О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.426
гр. София,08.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2140 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. С. К., В. С. А. и Ж. С. В. срещу решение №341 от 23.02.2015 г. по в.гр.д.№4234/2014 г. на САС. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение от 20.07.2014 г. по гр.д.№13 142/2013 г. на СГС, са отхвърлени предявените от Ж. С. К., В. С. А. и В. С. А. срещу [фирма] искове по чл.226 от КЗ за заплащане на всеки от ищците на разликата над 50 000 лв. до 140 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 21.06.2013 г. до окончателното изплащане, както и предявените от Ж. С. В. и С. В. П. /починал в хода на процеса и заместен от наследниците Ж. С. К., В. С. А., В. С. А. и Ж. С. В./ срещу [фирма] искове по чл.226 от КЗ за заплащане на всеки от ищците на разликата над 56 000 лв. до 140 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 21.06.2013 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост. Навеждат се доводи, че определеното обезщетение не отговаря на критерия за справедливост, като въззивният съд не е обсъдил и съобразил всички обективно съществуващи факти, необходими за определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че намаляването на присъдените обезщетения е резултат и от неправилната преценка на въззивния съд за наличие на принос на пострадалата, която преценка обаче е направена въз основа на предположения, а не на установено по категоричен начин конкретно поведение на загиналата.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси. 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението в каква насока следва да бъде оценявано обстоятелството, че не всички ищци са живеели в едно домакинство със загиналата. 3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението в каква насока следва да бъде оценявана възрастта на загиналата. 4. При определяне размера на справедливото обезщетение за търпени болки и страдания следва ли съдът да се съобразява с практиката на другите съдилища. 5. За да е налице съпричиняване следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск. 6. Произнасянето по ненаправено възражение води ли до недопустимост на решението. 7. Следва ли съдът да излага своите изводи в мотивите към решението. Поддържа се, че първи и пети от поставените въпроси са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана съответно в решения №83 от 06.07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ВКС, ТК и №1 от 26.03.2013 г. по т.д.№299/2011 г. на ВКС, ТК и решение №98 от 24.06.2013 г. по т.д.№596/2012 г. на ВКС, ТК. Спрямо втори и четвърти от въпросите се твърди, че възприетото от въззивния съд становище противоречи на разрешението, дадено съответно в решение №28 от 27.03.2013 г. по гр.д.№25/232013 г. на АС Бургас, решение №532 от 20.03.2013 г. по в.гр.д.№3374/2012 г. на САС, решение по гр.д.№1318/2013 г. на САС и решение №67 от 27.12.2012 г. по в.гр.д.№1158/2012 г. на САС. По отношение на останалите въпроси се излагат съображения че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между травматичните увреждания на починалата наследодателка /майка и съпруга/ на ищците и последвалата й смърт. Счел е с оглед възрастта на пострадалата и обстоятелствата, че дъщерите на починалата са живеели самостоятелно, а отношенията между родител и деца, както и между съпрузите, са били в рамките на нормалните, че размерът на справедливо обезщетение за претърпените от всяка една от дъщерите неимуществени вреди е 60 000 лв., а размерът на обезщетение за съпруга и сина на починалата – 70 000 лв., за които размери е посочил, че са съобразени с лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” при множество увредени лица. Предвид установеното по делото обстоятелство, че ако велосипедът, управляван от починалата, се е движил в десния край на платното за движение, удар не би настъпил, въззивният съд е стигнал до извод, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата от 20%. Посочил е също така, че с оглед заключението на вещото лице доц.А. пострадалата е била застанала диагонално пред автомобила към момента на удара, като ако се приеме, че е налице внезапна смяна на посоката на движение на велосипеда, то ударът за автомобила е бил непредотвратим, а ако се приеме, че е предприела завиване на ляво, то пострадалата е нарушила разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗДвП, но и в двата случая е налице внезапно отклонение, при което водачът на МПС е бил поставен в невъзможност да предотврати удара.
В обжалваното решение съдът е изложил собствени мотиви, които са ясни и разбираеми, налице е произнасяне в съответствие с изложените от ищците факти, обстоятелства и искането отправено до съда, като в решението се съдържа и обсъждане на своевременно направеното от ответника възражение за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. В този смисъл по поставените в изложението шести и седми въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
С оглед изложените в решението мотиви, поставените от първи до четвърти материалноправни въпроси, свеждащи се до въпроса: за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, са формирали правната воля на въззивния съд – обусловили са частичното отхвърляне на предявените искове. По отношение на този доуточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, предвид обстоятелството, че въпросът за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /обобщена в ППВС №4/68 г., доразвита в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и др. /, според която, при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, резултат от причинена смърт, от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди – следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Предвид наличието на визираната задължителна практика, касационното обжалване по този въпрос следва да бъде допуснато само на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, но не и на основанията по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК.
Касационно обжалване следва да се допусне и по петия от формулираните от касаторите въпроси, който въпрос освен, че е обусловил правната воля на въззивния съд, е решен в противоречие със задължителна съдебна практика относно приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. В цитираното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК, решение, а и в константната задължителна практика на ВКС, обективирана в множество постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, е застъпено становището, което се възприема изцяло от настоящия състав, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. И това е така, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането, като също така приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем.
С оглед обстоятелството, че на основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК касаторите не дължат внасяне на държавна такса, делото следва да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №341 от 23.02.2015 г. по в.гр.д.№4234/2014 г. на САС в частта, с която след частична отмяна на решение от 20.07.2014 г. по гр.д.№13 142/2013 г. на СГС, са отхвърлени предявените от Ж. С. К., В. С. А. и В. С. А. срещу [фирма] искове по чл.226 от КЗ за заплащане на всеки от ищците на разликата над 50 000 лв. до 140 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 21.06.2013 г. до окончателното изплащане, както и предявените от Ж. С. В. и С. В. П. /починал в хода на процеса и заместен от наследниците Ж. С. К., В. С. А., В. С. А. и Ж. С. В./ срещу [фирма] искове по чл.226 от КЗ за заплащане на всеки от ищците на разликата над 56 000 лв. до 140 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 21.06.2013 г. до окончателното изплащане.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.