О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
София, 11.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.04.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 449 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2197 от 22.11.2016 г., по в.т.д.№ 3243/2016 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски № 314 от 04.02. 2016 г., по т.д.№ 6433/2015 г. е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма], гр.София иск по чл.403, ал.1 ГПК за присъждане на сумата 34 027.82 лева – обезщетение за пропуснати ползи от законна мораторна лихва върху внесена в залог по чл.398, ал.2 ГПК парична сума от 89 968.18 лв. за периода 17.03.2011 г. – 17.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба -05.06.2015 г. до окончателното и изплащане и в негова тежест са поставени деловодните разноски в общ размер от 4 380.56 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определени за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, които уточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и разяснени в задължителната практика на ВКС – т.1 на ТР №1/19.02.2010 г.на ОСГТК на ВКС, се свеждат до приложението на чл.142, ал.2 ГПК в хипотезата на служебна ангажираност на адвоката на страната; до приложението на чл.157 ГПК и наличието на процесуална възможност въззивният съд да откаже допустими, съобразно процесуалния закон и относими към делото доказателства, своевременно поискани от страната и за последиците от неаргументирания отказ на съда да допусне исканите от страната доказателства за правото и на защита, гарантирано от закона и за съизмеримостта на вредата в хипотезата на чл.403 ГПК със законната лихва върху внесената като обезпечение сума.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което предявената от настоящия касатор искова претенция, черпеща своето правно основание в чл.403, ал.1 ГПК е отхвърлена решаващият състав на Софийски апелативен съд, въз основа на извършената от него самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел за недоказана съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, твърдяната от ищеца имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза в размер на сумата 34 027.82 лв. Изложени са съображения, че макар и в случая да е учреден залог в рамките на проведеното по искане на ответника обезпечително производство и като факултативна възможност, същият да има идентична цел с допустимите от чл.391 ГПК обезпечителни мерки, което обуславя приложението на чл.403, ал.1 ГПК и в хипотезата на замяна на допуснатото обезпечение по чл.398, ал.2 ГПК със залог в пари, то невъзможността сумата по същия да бъде използвана от нейния вносител сама по себе си не обосновава правен извод за възникнала за молителя в обезпечителното производство отговорност да заплати върху последната мораторна лихва по см. на чл.86, ал.1 ЗЗД. Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, доколкото предоставената в залог сума не е във фактическата власт на ищеца по обезпечения иск – молител в обезпечителното производство, то той не дължи връщането и, поради което обективно не би могъл да изпадне в забава, предпоставяща и изискуемост на запорираното вземане, което да обосновава отговорността му за обезвреда, съобразно общото правило на чл.86, ал.1 ЗЗД. Затова и претендираната мораторна лихва върху внесената като залог сума, според състава на Софийски апелативен съд, не се явява и пряка непосредствена последица от невъзможността ищецът да получи увеличение на имуществото си, независимо от безспорно неоснователно наложената по искане на ответника обезпечителна мярка по иск, който впоследствие е бил отхвърлен като недоказан, т.е. наличието на останалите два елемента от фактическия състав на чл.403, ал.1 ГПК.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че последният от поставените от касатора въпроси, а именно: „Съизмерима ли е вредата в хипотеза на чл.403 ГПК със законната лихва върху внесената като обезпечение сума?”, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – включен е в предмета на делото и е обусловил решаващата воля на въззивния съд, а чрез нея и крайния изход на делото.
Обстоятелството, че в сходна на разглежданата хипотеза на невиновна обективна деликтна отговорност състав на ІІІ г.о. на ВКС е възприел разрешение – решения по чл.290 и сл. ГПК : № 281 от 04. 10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. III г. о. и № 432 от 27.12.2011 г., по гр.д.№1380/2011 г., според което когато се претендира вреда под формата на пропусната полза от неправомерно задържане на внесена като гаранция парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва – чл. 86, ал.1 ЗЗД, а ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже, обосновава правен извод, че в случая е осъществена и допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация – поддържаният критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Останалите формулирани от касатора въпроси в същността си са израз на несъгласието на жалбоподателя с правните и фактически изводи на въззивната инстанция, обективирано в касационната жалба като оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, поради което и при отсъствие на предвидена в процесуалния закон идентичност между основанията за касационно обжалване и предпоставките за допускане на касационен контрол не могат да обосноват общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното касационното обжалване следва да бъде допуснато, като на касатора се укаже да внесе по сметка на ВКС допълнителна д.т. за касационното производство в размер на сумата 680.56 лв., съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се съберат от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2197 от 22.11.2016 г., постановено по в. т. д. № 3243/2016 г.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок, считано от съобщението, да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 680.56 лв./ шестстотин и осемдесет лева и петдесет и шест ст./, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като в същия срок представи и съответния платежен документ по делото.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до жалбоподателя, че при неизпълнение в срок на дадените му указания касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД ВНАСЯНЕ на определената държавна такса в указания срок, делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочването му открито съдебно заседание с призоваване на страните.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: