4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
С., 20.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.
П. Х.
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 1967/2016 година
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу определение № 2410 от 12.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2777/2016 г. на Апелативен съд – С., с което е потвърдено определението от 04.05.2016 г. по т.д. № 193/2014 г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, първи състав за недопускане на предложения от длъжника [фирма] план за оздравяване.
В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение. Оспорва се изводът на решаващия състав за несъответствие на предложения оздравителен план с изискванията на чл.700, ал.1, т.1 ТЗ – степен на удовлетворяване на кредиторите и конкретен падеж на плащането към всеки клас кредитори. Счита се за неправилно съображението на съда за ненадежност на предложените гаранции, както и изводът, че последните имат характер на общи законови възможности. Поддържа се и твърдението, че съдът по несъстоятелността е следвало да изчака приключване на производството по даване на писмено съгласие по чл.189 ДОПК.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на въпроси, свързани с: изискването в оздравителния план да се предвидят гаранции по чл.700, ал.1, т.4 ТЗ; необходимостта от писмено съгласие на министъра на финансите за разсрочване и отсрочване на задълженията на дружеството по чл.189 ДОПК и доколко приключването на това производство, или непроизнасянето в срока по чл.185, ал.4 ДОПК, е обуславящо при постановяване на съдебния акт по чл.701, ал.2 ТЗ, както и по въпроса за границите на съдебния контрол по отношение на съдържанието на оздравителния план. Частният касатор се позовава на допълнителните предпоставки по т.1, евентуално т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния касатор, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена е от надлежна страна в рамките на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – С. е възприел констатациите на съда по несъстоятелността за несъответствие на съдържанието на предложения от длъжника оздравителен план на задължителните елементи по: чл.700, ал.1, т.1 – конкретизация на степента на удовлетворяване на вземанията на всеки един кредитор и времето за плащане на всяко вземане; по чл.700, ал.1, т.4 ТЗ – предвиждане на надлежни гаранции, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана и по чл.700, ал.1, т.5 ТЗ – конкретни управленски, организационни, правни, финансови и други действия за осъществяване на плана. По всяко едно от тези несъответствия на предложения план с посочените императивни разпоредби, въззивният съдебен състав е изложил подробни съображения, основани на данните по делото, при съобразяване на задължителната практика на ВКС, съответно цитирана.
В атакуваното определение е изведен извод, че недостатъците в съдържанието на оздравителния план, които не са отстранени нито в срока по чл.701, ал.2 ТЗ, нито в по-късен момент, чрез представяне на коригиран оздравителен план, е достатъчно за недопускането му и, че в тази хипотеза е без значение дали е представено предварително писмено съгласие на министъра на финансите за отстрочване на публичните вземания по чл.189, ал.1 ДОПК. Независимо от последната констатация, въззивният съд е изложил и допълнителни съображения във връзка с многократното продължаване на дадения на вносителя срок/ общо около шест месеца/ за депозиране на писмено съгласие по посочената разпоредба, като представянето на такова е абсолютна положителна предпоставка за допускане на плана за разглеждане от събранието на кредиторите.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не могат да обосноват наличието на основната, обща предпоставка за достъп до касация. Съгласно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на изводите на въззивната инстанция.
В случая, поставените от частния касатор въпроси са относими само към част от нередовностите на предложения оздравителен план – по отношение на вида на предвидените в плана гаранции по чл.700, ал.1, т.4 ТЗ и допустимата преценка на съда при произнасяне по допускането на плана за разглеждане от общото събрание на кредиторите. Частният касатор не е формулирал въпроси, релеватни към изводите на съда за несъответствие на предложения от длъжника оздравителен план с минималното изискуемо съдържание по чл.700, ал.1, т.1 и т.5 ТЗ и пропускането на дадения от съда по несъстоятелността срок за отстраняване на тези констатирани нередовности. Следователно, въпросите не биха могли да се преценят като единствено обуславящи, тъй като всяко едно от несъответствията на плана с изискванията по чл.700, ал.1 ТЗ, съставлява достатъчно основание за постановяване на определение за недопускане на плана.
Процесуалноправният въпрос, свързан с пределите на проверка, от страна на съда по несъстоятелността, за съответствие на предложения план със законовите изисквания относно неговото минимално съдържание по чл.700, ал.1 ТЗ, е основан изцяло на оплакванията в частната жалба за неправилност на въззивното определение и за надхвърляне на преценката за законосъобразност на плана. От друга страна, доколко предложеният план отговаря по съдържание на предвидените в посочената разпоредба реквизити и доколко той би могъл да изпълни своето предназначение, са въпроси, чийто отговор е в резултат на преценка на конкретното съдържание на предложения план и правилността на тази преценка не би могла да се проверява в производството по допускане на касационно обжалване.
Независимо от недоказване на основния селективен критерий, не би могло да се приеме, че въззивният съд е допуснал отклонение от задължителна практика на ВКС – така например, решение по т.д. № 1389/2013 г. По отношение на поддържаната от частния касатор допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, следва да се отрази изрично, че нито един от приложените съдебни актове не попада в обхвата на задължителната съдебна практика/ т.2 и т.3 от ТР № 1/2009 /, което води до недоказаността й.
Що се отнася до въпросите, свързани с производството по даване на предварително съгласие от министъра на финансите при предвидено в плана разсрочване и/или отсрочване на публични задължения по чл.189, ал.1 ДОПК, те не биха могли да се квалифицират като обуславящи, тъй като са относими само към допълнителните съображения на въззивната инстанция за потвърждаване на отказа на съда по несъстоятелността да допусне предложения оздравителен план.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2410 от 12.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2777/2016 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, шести състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: