2
определение по гр.д.№ 4177 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
София, 22.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4177 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. срещу решение № 1289 от 26.07.2017 г. по в.гр.д.№ 2284 от 2016 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 3265 от 21.07.2015 г. по гр.д.№ 16126 от 2014 г. на Варненския районен съд, 39 състав за отхвърляне на предявения от С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. срещу Г. К. Н. и Г. К. Н. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху следния недвижим имот: вилно място с площ от 877 кв.м., находящо се във вилната зона на [населено място], обл.В., представляващо парцел V в кв.14 по плана на вилната зона при съседи на имота: парцел IV, парцел VI и път, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 47 от 1970 г. и в условията на евентуалност- на основание придобивна давност в периода от 1970 г. до настоящия момент.
В касационната жалба се твърди, че решението на Варненския окръжен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касаторите съдебна практика /решение № 132 от 03.11.2016 г. по гр.д.№ 1984 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 570 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 895 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 942 от 24.02.2009 г. по гр.д.№ 2967 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 380 от 04.08.2010 г. по гр.д.№ 110 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 192 от 12.01.2015 г. по гр.д.№ 18664 от 2013 г. на Варненския районен съд, 9 състав/ по следните правни въпроси:
1. Нищожно ли е съдебно решение поради липса на мотиви в случаите, в които мотивите на решението са вътрешно противоречиви и взаимно изключващи се ?
2. Може ли съдът да постанови решението си въз основа на неправилно прието от него твърдение на ищеца, което той никога не е въвеждал като част от спорния предмет ?
3. Има ли право съдът да прилага нормата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, без страните в производството да са навели доводи и съображения за нейната приложимост, респективно- липса на приложимост и приложима ли е тази норма за имоти, които нямат земеделски характер ?
4. Може ли съдът да обосновава решението си дали е изтекла в полза на ищеца придобивна давност, изхождайки от физическите параметри на имота и състоянието му към настоящия момент ?
5. Може ли съдът да решава спора за собственост, изследвайки единствено поведението на единия съсобственик на имота, като игнорира поведението на другия, респективно на другите съсобственици ?
6. Длъжни ли са били ищците да въвеждат като основание на предявения от тях иск за собственост разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, след като изобщо не са предполагали, че имотът им се води отчужден/одържавен ? Длъжен ли е бил съдът служебно да приложи този текст и да приеме, че към влизането му в сила и по силата на самия закон ищците възстановяват собствеността си ?
7. Може ли въззивният съд да постанови решението си като се позовава изключително на необнародвани разпореждания на Бюрото на МС, които са административни актове, без да се съобрази със задължителните указания на ВКС в отменителното му решение, че тъй като спорът се развива между лица, претендиращи право на собственост на основание давностно владение, извън предмета на доказване е дали имотът е бил отчужден с разпорежданията на Бюрото на МС, а от значение е единствено коя от страните е осъществявала владение в изискуемия 10 годишен давностен срок ?
8. Чия е доказателствената тежест за установяване на твърдяно от съда отчуждаване на процесния имот, след като ищците твърдят отрицателни факти /че няма проведена отчуждителна процедура спрямо имота и няма платено обезщетение/ и може ли съдът служебно да приема настъпването на отчуждителен вещноправен ефект спрямо имота, позовавайки се единствено на Разпореждане № 93 от 1973 г. на Бюрото на МС, чието съдържание не е било известно на страните, поради необнародването му ?
9. Може ли съдът да приеме, че даден нормативен или административен акт има директен вещноправен отчуждителен ефект, ако по делото е установено, че за процесния имот не е провеждана отчуждителна процедура по ПОИДОН /отм./ и не е платено обезщетение ? Имат ли цитираните от съда разпореждания на Бюрото на МС от 1970 г. и от 1976 г. директен вещноправен отчуждителен ефект спрямо всички имоти на територията на посочените в тях окръзи ?
10. Длъжни ли са били собствениците на имота след публикуване на Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС задължително да инициират процедура по реституция, след като те не са били уведомени по какъвто и да било начин към този момент, че е имало отчуждаване на процесния имот ? В тази хипотеза необходимо ли е за отмяната на отчуждаването собственикът да върне обезщетение за имота, което не му е било изплатено при отчуждаването ?
11. Намира ли приложение хипотезата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ по отношение на вече приключили към момента на постановяването й реституционни производства и то при положение, че конкретния казус няма за предмет земеделска земя, нито има доказателства, че ответниците по иска за собственост някога са били предишни собственици на имота или техни наследници ? Приложима ли е разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ по отношение на имоти, които не са заявени за реституция на основание ЗСПЗЗ ?
12. В хипотезата на отчуждаване на имот, предназначен за обществено мероприятие, при предявен иск за собственост от бившите собственици, подлежи ли на доказване осъществяването на мероприятието ?
13. Може ли общината и държавата с десетилетия да приемат плащан от собствениците данък за имота и същевременно да не ги уведомят, че имотът е отчужден през целия 45 годишен период от време ?
14. Може ли общината да издаде на собствениците официален документ, че имотът не е актуван като държавен, да им издава скици и други документи за удостоверяване на собствеността им и в продължение на години да събира от тях данъци, а същевременно да не ги уведоми, че други лица са се легитимирали като собственици по констативен нотариален акт за собственост по давностно владение ?
15. Следва ли института на „фактическата власт върху имота“ да се третира еднакво при различните типове имоти и какви елементи на понятието трябва да бъдат включени досежно конкретния имот, като се има предвид неговото местоположение, предназначение и състояние ?
Освен това, според касаторите, произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмени отговори от 09.10.2017 г. и от 13.10.2017 г. ответниците по жалбата Г. К. Н. и Г. К. Н. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в срока за обжалване, посочен в чл.283 ГПК и срещу акт на въззивен съд, който съгласно чл. 280, ал.2 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./ подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд.
За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения положителен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ищците не са собственици на процесния имот, тъй като той е бил отчужден по силата на Разпореждане № 93 от 1973 г. на Бюрото на МС за отреждане на терени за нуждите на обществения отдих и туризъм в Т., Варненски и Бургаски окръг, тъй като е измежду посочените в чл.1 от това разпореждане имоти. Самото отчуждаване било осъществено по реда на чл.101 ЗС във връзка с чл.106 от ЗС във връзка с чл.3 от Правилника за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда /ПОИДОН/, обнародван 1952 г. и отменен през 1975 г. Съобразно закона и този правилник е била извършена оценка на имота от нарочна комисия по чл.13 ПОИДОН /отм./. По силата на чл.10 от ПОИДОН държавата е придобила собствеността върху този имот от деня на разпореждането на Бюрото на МС, като за настъпването на отчуждителния ефект без значение било дали определеното парично обезщетение е изплатено или не. Самите ищци не споряли, че имотът е бил отчужден през 1973 г., споряли само, че не са получили обезщетение за него.
Съдът е взел предвид, че по-късно с Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. е било отменено извършеното с Разпореждане № 93 от 1973 г. отчуждаване на имоти на територията на в.з.“Ш.“, но съобразно т.1 от същото- при условие, че собствениците върнат полученото обезщетение и заплатят направените подобрения и насаждения, които се оценяват със заповед на Председателя на ИК на ОНС, която подлежи на обжалване /чл.4 от Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г./. По делото била приложена Заповед № 61 от 17.02.1992 г. за сформиране на комисия за оценка на отчуждените имоти. Процесният имот е бил оценен на 877 лв. Тази заповед не е била обжалвана и е влязла в сила. Няма доказателства определената със заповедта сума да е била върната от ищците съобразно изискването на чл.1 от Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г., поради което съдът е приел, че отчуждаването на процесния имот не е отменено.
Извършеното за имота отчуждаване /по чл.101 ЗС и чл.3 от ПОИДОН/ попадало в приложното поле на чл.3, ал.1 от Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Нямало данни ищците да са упражнили правото си на иск по силата на реституционния закон.
На следващо място, въззивният съд е изложил, че споделя изводите на първоинстанционния съд, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния имот на основание договора за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 47 от 1970 г., тъй като в случая бил приложим чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ и т.2 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.д.№ 6 от 2005 г.- имотът бил закупен от ТКЗС „Отряд В. Л.“, поради което след влизане в сила на ЗСПЗЗ купувачите по този договор са загубили правата си върху имота.
Поради това и с оглед разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ ищците не са можели да придобият имота и по давност. Освен това по направеното твърдение за придобиване на имота по давностно владение, осъществявано от ищците през периода от 1973 г. до настоящия момент, съдът е приел, че наличните по делото гласни доказателства не дават основание да се заключи, че имотът е владян от ищците с намерение да се свои. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели Ж. и Б. и е прието, че те не доказват установяване на фактическа власт върху имота с намерение да се свои. Дори и да е осъществено владение обаче, имотът не е можел да бъде придобит по давност съгласно нормата на чл.86 ЗС в редакцията й до изм. с ДВ бр.33 от 1996 г., а след това- съгласно пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността.
Обжалваното решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане от ВКС, който е постановил решение № 149 от 24.11.2016 г. по гр.д.№ 1281 от 2016 г. на Върховния касационен съд, ГК, II г.о. В това решение на ВКС е посочено, че тъй като ответниците по същество са направили признание, че към 1992 г. спорният имот не е бил държавна собственост, то следвало да се приеме, че е безспорно между страните, че този имот може да се придобие по давност. Поради това при произнасянето по въведеното от ищците евентуално придобивно основание /давностно владение/ извън предмета на доказване, според състава на ВКС, ГК, II г.о., е дали имотът е бил отчужден с Р. № 93 от 1973 г., а от значение е единствено коя от страните е осъществявала владение в изискуемия десетгодишен давностен срок.
Предвид на това и с оглед изложените по-горе мотиви на съда в обжалваното решение налице е основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по седмия поставен от касаторите въпрос, доуточнен както следва: задължителни ли са указанията на ВКС в отменителното му решение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане ? Въпросът е свързан с тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.последно ГПК и по него има константна и непротиворечива практика на ВКС /например решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр.д.№ 1356 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, на която обжалваното решение противоречи.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1289 от 26.07.2017 г. по в.гр.д.№ 2284 от 2016 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
ДАВА едноседмичен срок на касаторите да заплатят по сметка на ВКС на РБ държавна такса за разглеждане на касационната им жалба в размер на 50 лв. /петдесет лева/.
УКАЗВА на същите, че в случай на невнасяне на таксата в срок, жалбата ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС- прекратено.
След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика- за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.