О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
Гр. София, 09.08. 2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 2790/2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Я. Я., Б. Я. Я. и К. Я. Я., подадена чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 1273/22.05.2018 г. по в.гр.д. № 3434/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав, с което е потвърдено решение № 3265/12.05.2017 г. по гр.д.№ 6228/2015 г. на Софийския градски съд, ГО, І-14 състав в обжалваната му част, а именно за отхвърляне на исковете на всеки от касаторите против НББАЗ с правно основание чл.284 ал.3 т.2 КЗ /отм./ за разликата над присъдената сума от 11 734.98 лв. до исканите пред въззивния съд 110 000 лв., като обезщетение за причинени по повод възникнало на 18.08.2014 г. ПТП неимуществени вреди от смъртта на М. Г. Д. /Я./.
Решението се обжалва изцяло с доводи, че неправилно, поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. По подробно изложени съображения се моли за отмяната му и за постановяване на ново решение по същество, с което предявените искове да бъдат уважени в пълен размер, евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд с указания за събиране на съдебна практика и допълнителни данни за приложимото чуждо право. Претендират се и разноските за всички инстанции.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, формулирани в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК:
1.1. Въведеното в чл.19 § 2 от Закон 489/1976 специално ограничение на лимита на отговорност на „Помощен фонд за застраховане от автомобилни злополуки”, действащ на територията на Република Гърция, от 6 000 евро в случаите на обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на член на семейството в резултат на ПТП, причинено от МПС, за което не е изпълнено задължението за застраховане на гражданската отговорност, противоречи ли на правото на ЕС, Конституцията на Република Гърция и Европейската конвенция за правата на човека; 1.2. В този смисъл следва ли да се спазва от съдилищата това ограничение или на лицата се дължи обезщетение съгласно общия въведен лимит на отговорност по силата на европейското право, в случая с чл.1 § 4 от Втора Директива 84/5/ЕИО /чл.10 § 1 от Директива 2009/1023/ЕО на Европейския парламент и на Съвета/; 2.1. Казуална или задължителна е практиката на Върховния съд на държава – членка на ЕС, чието право е приложимо при разглеждането на съдебен спор пред български съд, на който делото е подсъдно; 2.2. Явява ли се практиката на съдилищата по прилагане на закон на държава, чието е приложимото право, критерий за правилното прилагане и тълкуване на съответния закон от българския съд по смисъла на чл.44 ал.2 КМЧП; 2.3. При наличие на противоречие между правните изводи на български съд и практика на Върховен съд на държава – членка на ЕС, чието е приложимото право, налице ли е основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК или касационно основание по чл.44 ал.1 и ал.2 КМЧП вр. чл.5 и чл.235 ал.2 ГПК; 2.4. Какво следва да се разбира под израза в чл.44 ал.2 КМЧП – „Неприлагането на чуждо право, както и неправилното му тълкуване и прилагане са основание за обжалване”; 2.5. Кой е специалният закон относно допускане на касационно обжалване на съдебни решения с международен частно-правен елемент – КМЧП или ГПК; 3.1. Спазен и приложен ли е принципът за справедливост при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело, в съответствие с действащото право, в т.ч. чл.45 КМЧП; 3.2. Даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото материалноправен въпрос, свързан с критериите за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди при ПТП е ли е явно несъвместимо с българския обществен ред, израз на който са ППВС № 4/68 г. и задължителната практика на ВКС; 3.3. Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция съвместимостта на българския обществен ред и действащото европейско законодателство /чл.45 ал.2 КМЧП/, задължително за двете държави, с въведения от приложимото гръцко право лимит на отговорност на Помощния фонд за застраховане от автомобилни злополуки, тъй като това е от значение за определянето на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане; 3.4. За приложението на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, като се отчита лимитът на отговорност, както и за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост”.
Искането за допускане на касационен контрол на обжалваното решение се мотивира и с основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност, по следните съображения: Приложената от съда норма от гръцкото право, въвеждаща лимит от 6 000 евро на отговорността за Помощния фонд, противоречи на чл.10 § 1 от Директива 2009/103/ЕО, съгласно която държавата-членка носи отговорност за създаване на орган със задачата да изплаща обезщетение в размер, съответстващ най-малко на задължението за застраховане, а съгласно чл.9 от Директивата установените минимални застрахователни суми са между 1 000 000 и 5 000 000 евро; Съдът неправилно е приложил чл.44 КМЧП, като е приел, че практиката на Върховния съд на Република Гърция не го обвързва, както и не е съобразил нормата на чл.45 КМЧП, доколкото приложимото чуждо право е явно несъвместимо с българския обществен ред по отношение на един и същ правен институт.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, е представил отговор, с който оспорва искането за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Крайният извод на въззивния съд за това, че ищците следва да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка, настъпила при ПТП в Гърция на 18.08.2014 г., причинена от водач с незастрахована гражданска отговорност, в размер на равностойността на 6 000 евро, почива на следното:
Приложимо е гръцкото право /въз основа на Регламент /ЕО/ 864/2007 – Рим ІІ, нормата на чл.4 § 1/. Съобразно чл.932 от ГК на Република Гърция, в случай на правонарушение, независимо от обезщетение за имуществени вреди, съдът може да присъди паричен интерес за неимуществени вреди. В случай на смърт, това финансово удовлетворяване може да бъде присъдено на семейството на жертвата поради психическа травма. Приложимият гръцки нормативен акт в случая е Закон № 489/1976 за задължителното застраховане при ПТП на гражданската отговорност, съответно допълнян и изменян. В него е уредено задължението на собственик или притежател на МПС, което е в движение в Гърция на пътя, да има застраховка, обезпечаваща гражданската отговорност по отношение на трети лица на всеки водач или упълномощен да управлява или отговаря за застрахованото превозно средство, като застраховката следва да покрива и отговорността към трети лица при смърт на член от семейството, независимо от вида на семейната връзка. Когато инцидентът е причинен от автомобил, по отношение на който горепосоченото задължение не е изпълнено, съгласно чл.19 § 1 б.Б от Закон 489/1976, учреденият компенсационен орган на Република Гърция – Помощният фонд, е длъжен да изплати обезщетение на лицата, претърпели вреди в резултат на смърт, като паричното удовлетворение, съгласно чл.19 § 2, не може да надхвърля 6 000 евро за всеки бенефициент, както и застрахователните прагове по чл.6 § 5, в размер на 1 000 000 евро по времето на произшествието. По оплакването на ищците, че посоченото ограничение на отговорността на компенсационния орган не следва да се прилага, съдът е приел следното: Съгласно чл.7 от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000 г. относно сближаването на законите на държавите – членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на МПС, ако превозното средство не може да бъде установено или в 2-месечен срок не е възможно да бъде установено застрахователното предприятие, пострадалото лице може да подаде искане за обезщетение до органа за изплащане на обезщетения в държавата – членка по своето местоживеене. Обезщетението се изплаща съобразно разпоредбите на чл.1 от Директива 84/5/ЕИО. В посочената /Втора/ директива е предвидено, че застраховката задължително покрива както вредите върху имуществото, така и телесните повреди на лица, поне до лимитите в § 2 от чл.1. Когато застрахователното задължение от § 1 не е било изпълнено, съгласно § 4 всяка държава членка създава или оправомощава свой орган със задачата да предоставя обезщетения за телесни повреди в определени граници, като разпоредбата не накърнява правото на държавата да разглежда задължението като субсидиарно или несубсидиарно. Изрично е признато правото на всяка държава – членка да прилага собствените си законови, подзаконови и административни разпоредби за изплащане на обезщетение от този орган, без да се засяга друга, по-благоприятна за пострадалия практика. В преамбюла към Директива 84/5/ЕИО е разписано, че държавите – членки следва да създадат разпоредба, която да гарантира, че пострадалият няма да остане без обезщетение, когато превозното средство, причинило произшествието, не е застраховано, като обаче на държавите – членки следва да се даде възможност да прилагат определени ограничени изключения по отношение изплащането на обезщетението от този орган. При тази нормативна уредба на общностното право, съдът е приел, че предвиденото в чл.19 ал.2 от Закон 489/1976 ограничение е допустимо и не противоречи на задължителните разпоредби от правото на ЕС. Съдебната практика на Върховния касационен съд на Република Гърция, изразена в представените от страна на Гръцкия институт по международно и чуждестранни право 2 съдебни решения, съдът е счел за необвързваща и постановена по различни от настоящия казуси /касаят хипотезата на чл.19 § 1 б.В, а не на приложимата по чл.19 § 1 б.Б от посочения закон/, с оглед изложените съображения, че в този случай ограниченията отнемат от увредените лица имуществени права, които вече са възникнали по силата на валиден договор за застраховка, като Помощният фонд действа като правоприемник на лишеното от лиценз застрахователно дружество.
Настоящият съдебен състав намира следното:
Формулираните от касаторите въпроси, по които се иска допускането на касационно обжалване, не удовлетворяват селективните критерии на чл.280 ал.1 ГПК. Част от тях не са относими към предмета на спора и формираната в тази връзка решаваща воля на състава на въззивния съд – не са обсъждани от него и не са обусловили правните му изводи. В останалата част се касае за въпроси, които са такива по правилността на конкретното съдебно решение и затова не отговарят на критериите за правен въпрос, съобразно задължителните указания на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, по който съдът се е произнесъл и който има значение за решаването на делото е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, съобразно цитираното тълкувателно решение по приложението на чл.280 ал.1 ГПК.
Не са налице и основанията за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Дали съдът е съобразил приложимите директиви, дали е преценил правилно техните разпоредби, вкл. относно възможните ограничения в изплащането на обезщетения, дали директивите имат пряко действие и в кои случаи частноправните субекти могат да се позовават на тях са все проблеми, които подлежат на разглеждане във фазата след допускане на касационното обжалване, т.к. съставляват основания за неправилност по чл.281 т.3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице само в случаите, когато пряко /prima facie/ от текста на обжалвания акт се констатира, че съдът е приложил закона в неговия противоположен смисъл или е приложил несъществуваща /отменена/ правна норма, както и в случаите на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Нито неправилното приложение на закона, нито поддържаните твърдения за противоречие на приложимото чуждо право с българския обществен ред са годни да обосноват допускане на касационно обжалване на посоченото основание.
Предвид неоснователността на искането за достъп до касация, в полза на ответника следва да бъдат присъдени съдебно-деловодните разноски за настоящата инстанция, представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед направеното възражение за неговата прекомерност и нормата на чл.78 ал.5 ГПК, съдът намира, че същото следва да се редуцира до размерите, посочени в чл.9 ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /от 10 434 на 7 758 лв./, доколкото при конкретното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване делото е лишено от фактическа и правна сложност.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1273 от 22.05.2018 г. по в.гр.д. № 3434/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав.
ОСЪЖДА А. Я. Я. с ЕГН [ЕГН], Б. Я. Я. с ЕГН [ЕГН] и К. Я. Я. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на Сдружение „НББАЗ” сумата 7 758 лв., представляваща разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: