3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
гр. София, 25.10.2017 Г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 11 октомври , две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1271/17 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]- [населено място] срещу решение №2478 от 23.12.2016 г. на Софийски апелативен съд по т.д. №2150/2016 г., с което е отменено първоинстанционното решение № 8004 постановено на 20.11.2015 г., по гр.д. № 5478 /2014 г. на СГС, 1-12 с-в, с което е бил уважен установителен иск по чл.422 ГПК на банката –касатор против П. Р. Н. като авалист, за дължимостта на сумата от 34 800 евро –главница, основан на запис на заповед от 19.06.2008 г. , както и законната лихва от 19.06.2008 г. и вместо него е постановено друго, с което искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице основанията за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 , т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност, както и за липса на основанията за допускане до касация. Претендира присъждане на съдебни разноски в производството пред ВКС в размер на 1900 лева-платено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е издаден от страна на Е.“АД с посочен поемател [фирма] със сегашно наименование [фирма] , съдържа всички изискуеми се от закона реквизити и съдържа подпис на поръчител по менителничния ефект /авалист/, който принадлежи на ответника П. Р. Н.. По делото е установено, че търговецът-издател на ценната книга е обявен в несъстоятелност и вземането на банката по каузалното правоотношение-договор за банков кредит е надлежно предявено и прието в производството по несъстоятелност. Съдът е изложил съображения за това, че последното не е основание за освобождаване на авалиста от отговорност като се е позовал на разпоредбата на чл. 485 ал.2 ТЗ. Доколкото, обаче, в случая менителничното задължение е с уговорен в самия документ падеж на предявяването на записа на заповед в срок до 31.03.2014 г. и такова предявяване не е извършено, то процесното вземане е с ненастъпил падеж, т.е. не е станало изискуемо. По изложените съображения искът срещу авалиста-ответник е счетен за неоснователен.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочи единствено като обуславящ изхода по спора правен въпрос: следва ли записът на заповед да бъде предявен за плащане, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане. Касаторът се позовава на противоречие в отговора на този въпрос в обжалваното въззивно решение със задължителните указания в т.3 на ТР №1/28.12.2005 г. по тълк.дело №1/2004 на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на Второ т.о. на ВКС, счита, че такова противоречие не е налице. Цитираното ТР-т.3 е в смисъл, че при вече настъпил падеж на задължението по запис на заповед/ в случаите различни от падеж на предявяване/ не е необходимо неговото предявяване за плащане, в смисъла на покана към издателя-длъжник, да плати сумата по ценната книга, за да се приеме, че самото задължение съществува като такова с настъпила изискуемост и че въз основа на него може да се издаде ИЛ. Тази хипотеза е различна от процесната, в която самият падеж е на предявяване в определен срок. В този случай задължителната практика на ВКС приема, че при уговорен падеж на предявяване, извършването на последното по отношение на длъжника по записа на заповед е условие за настъпването на изискуемостта на вземането, както спрямо издателя,така и по отношение на авалиста- Опр.№45/13.01.2014 по ч.т.д. №2880/13 на Първо т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Следователно: липсва противоречие в отговора на релевирания правен въпрос в обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС като основание за допускане на касация,съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК.
В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят съдебни разноски в производството пред ВКС в размер на 1900 лева- възнаграждение по приложеното пълномощно и договора за правна помощ, доколкото според отбелязването в последния, същото е платено в деня на подписването му.
С оглед изложеното, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2478 от 23.12.2016 г. на Софийски апелативен съд по т.д. №2150/2016 г..
ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] да заплати на П. Р. Н. съдебни разноски в производството пред ВКС в размер на 1900 лева-платено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.