмените доказателства и показанията на свидетеля се установява уговорка между страните за погасяване на лизингови вноски за лек автомобил „М. * ***“ в размер на 40.000 лева, а цената, посочена в договора за лизинг е 22.492,05 лева, което противоречи на житейската и пазарната логика изплащането и преотстъпването на автомобила на трето лице да бъде за сума, двойно по-висока от действителната. Неправилно е изключена и сумата от 30.217,73 лева от разходната част на анализа, тъй като през периода 2011- 2013 г. ответниците са живели в Германия, за което въззивният съд е приел, че различната адресна регистрация би могла да бъде единствено основание за използване на друга методика за изчисления на разходите, но не и за тяхното пълно изключване. По отношение на стойността на имота в [населено място], въззивният съд е приел, че отразеното в нотариалните актове няма обвързваща сила за трети лица, както по отношение на цената, така и по отношение на вида придобиване, тъй като писмените доказателства установяват получаване след отчуждаването на имота чрез банков превод на сумата от общо 69.952,98 евро, която не се припокрива с отразената в нотариалния акт сума от 88.000 евро. В случая изводите на съда не кореспондират с банковите извлечения и със заключението на СИЕ – вариант първи, а свидетелските показания – братът на ответницата твърди, че не искал да продава имота на чужди хора на ниска цена, а не обосновава факта на продажбата му на близък роднина с реализиране на по-голяма печалба, придружена с последващи многократни изплащания на кредита на ответника за същия имот. Предвид изложеното, като недоказани са приети твърденията на ответниците за законност на доходите на описаните в искането недвижими имоти и МПС, с изключение на описаното туристическо ремарке, доколкото към датата на усвояването на банковите кредити за закупуването им, те не са разполагали със законен доход дори за задоволяване на обичайните си разходи и за издръжка на домакинството (макар че е доказано получаването на банкови кредити, не е доказано погасяването на вноските по тях със средства от законен източник). Като е кредитирал изцяло заключението на назначената СИО – вариант първи, с допълненията към него относно пазарните цени на описаното в него имущество, въззивният съд е приел, че е налице значително несъответствие между имуществото и нетния доход на ответниците по смисъла на § 1, т. 7 ДР ЗОПДНПИ в размер на 325.267,44 лева, поради което първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете като неоснователни е отменено, като исковете са уважени до посочения размер.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите правни въпроси обуславят изхода на делото, решени са от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28/06.03.2017 на Варненския апелативен съд по гр. д. № 39/2017.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.