О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
Гр. София, 22.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като разгледа ч.т.д.№ 1448/2017 г., докладвано от съдия Хорозова, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на П. Е. [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу определение № 117/30.03.2017 г. по ч.т.д.№ 149/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 61/02.02.2017 г. по т.д.№ 57/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е прекратено производството по делото, на основание чл.130 ГПК.
В частната жалба се сочат доводи, че определението е неправилно – незаконосъобразно, като се твърди, че преценката, доколко фактите, на които ищецът основава исковата си претенция по чл.439 ГПК, са нови и доколко водят до изменение или погасяване на материалното право, е въпрос по съществото на спора, а не по неговата допустимост. По подробно изложени съображения се моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съобразно нормата на чл.274 ал.3 вр. чл.280 ал.1 ГПК е основано на следните въпроси: 1/ Кое е материалното правоотношение, въз основа на което се издава изпълнително основание в хипотеза на сключен договор за банков кредит и обезпечаването на този договор от страна на трето задължено лице, което не е страна по договора, чрез ипотекирането на недвижими имоти, собственост на това трето задължено лице в полза на кредитора – сключеният договор за банков кредит между банката – кредитор и кредитополучателите и евентуално съдлъжници и поръчители или договорът за ипотека, сключен между банката – кредитор и трето задължено лице /което не е лично задължено по договора за кредит/ за обезпечаване на кредитното задължение с имоти, собственост на това трето лице; 2/ От значение ли са за допустимостта на иска по чл.439 ГПК твърденията на ищеца в производството /трето задължено лице – ипотекарен длъжник/, че след приключване на заповедното производство ипотекираните имоти са отчуждени, както и че след приключване на заповедното производство и завеждането на исковата молба с правно основание чл.439 ГПК ипотекираните имоти са продадени в рамките на изпълнителното производство; 3/ Продажбата на ипотекираните имоти в рамките на образуваното изпълнително производство, осъществена след стабилизиране на заповедта за изпълнение и удовлетворяването на ипотекарния кредитор с получената от продажбата на имотите сума, представлява ли факт, който рефлектира върху материалното право, за което е издадено изпълнителното основание в хипотезата на сключен договор за банков кредит, задълженията по който са обезпечени с учредяване на договорна ипотека от страна на трето задължено лице – собственик на недвижимите имоти, което не е страна по сключения договор за банков кредит. По поставените въпроси се поддържа наличието на допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Против частната касационна жалба не е постъпил отговор от насрещната страна – БАНКА Д. ЕАД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страната по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице, в рамките на преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК.
За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че производството по делото е образувано по отрицателен установителен иск на частния жалбоподател против БАНКА Д. ЕАД, за да се приеме за установено, че той не дължи сумите, предмет на издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 5445/2011 г. по описа на РС – Пазарджик, както следва: 106 335.03 лв. – главница, 4 496.49 лв. – лихви за просрочие, 5 607.79 лв. – такси, ведно със законната лихва, считано от 06.12.2012 г. до изплащане на вземането и 2 328.79 лв. – разноски. В обстоятелствената част на исковата молба е изложено, че ищецът е учредил в полза на банката ипотека за обезпечаване на чужд дълг по договор за кредит от 28.06.2006 г. за сумата 150 000 лв., като подробно са посочени длъжниците по договора, дадените обезпечения, както и неговите изменения. При издаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист от 09.01.2012 г. ищецът П. Е. е посочен като солидарен длъжник, в заявлението на банката по чл.417 ГПК – като длъжник, а в извлечението от счетоводните книги – като ипотекарен длъжник. С влязло в сила определение от 01.12.2015 г. възражението на ищеца по чл.414 ГПК е прието за просрочено, а заповедта за изпълнение – за стабилизирана на 05.03.2015 г. Ипотекираните имоти са прехвърлени през 2012 – 2013 г. на длъжника по договора за кредит в хода изпълнителното производство, образувано през 2012 г., и са продадени за удовлетворяване на кредитора, като продажбата им представлява нов факт по смисъла на чл.439 ал.2 ГПК. При тези данни съставът на П. е приел, че е предявен иск за оспорване на вземането по чл.439 ГПК въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е издадено изпълнителното основание. Формирал е извод, че наведените от ищеца „нови” факти – за продажба на ипотекираните имоти с нотариални актове и последвалата публична продан – не са от естество да променят материалното право, за което е издадено изпълнителното основание, т.к. нямат отношение към него, поради което и не попадат в категорията на чл.439 ал.2 ГПК. Приел е, че защитата, предвидена в посочената норма, е неприложима за установяване на материалноправна незаконосъобразност към момента на издаване и стабилизиране на изпълнителното основание.
Настоящият съдебен състав, отчитайки задължителните указания на т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г. по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, намира, че липсва основание за допускане на определението до касационна проверка, поради следните съображения:
Формулираните от частния жалбоподател въпроси нямат значение за изхода по настоящото дело и не съответстват на обективираната правна воля на съда. Те са поставени в зависимост от конкретните факти, които според жалбоподателя следва да се имат предвид по спора, като част от тях касаят изцяло законосъобразността на издадената заповед за изпълнение. Така например, всички въпроси са предпоставени от това, че ищецът е „трето задължено лице – ипотекарен длъжник” по договора за кредит, но горното не фигурира в съдържанието на издаденото изпълнително основание, според което П. Е. отговаря към банката солидарно с други лица за задълженията на кредитополучателя. Не е отчетено и че фактите, осъществени в резултат на принудителното изпълнение в рамките на изпълнителния процес, не попадат в обхвата на чл. 439 ГПК. Именно с оглед горното въззивният съд е посочил, че твърдяните от ищеца факти, като основание за иска по оспорване на изпълнението, нямат отношение към материалното правоотношение, такова, каквото е очертано от заповедта за изпълнение, както и не ги е квалифицирал като нови по смисъла на чл.439 ал.2 ГПК /както неправилно твърди жалбоподателят/. В случая ищецът изначално не е бил страна в материалното правоотношение и не може да има качеството на длъжник по същото, т.к. само е дал реално обезпечение за изпълнение на чуждо задължение по договор за кредит. Това обстоятелство е следвало да бъде съобразено от съда в заповедното производство, основано на договора за кредит, а в изпълнението да се процедира съобразно нормата на чл.429 ал.3 ГПК. Искът по чл.439 ГПК не е средство за оспорване законосъобразността на издаденото от съда изпълнително основание, извън предвидените за това способи.
Отделно от това, дори да се приеме, че е доказано общото основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 ГПК, то не са налице допълнителните предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване, на които касаторът се позовава. Цитираната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК практика на ВКС не е по искове с правно основание чл.439 ГПК и/или не представлява задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и/или разрешените с нея правни въпроси са различни от поставените от касатора. В нея е обсъждан въпросът за отговорността на третото лице – ипотекарен гарант, но както се посочи по-горе, този въпрос е следвало да бъде разрешен по повод издаването на заповедта за изпълнение и съответно не е относим към производството по чл.439 ГПК. Липсва и основание определението да бъде допуснато до касационен контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, т.к. позоваването на посочената правна норма е бланкетно и необосновано /твърденията на жалбоподателя за липса на съдебна практика, при това по конкретни, фактологично обусловени въпроси, не съответстват на разясненията по приложението на разпоредбата, съобразно т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 117/30.03.2017 г. по ч.т.д.№ 149/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: