О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
гр. София, 28.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на девети март през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1635 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] , [населено място] срещу решение № 438 от 05.03.2015 г. на Софийски апелативен съд, 2 състав по в.гр.д. № 2938/14 г., с което е потвърдено решение № 5307 от 18.07.2012 г., допълнено с решение № 7680/20.11.2012 г., постановено по гр.д. 11 708/11 г., по описа на СГС, ГО – 6 състав, с което е осъден на основание чл. 213, ал. 1 от КЗ от 2005 г. във връзка с чл. 45 от ЗЗД Г. Б. М., [населено място] да заплати на ЗД [фирма] , [населено място], сумата от 2 581,21 лв, ведно със законната лихва считано от 03.09.2011 г. до окончателното изплащане на сумата и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски от 375,06 лв, а с решение № 7680 от 20.11.2012 г. за допълване е отхвърлен иска за разликата над сумата от 2 581,21 лв до пълния предявен размер на сумата от 25 165,17 лв.
Касаторът излага съображения, че решението е неправилно като противоречащо на материалния и процесуалния закон и представените по делото доказателства, основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Основните доводи на касатора са, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 211 от КЗ от 2005 г., за да откаже плащане и като е платил застрахователно обезщетение има право да получи от прекия причинител обезщетение.
Приложното поле на касационното обжалване е аргументирано на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В жалбата и изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК жалбоподателят е посочил следните въпроси, разрешени от въззивния съд:
„Може ли въззивната инстанция да обуславя правните си изводи и основава решението си, като се произнася по въпрос, който не е въздигнат като спорен в производството нито в първата, нито във втората инстанция с подадена въззивна жалба?“
„Ако първата инстанция е приела определен главен факт за настъпил (в случая приема, че застрахователно правоотношение по застраховка „Финансов риск“ има, но отхвърля иска частично на друго основание) изводите на първата инстанция са обжалвани като неправилни, то въззивната инстанция може ли да потвърди решението с други мотиви?“ В случая не се потвърждавали мотивите на СГС, а се потвърждава решението, с мотиви, които не са спорни и не са посочени като спорен въпрос във въззивната жалба, а именно събрани ли са доказателства за съществуване на застрахователно правоотношение по застраховка „Финансов риск“? Като мотивирал решаващите си изводи на основания, които не са били спорни между страните, не са били посочени като такива с доклада по делото, нито на първата инстанция, нито на втората, Софийски апелативен съд бил нарушил процесуалния закон и съдебната практика по прилагането му, постановявайки неправилно решение. Съдът бил се произнесъл по въпрос, който не е докладван от съда като спорен и не е бил въздигнат като такъв, като е нарушил процесуалните права на ищеца, предвид преклузивните срокове за събиране на доказателства и го е лишил от възможност да обоснове твърденията си. Решението на Софийски градски съд противоречало на чл. 235, ал. 2 от ГПК, тъй като било постановено решение в противоречие със събраните по делото доказателства. В случая съдът не бил преценил правилно представените с исковата молба доказателства, за възникване на застрахователно правоотношение по застраховка „Финансов риск“, както и застраховка „Автокаско“ служела и за индивидуализация на автомобилите, които попадат в покритието на рамковото споразумение по застраховка „Финансов риск“. Сочи противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, постановена в противоречие с чл. 290 от ГПК – решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/11 г, ГК, ІV ГО на ВКС, решение № 117 от 12.08.2013 г. по т.д. 921/2012 г., ТК, І ТО на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Г. Б. М. оспорва същата. Счита, че формулираните въпроси касаят въпроса дали въззивното решение е правилно, но не са обуславящи изхода на спора, доколкото при всички обстоятелства въззивният съд би стигнал до същия правен извод и обективно по делото не се доказвал основния критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, а това водело до неоснователност на касационната жалба. Посочената съдебна практика била неотносима към спора.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
С обжалваното решение № 438 от 05.03.2015 г. по гр.д. 2938/14 г. е потвърдено решение № 5307/18.07.2012 г, допълнено с решение № 7680/20.11.2012 г. С решенията си Софийски градски съд е уважил частично иска на ЗД [фирма], на основание, чл. 213, ал. 1 от КЗ във връзка с чл. 45 от ЗЗД като е осъдил Г. Б. М. да заплати на ищеца сумата от 2 581,21 лв, ведно със законната лихва, считано от 03.09.2011 г. до окончателното изплащане на сумата като с допълнителното решение искът е отхвърлен за разликата над 2 581,21 лв до напълно предявен размер от 25 165,17 лв.
Въззивният съд е приел, че не е осъществена хипотезата на чл. 213, ал. 1 от КЗ от 2005 г, защото няма сключен договор за имуществено застраховане. По делото не бил представен застрахователен договор за застраховка „финансов риск“, на основание чл. 184, ал. 1 от КЗ от 2005 г. в изискуемата форма за действителност, която може да бъде застрахователна полица или друг писмен акт. След като този факт не бил установен, не можело да се приеме, че извършеното плащане е в изпълнение на договорно задължение и при наличие на изискуемите предпоставки, а това само по себе си изключва отговорността на третото лице, причинило вредата. Едновременно с това въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за сумата от 2 581,21 лв, с което първоинстанционният съд е приел, че ответникът в качеството му на [фирма] не бил заплатил пет поредни лизингови вноски на обща стойност 1 319,75 евро, застрахователна месечна премия 263,95 евро или левовата равностойност на сумата в размер на 2 581,21 лв. Въззивният съд е постановил решение, без да има постъпила жалба срещу първоинстанционното решение от ответника Г. М., който е осъден да заплати сумата от 2 581,21 лв. Въззивният съд се е произнесъл само по постъпила жалба на ЗД [фирма] срещу първоинстанционното решение № 5307 от 18.07.2012 г. по гр.д. 11708/11 г., СГС, І-6 състав като въззивната жалба е от 08.08.2012 г., преди постановяване на решение за допълване на решението от 18.07.2012 г. с решение № 7680 от 20.11.2012 г
Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е налице визираното в чл. 280, ал 1, т. 1 от ГПК основание.
Отхвърлянето на предявения от касатора осъдителен иск е резултат от решаващите изводи на въззивния съд във връзка с приложение на нормата на чл. 269 от ГПК. Въззивният съд е стигнал до извода, че се обжалват основното и допълнителното решение и е потвърдил решение № 5307/18.07.2012 г., с което искът частично е уважен за сумата от 2 581,21 лв и решение за допълване № 7680/20.11.2012 г., постановено по гр.д. 11 7008/11 г., СГС, ГО – 6 състав, с което искът е отхвърлен за разликата над 2 581,21 лв до напълно предявения размер от 25 165,17 лв. като е приел, че липсват доказателства за валидно възникнало застрахователно правоотношение между ищеца и [фирма] (понастоящем с фирма [фирма]), лице в чийто права ЗД [фирма] в качеството му на ищец пред първоинстанционния съд, е твърдял, че се е суброгирал, без да има изложени оплаквания в жалбата на ЗД [фирма] по отношение на валидното възникване на застрахователно правоотношение.
Допускането на касационно обжалва предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал.1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено разграничение между основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение и се преценяват само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 ГПК, и специфичните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК , в зависимост, от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил за задължителна практика, която е нарушена от въззивния съд № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. 534/11 г., ІV ГО на ВКС, решение № 117 от 12.08.2013 г. по т.д. 921/12 г., І ТО на ВКС. На настоящия съдебен състав е известна служебно и константната практика на Върховния касационен съд на Р България, изразена в задължителните, на основание чл. 290 от ГПК, решения № 29 от 05.08.2014 г. по т.д. 543/11 г., ІІ ТО, решение № 113 от 31.07.2015 г. по т.д. 929/14 г. І ТО, решение № 126 от 13.07.2015 г. по т.д. 2322/14 г. на ІІ ТО на ВКС и решение № 257 от 11.05.2015 г. по т.д. № 3612/13 г., както и в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г., в които Върховният касационен съд е приел, че проверката на правилността на въззивното решение се извършва служебно само относно неговата нищожност, както и в обжалваната част относно неговата допустимост, като по отношение правилността на решението, контролът на въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е приложението на императивните правни норми от публичен интерес, за чието приложение въззивният съд следи служебно. За допуснати процесуални нарушения въззивният съд не следи служебно, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК.
Когато първоинстанционният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила във връзка с доклада по делото, на основание чл. 146 от ГПК, в съответствие със задължителните разяснения, дадени в т. 2 от тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г., ако е било направено такова оплакване във въззивната жалба, то въззивният съд следва да укаже на страните какви процесуални действия да извършат. Без направено оплакване във въззивната жалба относно допуснато процесуално нарушение, въззивният съд в противоречие с нормата на чл. 269 от ГПК ще постанови решение извън предмета на спора, което е съществено процесуално нарушение.
Освен това, както е прието в т. 3 от ТР 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, продължена със задължителното на основание чл. 290 от ГПК решение № 132 от 16.11.2015 г. по т.д. 3183/14 ВКС ІІ ТО, ограничава въззивния съд в приемането за настъпили на нови факти, които не са посочени във въззивната жалба или ако във въззивната жалба не са посочени процесуални нарушения, които обуславят различен извод с оглед правилното приложение на процесуалните норми относно доказването, от които следва да се установи нова фактическа обстановка.
В случая въззивният съд е въвел факт, за който на страните не са дадени указания във връзка с установяването му с относими и допустими доказателствени средства нито пред първата инстанция, нито пред въззивната инстанция. В исковата молба на въззивния жалбоподател като ищец ЗД [фирма] е посочено, че като приложение е представен договор за застраховка във формата на застрахователна полица. В първоинстанционното производство в отговора на исковата молба е направено възражение от ответника Г. Б. М., че с исковата молба не му е връчен препис от застрахователната полица, не е запознат с нея, така както е описана в исковата молба полица и иска да се представи, за да може да се запознае с нея. В първо открито съдебно заседание този въпрос не е повдиган от страните и първоинстанционният съд в основното си решение, приемайки че е налице валиден застрахователен договор между „ЗД [фирма] и [фирма] (понастоящем [фирма]) е присъдил обезщетение на основание чл. 213 от КЗ от 2005 г. частично, като е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума от 2 581,21 лв и е приел, че липсва основание за възникване на вземане за застрахованото трето за делото лице, за да се приеме, че застрахователят е имал право да заплати обезщетение по договора за застраховка на финансовия риск. Във въззивната си жалба пред Софийски апелативен съд ЗД [фирма] излага факта, че е застраховал [фирма] (понастоящем с фирма [фирма]) по застраховка финансови загуби. Въззивният съд е разрешил процесуалния въпрос относно това следва ли въззивният съд да обуславя решението си като се произнася по въпрос, който не е въведен като спорен в първоинстанционното производство и следва ли да основе решението си, без да даде указания на страните, че за посочени от тях факти не са представили изискуемите от процесуалните норми доказателства.
Предвид така разрешените от въззивния съд процесуални въпроси, които са обусловили решението му по делото, настоящият съдебен състав, намира, че същите са разрешени в противоречие с посочената по-горе задължителна, на основание чл. 290 от ГПК, съдебна практика. Ето защо при посочване на процесуалните въпроси, довели до формиране на решението, касаторът е изпълнил задължението си и е налице общо основание за допускане на касационно обжалване. С оглед на посочване на конкретните решения, явяващи се задължителна практика на Върховния касационен съд, е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С оглед правомощията на Върховния касационен съд във фазата по селектиране на касационните жалби и съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва с оглед обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК въпросите да се доуточнят както следва:
1. Може ли въззивната инстанция да промени приетите за установени от първоинстанционния съд факти, без да има посочено оплакване във въззивната жалба?
2. Следва ли въззивният съд, без да има оплакване във въззивната жалба, да достигне до решение, променяйки изводите относно правопораждащия факт и едновременно с това да потвърди въззивното решение?
Предвид изложените съображения и на основание чл. 288 от ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 438 от 05.03.2015 г., постановено по гр. д. 2938/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав.
УКАЗВА на касатора ЗД [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 451,67 лв., определена при обжалваем интерес 22 583,96 лв, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След изтичане на срока делото да се доклада Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание за насрочване или прекратяване на производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.