– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 30
гр. София 11.01.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 05.10.2016 (пети октомври две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 53 684 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3460/26.08.2015 година, подадена от „Р. (България)” [населено място], срещу решение № 191/17.07.2015 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по в. т. д. № 91/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 1/09.01.2015 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по т. д. 28/2014 година, в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от „Р. (България)” [населено място] срещу И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца сумата от 8441.98 €, представляваща наказателна лихва по чл. 3.10 от договор за банков кредит от 11.08.2008 година за периода от 21.11.2013 година до 04.02.2014 година. В касационната си жалба „Р. (България)” [населено място] излага доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Направено е искане за отмяната му и за постановяване на друго такова, с което предявения от „Р. (България)” [населено място] срещу И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. иск за установяване на съществуването на задължението да бъде уважен, така както предявен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Р. (България)” [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. не са подали отговор и не са изразили становище по допустимостта и основателността на същата.
„Р. (България)” [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 24.07.2015 година, а касационната му жалба е с вх. № 3460/26.08.2016 година, като е подадена по пощата на 24.08.2015 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е констатирал, че първоинстанционното решение № 1/09.01.2015 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по т. д. 28/2014 година е влязло в сила в частта му, с която по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК, е признато за установено по отношение на И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г., че дължат на „Р. (България)” [населено място] сумата от 278 109.68 €, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит от 11.08.2008 година, сключен между ищеца и първия ответник и договор за встъпване в дълг от 19.06.2009 година, с който Г. Г. Г. и Г. И. Г. са встъпили, по реда на чл. 101 от ЗЗД, като съдлъжници по договора за кредит, както и сумата от 1960.67 €, представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода от 07.10.2013 година до 21.11.2013 година, заедно със законната лихва върху двете суми, считано от 07.02.2014 година до окончателното изплащане. Също така е установил, че в чл. 3.10 от договора за банков кредит е постигната уговорка, че при забава в плащането на суми по кредита кредитополучателите дължат на банката обезщетение за забава, представляващо наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума (вноска или част от вноска) за времето от забавата до окончателното плащане на просрочените задължения. Установено е, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 22.11.2013 година. Посочено е, че за да отхвърли иска в тази му част първоинстанционният съд е приел, че с обявяването на предсрочната изискуемост на кредита договорните отношения между страните са прекратени и начисляването на наказателна лихва след този момент е лишено от основание, а също така и че прилагането на уговорката по чл. 3.10 от договора за банков кредит е допустимо единствено при наличието на действащ договор, в какъвто смисъл била уговорката по чл. 9.2 от договора.
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния такъв, като е посочил, че твърдението на „Р. (България)” [населено място], че след обявяването на предсрочната изискуемост на договора за банков кредит се дължи наказателна лихва за забава върху просрочените суми е неоснователно. Начисляването на такава лихва върху цялата предсрочно изискуема главница по договора за кредит било лишено от основание. Прието е, че този извод следва и от останалите клаузи на договора за кредит, по-специално от уредените в чл. 9 от него права на банката при неизпълнение от страна на кредитополучателя. Съгласно чл. 9.2 от договора банката имала право да начислява наказателна надбавка в случаите на забавено плащане, но само, ако не била обявила кредита за предсрочно изискуем по реда на чл. 9.3. За прилагането на тази санкция не се изисквало обявяването на предсрочна изискуемост, поради което се имало предвид начисляване на наказателна надбавка само за просрочените вноски, но не и върху всички предсрочно изискуеми суми. Възможността за обявяване на предсрочната изискуемост е била уговорена в чл. 9.3 от договора, отделно от наказателната надбавка. Според въззивния съд тълкуването на договора водело до извода, че след обявяването на предсрочната изискуемост длъжниците не дължали наказателна надбавка върху предсрочно изискуемата се главница. Както обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, така и наказателната надбавка представлявали санкции за забава на длъжника. От тълкуването на договора било очевидно, че страните по него са имали предвид разделно, а не едновременно приложение на двете санкции, като волята им била наказателната надбавка да се начислява, без да бъде обявявана предсрочна изискуемост.
Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Р. (България)” [населено място] е формулирало правния въпрос за това дали настъпването на предсрочната изискуемост на главницата по договора за банков кредит изключва дължимостта на уговорената в него наказателна лихва за забава след този момент. По отношение на този въпрос са изложени твърдения за противоречие с разрешението дадено му в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 99/01.02.2013 година, постановено по т. д. № 610/2011 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Освен това в изложението са формулирани и три въпроса, по отношение на които касаторът твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивния съд, по отношение на които са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно: прекратяват ли се договорните отношения между страните по договор за банков кредит при настъпването на предсрочна изискуемост на същия; настъпването на предсрочната изискуемост на договора за банков кредит изключва ли дължимостта на наказателната лихва след този момент и отпада ли дължимостта на наказателната лихва, ако тя е уговорена в отделна клауза от тази даваща право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и не е възпроизведена в нея. Във връзка с така формулираните от „Р. (България)” [населено място] правни въпроси трябва да се има предвид, че въпросът по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и вторият от въпросите по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се припокриват, поради което представляват един общ въпрос, а не два отделни такива. Същевременно първият от въпросите по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК също е част от общия въпрос, доколкото е свързан с действието на обявяването на предсрочната изискуемост и последиците от нея, поради което е преюдициален по отношение на дължимостта на наказателната лихва, след този момент. Предвид на това и съгласно т. 1, изр. 2 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС тези въпроси могат да бъдат обединени във един въпрос, а именно този за последиците от обявяването на предсрочната изискуемост на договора за банков кредит и по-конкретно за това води ли то до прекратяването на договорните отношения между страните по договора или не, както и дали това обявяване изключва дължимостта на уговорената в него наказателна лихва за забава след този момент. Видно от изложеното по-горе относно мотивите на въззивния съд този въпрос е бил включен в предмета на спора и е обусловил изводите на съда, поради което може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението. Същевременно този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешението дадено му в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 99/01.02.2013 година, постановено по т. д. № 610/2011 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Поради това са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Третият от формулираните въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въпроси също е бил включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд. Той е относим към тълкуването на договорите при спазване на правилата на чл. 20 от ЗЗД, а същевременно е свързан и с формулирания по-горе общ правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Затова и, доколкото не е налице задължителна съдебна практика, с която да е даден отговор на този въпрос, то касационното обжалване следва да се допусне и по него при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 191/17.07.2015 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по в. т. д. № 91/2015 година по подадената срещу него „Р. (България)” [населено място] касационна жалба с вх. № 3460/26.08.2015 година и такова трябва да се допусне.
На „Р. (България)” [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 330.22 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 191/17.07.2015 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по в. т. д. № 91/2015 година.
ДАВА на „Р. (БЪЛГАРИЯ)” [населено място], район „Л.”, [улица] едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 330.22 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.