ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1354
гр. София 26.11.2015 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 04.11.2015 (четвърти ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4675 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на две касационни жалби подадени срещу решение № 1010/19.05.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1021/2015 година като първата е с вх. № 7205/29.05.2015 година и е подадена от П. на Р. Б., а втората е с вх. № 8763/25.06.2015 година и е подадена от К. В. Т..
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд след частична отмяна на решение № 19 550/21.01.2015 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 13-ти състав, постановено по гр. д. № 3744/2014 година е осъдил П. на Р. Б. да заплати на К. В. Т. по предявен от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от още 17 500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, като е потвърдил първоинстанционното решение, в частта му, с която предявеният иск е бил уважен за сумата от 2 500.00 лева обезщетение за същите вреди. С оглед на това общия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, което е присъдено на К. В. Т. по предявения от него срещу П. на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е 20 000.00 лева. Същевременно с обжалваното решение искът на К. В. Т. за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу П. на Р. Б. е отхвърлен за сумата от 50 000.00 лева, представляваща разликата между присъдената сума от общо 20 000.00 лева и пълния размер на претендираното обезщетение от 70 000.00 лева.
В касационната жалба на П. на Р. Б. е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Т. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че уважената част от иска е прекомерно завишена и не съответства на реално претърпените вреди, на социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната, а също така и на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Според касатора въззивният съд е надценил значението на това, че обвинението е било за особено тежко престъпление и във връзка с длъжността, която Т. е изпълнявал дълги години на национално и международно ниво в областта на шахмата и че му е бил наложен запор върху банковата сметка с основните му спестявания. Нямало доказателства незаконното обвинение да се е отразило върху професионалната дейност на Т., а напускането на заеманите от него постове в националната и международната федерация по шахмат е по негова преценка и не е довело до негативни настроения и уронването на доброто му име. Същевременно въззивният съд е подценил обстоятелствата, че по време на наказателното производство е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка” и че не са налице доказателства за влошаване на здравословното състояние на Т. и за публично разгласяване на производството. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на К. В. Т. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба К. В. Т. не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на същата.
П. на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 22.05.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 7205/29.05.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В касационната жалба на К. В. Т. са изложени твърдения, че обжалваното решение не съдържа мотиви за това защо е прието, че не е налице накърняване на доброто име и авторитета на жалбоподателя пред националната и пред международната шахматна общност. Не било оценено обстоятелството, че доброто име и авторитета на Т. са пострадали, тъй като в наказателното производство са разпитвани треньори и състезатели по шахмат. Също така не е било преценено и обстоятелството, че честта и достойнството представляват оценката, която личността има за себе си. Не били обсъдени направените от Т. с въззивната жалба доводи във връзка с липсата на произнасяне на първоинстанционния съд за тези вреди. Неправилно било прието, че не трябвало да се отчитат като вредоносни обстоятелствата, че Т. е бил оправдан по повдигнатото обвинение още на първа инстанция и че не се установява влошаване на здравословното му състояние. Неправилно било прието, че при определяне на размера на обезщетението трябва да се имат предвид социално-икономическите условия в страната. Твърди се, че така определеното обезщетение е занижено като е поискано обжалваното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и да се постанови друго, с което искът на жалбоподателя да бъде уважен до пълния предявен размер от 70 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. Василев Т. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба П. на Р. Б. не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на същата.
К. В. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.05.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8763/25.06.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С обжалваното решение е прието, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и П. на Р. Б. трябва да отговаря за претърпените от К. В. Т. вследствие на незаконосъобразното обвинение неимуществени вреди, но определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 2500.00 лева е силно занижено. Въззивният съд е посочил, че съгласно т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение. Същото било такова за продължавано престъпление по чл. 203 във връзка с чл. 201, пр. 1 от НК за присвояване на чужди пари, собственост на Българската шахматна федерация, което е тежко такова по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Взето е предвид, че на Т. е била наложена мярка за неотклонение „подписка”, а също така и това, че е допуснато обезпечение на бъдеща конфискация на имуществото му, чрез налагане на запор върху наличните и постъпващи суми по банковата му сметка. Съдът е приел, че наказателното производство е продължило шест години и три месеца като е преценил, че този срок малко надвишава разумния такъв по чл. 6 от КЗПЧОС, като през цялото време Т. е понасял всички негативи на това да бъде обвиняем, съответно подсъдим за извършено престъпление от общ характер. Въззивният съд е приел, че от свидетелските показания се установява, че Т. е изживял много тежко факта на образуваното и воденото срещу него наказателно производство за особено тежко престъпление, станал е затворен и избухлив, ограничил е социалните си контакти, включително свързаните с ангажиментите му като председател на Българската шахматната федерация и председател на женския отбор в международния шахматен съюз. Това го принудило да се подаде оставката от всички заемани постове, което го е обременило психически. Такива последици е имало и обстоятелството, че дълго време Т. е бил със запорирани средства, което го е принудило да иска заеми от приятели и да тегли кредит, въобще е променен животът му изцяло. Притесненията са повлияли на здравето му, започнал да пълнее, което пък се отразило зле на сърцето му. Не са установени твърденията за широко тиражиране в пресата на воденото наказателно производство. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е изложил съображения за това, че повдигнатото обвинение е за особено тежко престъпление и е във връзка с длъжността, която Т. е изпълнявал дълги години на най-високото национално и международно ниво в областта на шахмата, което подкопава авторитета, усещането за достойнство и професионализъм. Посочено е, че действително към процесния период ищецът е бил пенсионер, като извън ръководните му функции в спорта, понякога се е ангажирал с частни консултации във връзка с опита му в банковата сфера, което обаче означава, че е продължавал да бъде активен, социално ангажиран. При това положение неочакваното обвинение безспорно е станало причина за сериозен срив в психиката му, който именно с оглед възрастта му трудно се изживява. Според въззивният съд не съществува спор, че вследствие на повдигнатото му обвинение Т. е бил принуден да си подаде оставка от заеманите ръководни постове и изобщо да се оттегли от занимание, което сериозно е осмисляло живота му. Обстоятелството, че му е бил наложен запор върху банкова сметка, в която са били основните му спестявания, освен имуществени измерения, имало и психологически такива с оглед създадения му значителен дискомфорт и неудобства в ежедневието за дълго време, включително и притеснения във връзка с наложилото се търсене на заеми от приятели. За да не уважи жалбата на Т. изцяло, въззивният е отчел, че още на първа инстанция е оправдан, не му е налагана тежка мярка за неотклонение, не се установено с надлежни доказателства сериозно влошаване на здравословното му състояние, както и публично оповестяване на воденото срещу него наказателно производство. По тези съображения и като е съобразил със социално-икономическите условия на живот в страната през разглеждания период от 2007 година до 2013 година въззивният съд е намерил, че сумата от 20 000.00 лева е справедливо обезщетение за претърпените от Т. неимуществени вреди.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. В. Т. твърди, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по процесуално правния въпрос за задължението на съда да обсъди всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта. Не са били обсъдени и приети доказани вреди като същевременно са взети предвид обстоятелства, които нямат отношение към определянето на размера на дължимото се обезщетение. Т. сочи, че всички тези обстоятелства са били подробно описани в подадената касационна жалба като в тази връзка се твърди противоречие на обжалваното решение с т. ІІ ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по въпроса за това какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди, търпени в резултат на непозволено увреждане е справедлив. В тази връзка е направено позоваване на решение № 532/24.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1650/2009 година и решение № 3/13.02.2011 година, постановено по гр. д. № 637/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; определение № 1223/13.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1087/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 743/10.05.2012 година, постановено по гр. д. № 121/2012 година по описа на Софийския апелативен съд; гражданско отделение, 1-ви състав, решение № 1237/20.06.2013 година, постановено по гр. д. № 834/2013 година по описа на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав и решение № 2190/28.11.2013 година, постановено по гр. д. № 3337/2013 година по описа на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав. Първото от посочените от К. В. Т. основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд е такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и е свързано с противоречие на въззивното решение с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото. Съгласно даденото в нея указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Задължение на касатора е не само да формулира материалноправния или процесуално правния въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и да посочи, че е налице някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а и да обоснове това свое твърдение. Това обосноваване не може да се реализира с твърдения сочещи на съществуването на основания за касационно обжалване на решението по чл. 281 от ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване на решението и основанията за касационно обжалване са различни и не се припокриват. Затова при допускането на касационно обжалване на решението не може да се извършва проверка на обжалваното решение на основанията по чл. 281 от ГПК. Т. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуално правния въпрос да обсъди всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта, но за да обоснове това свое твърдение е препратил към подадената от него касационна жалба. В същата обаче не са посочени кои от доводите във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение не са били обсъдени от въззивния съд при постановяване на решението му. Поради това само това твърдение не обосновава съществуването на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това от при сравнението на изложените в касационната жалба на Т. оплаквания и мотивите на въззивното решение е видно, че последното съдържа произнасяне по всеки един от въпросите в жалбата като твърдението е за неправилна преценка на фактите и доказателствата. Същото обаче е основание за касационно обжалване на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не за допускането на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от К. В. Т. касационна жалба. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по тази жалба и на второто от твърдените основания за това, а именно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Като доказателство за съществуването на това основание са представени посочените по-горе съдебни решения. Както се посочи по-горе въпросът, по който се твърди съществуването на противоречивата съдебна практика е този за това какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди, търпени в резултат на непозволено увреждане е справедлив. Следва да се има предвид, че ППВС № 4/1968 година и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС дават указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможноста сходно между два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има различно значение при определяне на размера на обезщетението по конкретното дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на контретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от касатора случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това К. В. Т. не е обосновал и твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от К. В. Т. касационна жалба.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. на Република България е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 130/13.04.2011 година, постановено по гр. д. № 951/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 338/20.11.2013 година, постановено по гр. д. № 1269/2012 година и решение № 356/25.09.2012 година, постановено по гр. д. № 1224/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така на решение № 2301/16.12.2013 година, постановено по гр. д. № 3090/2013 година по описа на Софийския апелативен съд и решение № 13/17.02.2015 година, постановено по гр. д. № 353/2014 година по описа на Апелативен съд Б..
Във връзка с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. на Р. Б. касационна жалба трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Както се посочи по-горе отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Същевременно съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност като непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените два въпроса и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че трябва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение по въпроса за задължението на въззивния съд при постановяване на решението си и извършването на преценката на обстоятелствата обуславящи размера на неимуществените вреди да посочи значението на тези обстоятелства за определянето на размера на обезщетението. В останалата част за задължението на въззивния съд да вземе предвид всички обстоятелства обуславящи размера на неимуществените вреди не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не се установява противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Не е налице трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, поради което не е налице твърдяното противоречие. По отношение на въпроса за противоречието на обжалваното решение с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди то твърденията в тази насока ще бъдат преценявани при разглеждането на спора по същество и определяне на фактите и обстоятелствата, които трябва да бъдат взети предвид при определяне на размера на обезщетението. Доколкото касационното обжалване по жалбата на П. на Република България се допуска по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не трябва да се преценяват твърденията на касатора за наличието на основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1010/19.05.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1021/2015 година по подадената от П. НА Р. Б. касационна жалба с вх. № 7205/29.05.2015 година.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1010/19.05.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1021/2015 година по подадената от К. В. Т. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] касационна жалба с вх. № 8763/25.06.2015 година.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.