ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 478
София, 12.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова ч.т.дело № 1442/2019 година
Производството е по чл.274, ал.З ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Мюсюлманско изповедание, представлявано от М. А. Х. – Главен мюфтия, чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 693 от 22.02.2019 г. по ч.гр.д. № 298/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено разпореждане от 26.10.2018 г. на Софийски градски съд, Търговска колегия, VI-20 състав в обжалвана част – за връщане на исковата молба по §4, ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, предявена от Мюсюлманско изповедание за установяване на правоприемството на ищеца на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., срещу: Община Берковица, Община Видин, Община Велинград, Община Добрич, Община Дупница, Община Ихтиман, Община Карлово, Община Кърджали, Община Кюстендил, Община Ловеч, Община Монтана, Община Несебър, Община Омуртаг, Община Пловдив, Община Разград, Община Самоков, Община Русе, Община Тетевен, Община Хасково, Община Шумен, Община Ямбол, „ЗАДА“ ООД и Администрацията на Министерски съвет.
Частният касатор поддържа доводи за неправилност на атакуваното определение. Счита, че при постановяването му САС не е съобразил произнасянето на ВКС, II т.о., в определение по т.д. № 2451/2015 г., в което е прието, че не би могъл да бъде даден отговор срещу кой точно правен субект да се предяви искът за установяване на правоприемство, защото в резултат на твърдяното правоприемство могат да бъдат засегнати материални права на различни правни субекти. Оспорва изразеното от въззивния съд разбиране, че надлежна страна – ответник по иска по § 4 от ПЗР на ЗВ е само друго законно регистрирано вероизповедание, което претендира спорното правоприемство за себе си. По съображения в жалбата се иска отмяна на определението и връщане на делото на първата инстанция за разглеждане на иска срещу посочените ответници.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.З ГПК. В изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК се твърди и необходимост от тълкуване по реда на чл.292 ГПК на разпоредбите на § 4, ал.2 и ал.4 ПЗР на ЗВ, с позоваване на определение по т.д. № 2451/2015 г., II т.о. и определение по гр.д. № 126/2015 г., IV г.о.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК по делото са постъпили писмени отговори от: Община Ловеч, Община Самоков, Община Русе, Община Монтана, Администрацията на Министерския съвет, [община] и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България, в които се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържат доводи за правилност на обжалваното определение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима -подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд.
В хода на образуваното по реда на §4, ал.2 от ПЗР на ЗВ
първоинстанционно производство за установяване на
правоприемството на Мюсюлманското изповедание на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., съдията-докладчик от Софийски градски съд преценявайки допустимостта на иска, е приел, че то следва да бъде прекратено по отношение на ответниците – общини, ответника ЗАДА ООД и ответника Администрация на Министерски съвет, като остане висящо по иска на конституираната главно встъпила страна срещу първоначалния ищец, като на първоначалния ищец да бъдат дадени указания да уточни надлежен ответник по иска. В мотивите на разпореждането /имащо характер на определение, с оглед на етапа, на който е постановено/, след анализ на § 4 ПЗР ЗВ и при съобразяване на мотивите на Решение на Конституционния съд на РБългария по конст.дело № 3/2003 г., е прието, че целта на това исково производство е да се установи правоприемството като факт от регистърния статут на вероизповеданието, като решението има действие спрямо всички; Претендиращото за правоприемство вероизповедание няма правен интерес да насочва иска по §4, ал.2 ПЗР ЗВ срещу лица, с които има спор относно принадлежността на права върху имоти, т.к. тези лица могат да оспорват притежанието на имота от съответното вероизповедание, но не и правоприемството, което ще бъде вписано в съдебния регистър като част от статута на ЮЛ, съгласно §4, ал.З ПЗР ЗВ. По тези съображения и с оглед законодателно очертания кръг на лицата, имащи право да обжалват решението / § 4, ал.4/ е изведен извод, че искът по §4, ал.2 ПЗР ЗВ се насочва само срещу друго претендиращо правоприемство вероизповедание.
Недопустимостта на производството по отношение на ответника Администрация на Министерски съвет е мотивирана и с разпоредбата на чл.298 ГПК, както и с единствените функции на този държавен орган – за издаване на удостоверение за правоприемство като предпоставка за завеждане на делото.
След постановяване на разпореждането и в изпълнение на дадените указания към ищеца за посочване на ответник по предявения иск, с молба от 15.11.2018 г. ищецът е посочил като ответник Българска православна църква – Българска патриаршия, с искане за даване на допълнителен срок за цялостно изпълнение на указанията.
Въззивният съдебен състав на САС е възприел изразеното от съдията-докладчик от СГС становище, че надлежни ответници по иска по §4, ал.2 от ПЗР на ЗВ са само други, претендиращи същото правоприемство, вероизповедания. В мотивите към атакуваното определение е отразено, че то съответства на редакцията на §4 ПЗР на ЗВ, според която, въз основа на издадено от директора на Дирекция“Вероизповедания“ на Министерски съвет удостоверение относно правоприемствеността между регистрирано вероизповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г. се провежда исковото производство по § 4 за установяване на факта на правоприемство, а така също и на предвиденото действие на решението по отношение на всички, с оглед на изискването за вписване на решението по този иск в регистъра по чл.18 ЗВ. САС е счел, че не са надлежни ответници по иска всички правни субекти, чиито материални права могат да бъдат засегнати в резултат на правоприемството, а само вероизповеданията, които оспорват факта на правоприемство и така пораждат състояние на правен спор, който следва да се разреши по предвидения исков ред. Констатирано е, че в случая фактът на правоприемство се оспорва от страна на главно встъпилия в процеса – Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България, поради което за ищеца е налице правен интерес от предявения иск.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Според задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, както и обоснове поддържаните допълнителни селективни предпоставки за допускане на обжалването. В този акт на нормативно тълкуване е акцентирано върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на въззивния съдебен акт.
В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.З, т.1 ГПК се твърди, че определението на въззивния съд съставлява произнасяне на основата на законова правна норма – §4 ПЗР ЗВ, която е неясна и се нуждае от тълкуване с цел създаване на съдебна практика по прилагането й, като потребността от тълкуване се обуславя от значението за развитието на правото – хипотезата на чл.280, ал.1, т.З, пр.2 ГПК. Освен това, частният касатор поддържа, че с въззивния съдебен акт съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с определение по т.д. № 2451/2015 г., II т.о, а от друга страна, налице е противоречива практика на ВКС по въпроса за характера на производството по § 4 ПЗР ЗВ, като освен на посоченото определение, е налице позоваване на определение по гр.д. № 126/2015 г., IV г.о. Счита, че са налице предпоставки за тълкуване по реда на чл.292 ГПК.
Изрично са формулирани следните въпроси: Налице ли е правен интерес от предявяване на иск с правно основание § 4, ал.2 ПЗР ЗВ в случаите, когато никой правен субект не оспорва претендирания от дадено регистрирано изповедание факт на правоприемството му по отношение на съществували в периода до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица и 2. Само друго регистрирано вероизповедание ли може да бъде надлежна страна-ответник по иск с правно основание § 4, ал.2 ПЗР ЗВ в случаите, когато правният интерес от установяването на факта на правоприемството по отношение на съществували в периода до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, се предпоставя от претендирането или оспорването на някое друго материално право.
Първият въпрос е фактологически обусловен и затова не удовлетворява общия селективен критерий. Освен това, както е отразено и в мотивите към атакуваното въззивно определение, претендираното от ищеца правоприемство е оспорено от конституираното главно встъпило лице, което сочи на абстрактност на така формулирания въпрос. При неустановеност на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по поддържаното допълнително основание, в какъвто смисъл е и цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК втори въпрос е изцяло съотносим към правилността на извода на въззивния съд, потвърждаващ този на първата инстанция, за надлежните ответници в исковия процес по §4, ал.2 ПЗР ЗВ. Отговорът на този въпрос предпоставя произнасяне по законосъобразността и обосноваността на този извод, тъй като той е изведен въз основа на конкретните данни по делото, при съобразяване на: законодателно регламентирания исков процес като средство за установяване на правоприемственост между вероизповеданието и съществували до 1949 г. юридически лица от вида на посочените в § 4, ал.1 ПЗР ЗВ, изискването за вписване на решението в публичния регистър на вероизповеданията със статут на юридически лица, процесуалната възможност за обжалване на решението по реда на ГПК от други регистрирани вероизповедания, както и на Решение на Конституционния съд № 12 от 15.07.2003 по конст.дело № 3/2003 г. Освен това, въпросът е изведен въз основа на доводи на касатора, според които, надлежните ответници по иска по §4, ал.2 ПЗР ЗВ следва да се определят въз основа на правния интерес от установяване на факта на правоприемство, предпоставен от претендирането или оспорването на друго материално право. Видно от съобразителната част към въззивното определение е, че тези доводи не са възприети от постановилия го съдебен състав. При формулиране на въпрос № 2 не е отчетена липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране поради материална или процесуална незаконосъобразност, или необоснованост на атакувания съдебен акт. Върху разликата между тези основания е акцентирано и в TP №
1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като съобразно неговите постановки проверката за законосъобразност е извън обхвата на селективното производство.
Независимо от липсата на общата предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото по втория въпрос, необходимо е да се посочи, че определението на ВКС, II т.о по т.д. 2451/2015 г., на което се позовава частният касатор, е постановено в производство по чл.288 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване на атакуваните решения на Софийски апелативен съд по ф.д. № 964/2014 г., с позоваване и на решение по т.д. № 543/2005 г. на ВКС, I т.о. В последното, освен становището, че производството по § 4, ал.2 ПЗР на ЗВ е исково, изрично е отразено, че е недопустимо при провеждане на установителен иск за правоприемство да се приеме, че постановеното решение в това производство би могло да се обжалва от неучаствали в производството лица.
Според мотивите към т.1 от TP № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, определението по чл.288 ГПК, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационно обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт по същество на касационната жалба. Във фазата по допускане на обжалването ВКС не осъществява нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност, а становището на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга практика по правен въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, изразено в определение по чл.288 ГПК, представлява само правно мнение, което не разрешава правния въпрос по обвързващ за страните начин.
Не е налице и поддържаната допълнителна предпоставка по т.З на чл.280, ал.1 ГПК, предвид и изричното уточнение, направено от частния касатор, че тълкуването на § 4 ПЗР ЗВ от ВКС е от значение за развитието на правото. Според постановките на TP № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: Точното прилагане на закона и развитието на правото по см. на чл.280, ал.1, т.З ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване; Правният въпрос, разрешен в обжалвания съдебен акт е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена неправилна практика, или за осъвременяване на тълкуването, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им, или тя да се осъвремени. В случая липсват твърдения, релевантни към значението на поставения правен въпрос за точното приложение на закона.
Настоящият съдебен състав не възприема доводите на частния касатор за наличие на предпоставки за отправяне на предложение до общото събрание на основание чл.292 ГПК – за постановяване на тълкувателно решение по въпроса какъв е характера на производството по § 4, ал.2 ПЗР ЗВ, тъй като не е налице противоречиво разрешаване на този въпрос в определението по чл.288 ГПК по т.д. № 2451/2015 г. и в постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК определение на ВКС, IV г.о. по ч.гр.д. № 126/2015 г., с което е потвърдено определение на АС -Пловдив по в.гр.д. № 1224/2014 г. за спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. И в двата съдебни акта не е налице произнасяне по правния спор от страна на ВКС и не е налице противоречиво разрешаване на този въпрос по см. на чл.292 ГПК, при съобразяване и на указанията, дадени в TP № 2/2010 г.
Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение на Софийски апелативен съд е неоснователно.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение№ 693 от 22.02.2019 г. по ч.гр.д. № 298/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: