О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 631
Гр.София, 12.11.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 210/2019 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Г. Ш. Р. с ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния му пълномощник – адв. А. И., срещу решение № 1954/23.07.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 6330/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 3513 от 22.05.2017 г. по гр.д.№ 1875/2016 г. на Софийски градски съд, І ГО, 10 състав в обжалваната чу част /с която частично са уважени предявените от УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за установяване на следните вземания, удостоверени в заповед за незабавно изпълнение по гр.д.№ 55/2015 г. на РС – Малко Търново, а именно – сумата от 70 840.93 лв. – остатък от предоставен кредит по договор за банков кредит № 4 от 24.03.2010 г., ведно със законната лихва от 12.05.2015 г. /дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното й заплащане, сумата от 13 245.13 лв. – възнаградителна лихва за периода от 21.11.2012 г. до 21.01.2015 г. и сумата от 9 394.47 лв. – наказателна лихва за просрочие за периода от 20.11.2011 г. до 07.05.2015 г./.
В касационната жалба се релевират оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. По подробно изложени съображения се моли същото да бъде допуснато до касация и отменено, като бъде постановено ново решение, с което предявеният от банката иск да бъде отхвърлен.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1/ При доказана липса на реално усвояване на кредита и липса на изявление за новация /липса на изрична уговорка, че със сключването на новия договор за кредит се погасява и прекратява предходно кредитно задължение и на негово място възниква ново такова/ съществува ли валидно задължаване на солидарния длъжник по новия договор за кредит; 2/ За да има валидно встъпване в дълг, следва ли да е налице изрично волеизявление за това и следва ли дългът да е индивидуализиран със съществените му белези – основание и размер; Липсата на валидно поемане на задължението опорочава ли встъпването в дълга; 3/ Следва ли съдът да се произнесе по възражението за несъществуване на предходния /рефинансиран/ договор за кредит, респективно – по възражението относно недоказаност на „погасения” дълг по основание и размер; 4/ Когато с последващ анекс към договора за кредит е договорен нов падеж, трябва ли банката да обяви предсрочна изискуемост и на солидарния длъжник спрямо новия падеж, при условие, че този длъжник не е подписал анекса или спрямо него е валиден предходния падеж /с Анекс № 5, който не е подписан от Г. Р., е договорен нов падеж на задължението – 24.02.2016 г., заявлението по чл.417 ГПК е депозирано на 12.05.2015 г., а предсрочна изискуемост не е обявявана/.
Твърди се, че са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на исканото обжалване. Спорът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д.№ 2292/2001 г. на V г.о., съгласно която при липса на реално усвояване /в наст. случай – рефинансиране на предходен кредит/, не възниква задължение на основание договора за кредит, въздигнато в задължителна практика с решение № 130/24.03.2009 г. на ВКС по т.д.№ 650/2008 г. на ТК, ІІ т.о. Освен изложеното, спорът се решава противоречиво от съдилищата, като правилното му решаване /в съответствие с практиката на ВКС/ е от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касационната жалба – УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД [населено място], чрез процесуалния си пълномощник – адв. Д. – К. в срока по чл.287 ал.1 ГПК изразява становище, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно по съображения, подробно развити в представения писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е съобразил следното от фактическа страна:
На 24.03.2010 г. УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД сключва договор за банков револвиращ кредит за оборотни средства с ОРФИ ООД относно сумата от 71 000 лв., при заплащане на годишна възнаградителна лихва в размер на 10,95 % и срок за погасяване на задълженията по договора – 24.03.2011 г. С анекс № 1/23.03.2011 г. към договора страните удължават срока за погасяване на задълженията до 24.04.2011 г. С анекс № 2/21.04.2011 г. Г. Р. встъпва в задължението по договора в качеството на солидарен длъжник, като страните удължават срока за погасяване на кредита до 24.03.2012 г. С анекс № 3/22.03.2012 г. отново е предоговорен срокът за погасяване на задълженията до 24.04.2012 г. С анекс № 4/09.04.2012 г. страните изменят част от уговорките на договора за кредит, като постигат съгласие срокът за погасяване на поетите правни задължения от солидарните длъжници да е до 24.03.2013 г., а плащанията да се извършват на ежемесечни равни погасителни вноски в размер на 3 000 лв., считано от 20.04.2012 г. до 20.02.2013 г., и една вноска в размер на 38 000 лева на крайния срок 24.03.2013 г. Уговорено е, че при незаплащане на която и да е изискуема погасителна вноска по главницата, лихвите, неустойките, таксите, комисионните и/или разноските, за банката се поражда потестативното право с едностранно волеизявление да обяви за предсрочно изискуемо поетото главно парично задължение, разсрочено на 11 месечни погасителни вноски. С анекс № 5/15.11.2012 г. банката, кредитополучателят ОРФИ ООД и О. Р. – управител на дружеството и солидарен длъжник, са договорили, че главницата по кредита в размер на 70 840,93 лв. ще се погасява на 34 месечни вноски с шест месечен гратисен период, а крайният срок за погасяване на задълженията е 24.02.2016 г. Този анекс не е подписан от съдлъжника Г. Р., поради което клаузите в него не го обвързват.
Въз основа на заключението на приетата от първата инстанция ССЕ съдът е установил, че сумата по кредита е усвоена изцяло, като на 25.03.2010 г. банката е превела по разплащателната сметка на кредитополучателя ОРФИ ООД сумата 71 000 лв. Съобразно договора за банков кредит, изменен с анекси от № 1 до № 4 вкл., неизпълнените парични задължения от кредитополучателя и солидарните длъжници по вид и размер са, както следва: главница – 70 840,93 лв.; възнаградителна лихва за периода от 21.11.2012 г. до 24.03.2013 г. – 2 893,88 лв.; непогасена просрочена възнаградителна лихва за периода от 20.11.2012 г. до 20.03.2013 г. – 500 лв.; непогасена възнаградителна лихва върху просрочената главница за периода от 20.11.2012 г. до 07.05.2015 г. – 10 351,25 лв. и мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 15.11.2012 г. до 07.05.2015 г. – 8 894,47 лв.
Съобразно допълнителното заключение на вещото лице по приетата от САС експертиза, с анекс № 5/15.11.2012 г. не са усвоявани никакви суми, т.е. не е погасявано задължение, възникнало по анекс № 4, а само е договорен нов погасителен план. Съгласно уговорената цел – конститутивен елемент от договора за банков кредит от 24.03.2010 г., заетата сума в размер на 71 000 лв. е използвана както за погасяване на задължения по договор за банков кредит № 8/26.03.2009 г. – общо сумата от 40 056,03 лв., така и за текущи нужди – остатъкът от 30 943,97 лв. е бил предназначен за текущи разплащания с доставчици на суровини и материали за производството. Тази сума е усвоена по разплащателната сметка на кредитополучателя на 25.03.2010 г. Съобразно обясненията на вещото лице, с посочения анекс се уговаря конкретен погасителен план за погасяване на кредита, а не се касае за рефинансиране или отпускане на нови суми, които да покрият старо задължение.
От правна страна въззивният съд е приел следното:
На първо място е преценил, че в случая физическото лице, обезпечаващо със свое имущество изпълнението на паричните задължения на кредитополучателя – търговец, не е потребител по смисъла на ЗЗП и Директива 93/13, респ. ЗКНИП, с оглед практиката на СЕС, задължителна за националните съдилища /решение от 19.11.2015 г. по дело С-74/15; решение от 14.03.2013 г. по дело C-419/11/, както и практиката на ВКС -решение № 38/23.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2754/2015 г., ТК, І т.о. Преценката е основана на данните в ТР при АВ, според които Г. Р., наред с другия солидарен длъжник – О. Р., е управител на дружеството – кредитополучател от 2008 г. до настоящия момент и поради установената функционална обвързаност с кредитополучателя ОРФИ ООД не може да се ползва от потребителска защита.
На следващо място съдът е намерил, че с подписването на анекс № 2 Г. Р. е поел задължения солидарно да отговоря с кредитополучателя по процесното кредитно правоотношение, съгл. чл. 121, ал. 1 ЗЗД и че неговото задължение не е с акцесорен характер. Изводът е изведен при преценка на подписаните от него анекси /до № 4/, съгласно които той е поел солидарна отговорност като „солидарен длъжник”, както и при съобразяване на нормата на чл.304 ТЗ. Съдът е посочил, че докато поръчителят отговаря на собствено правно основание, встъпилият в дълг, респ. солидарният длъжник по чл. 121 ЗЗД, дължи на същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с него. Въз основа на процесните допълнителни съглашения съдът е заключил, че ответникът не е поел задължение като поръчител, доколкото не е сключил договор за поръчителство. Изрично страните са изразили воля, че солидарните длъжници, вкл. Г. Р., встъпват в изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит и се задължават да отговарят солидарно с него за изпълнение на задълженията и погасяване на кредита. С оглед горното въззивният съд е приел, че възражението по чл.147 ал.2 ЗЗД за прекратяване на поръчителството е неоснователно, като в допълнение се е позовал и на практика на ВКС за разликата между поръчителството и уговорената солидарна отговорност /решение № 654/08.01.2008 г. по т.д.№ 320/2007 г. на ТК, ІІ т.о./.
По-нататък, за неоснователен е счетен доводът, че процесният кредит не е бил реално отпуснат, респ. усвоен от кредитополучателя. Съдът е преценил, че подобни доводи не са били въведени в срока по чл.131 ГПК, поради което ответникът не може за първи път във въззивната инстанция да поддържа фактическо твърдение, че със сумата, предмет на процесния договор за банков кредит, не са погасени парични задължения по предходния договор за банков кредит № 8/26.03.2009 г. Освен това от събраните по делото доказателства е видно, че с част от сумата по кредита е било погасено задължение по предходния договор за банков кредит. Изрично в договора от 24.03.2010 г. е посочено, че целта на същия е рефинансирането на остатъка по кредит за оборотни средства по договор № 8/26.03.2009 г., както и извършването на текущи разплащания с доставчици на суровини и материали за производството, като според заключението на вещото лице, отпуснатата сума от 71 000 лв. е използвана именно за тези цели. Кредитът е усвоен по разплащателната сметка на кредитополучателя на 25.03.2010 г.
По доводите, че анекс № 5/15.11.2012 г. към договора за кредит не е бил подписан от Г. Р. съдът е приел, че независимо от посоченото в него основание /идентично с това по първоначалния договор/, в резултат на анекса не са били усвоявани суми от кредитополучателя, а само е договорен погасителен план с нов срок за погасяване на вече отпуснатия кредит. Изведен е извод, че действителната обща воля на страните при подписването на анекс № 5 е била не да рефинансират кредита, а само да го преструктурират, като предоговорят условията на първоначално отпуснатия кредит. Посочено е, че преструктурирането на дълга не представлява новация по смисъл на чл. 107 ЗЗД, доколкото не е постигнато съгласие за изменение на съществени клаузи от договора /правно основание и/или предмет/, както и че старото задължение не би се новирало, ако страните в пределите на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, респ. размера на възнаградителната лихва, на уговорените мораторни неустойки (вкл. т. нар. „наказателна лихва”) и сроковете за плащане. Т.е. с анекса е извършено само изменение на съществуващото задължение, което не води до неговото прекратяване чрез поемане на ново. Поради това съдът е заключил, че задължението на солидарния длъжник Г. Р. не е било прекратено на основание чл. 124, ал. 1 ЗЗД с оглед подновяване на задължението без негово участие и той продължава да отговаря съобразно първоначално уговореното между страните, т.е. при липсата на подпис от негова страна върху анекс № 5, той продължава да отговаря съобразно уговорките по анекс № 4, съгласно който крайният срок за погасяване на задълженията по договора е 24.03.2013 г. Следователно без значение е дали обявената от ищеца предсрочна изискуемост е породила действие по отношение на Г. Р., тъй като към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 12.05.2015 г., падежът за заплащане на дължимите суми вече е настъпил.
При така изложените съображения за основателност на предявения иск, при определяне размера на дължимите от Г. Р. суми съдът е взел предвид един от вариантите на вещото лице, при който изчисленията са извършени съгласно постигнатото съгласие по анекс № 4/09.04.2012 г.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
С оглед наведените основания за достъп до касация съдът следва да извърши проверка налице ли са законовите основания за селекция на касационната жалба, съобразно критериите на чл.280 ал.1 ГПК, чието приложение е изяснено посредством задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. На първо място подлежи на преценка обстоятелството, дали касаторът е формулирал правни въпроси, включени в предмета на спора, по които въззивният съд се е произнесъл и които са обусловили решаващата му правна воля за изхода от спора, като законосъобразността и обосноваността на решението са извън предметния обхват на производството по чл.288 ГПК. В случай, че поставените въпроси отговарят на общия селективен критерий, касационният съд преценява, дали касаторът е доказал наличието на някои от факултативно изискуемите условия, уредени в чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.
Първият въпрос, поставен с оглед „доказана липса на реално усвояване на кредита и липса на изявление за новация”, не удовлетворява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, т.к. съдът не е възприел доводите на касатора за липса на реално усвояване на кредита. Въззивният съд не се е произнесъл изрично и по втория формулиран въпрос, относим към предпоставките за валидност на встъпването в дълг. Същият отново произтича единствено от твърденията на страната за наличието на пороци при встъпването, а не отразява приетото от съда. Третият въпрос – дали съдът следва да се произнася по конкретни възражения на страната – е въпрос по правилността на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281 т.3 ГПК и поради това не е годен да предизвика достъп до касация. Четвъртият въпрос не е обусловил правната воля на съда, доколкото във въззивното решение е прието, че последният анекс, сключен без участието на касатора, не го обвързва, а той отговаря съобразно предходния, според който срокът за погасяване на задълженията по договора за кредит е изтекъл и липсва нужда от обявяване на предсрочната им изискуемост.
Независимо, че не се доказва общото основание за достъп до касация, което съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно условие за недопускане на обжалваното решение до касационна проверка, следва да се посочи, че не са налице и поддържаните допълнителни основания за селектиране на касационната жалба. Не се установява соченото противоречие с практика на ВКС, а и то касае само един от формулираните въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Не са обосновани по никакъв начин и хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поддържани от касатора, освен това те са наведени по отношение на спора като цяло, а не по отношение на конкретните въпроси.
Предвид изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1954 от 23.07.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 6330/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: