О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 734
гр. София, 20.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.д. № 845/2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби с вх. № 7583 от 31.12.2018 г. и с вх. № 7582 от 31.12.2018 г., подадени съответно от Я. В. К., от [населено място], и М. М. Г., от [населено място], трето лице-помагач на страната на първия касатор, чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 242 от 29.10.2018 г., постановено по в.т.д. № 585/2017 г. по описа на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 140 от 16.12.2016 г., постановено по т.д. № 477/2015 г. по описа на Шуменски окръжен съд, поправено с решение № 75 от 26.09.2017 г., с което съдът е приел за установено на основание чл. 422 ГПК, че Я. В. К. дължи на „Юробанк България“ АД сумата от 169 076.84 лв. – главница по Договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.11.2014 г., до окончателното изплащане на сумата, ведно със сумата от 11 947.46 лв. – представляваща дължимата договорна лихва за периода от 29.09.2012 г. до 13.10.2014 г., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителните му части, е приел за установено на основание чл. 422 ГПК, че Я. В. К. дължи на „Юробанк България“ АД разликата от присъдените 169 076.84 лв. до 297 406.43 лв. – главница по договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.11.2014 г., до окончателното изплащане на сумата; разликата от присъдените 11 947.46 лв. до 17 296.34 лв., съставляващи редовни възнаградителни лихви до датата на предсрочна изискуемост на кредитния дълг – 13.10.2014 г., както и сумата от 948.10 лв – такси по чл. 4.1 и 4.2 от договора, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1820/07.11.2014 г. по ч.гр.д. № 2917/2014 г. по описа на Ямболски районен съд, както и в частта за разноските.
Касаторите релевират идентични оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В касационните им жалби се поддържа, че въззивният съд е постановил неправилно решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в изключване от предмета на въззивната проверка доводите на Я. К., въведени още с отговорите на исковата и допълнителната искова молба, които касаят подписването на бланков договор, непредставянето от страна на банката на пълен и окончателен вариант в деня на подписване на процесния договор както и липсата на конкретно описани по вид, размер и основание суми в чл. 2 от договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г. и в чл.1 и чл. 2 от Приложение № 1 към договора от същата дата, които според касаторите са едностранно попълнени от кредитора и неравноправни, за което обстоятелство съдът е имал служебно задължение да следи. Като допуснато процесуално нарушение от въззивния съд касаторите сочат и приетото от съда наличие на обективния критерий за настъпване на предсрочната изискуемост на договора за кредит, без да са изложени от съда конкретни мотиви за този извод и като неправилно и некореспондиращо с възраженията и доводите на ответника е прието, че обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не се оспорват. Според касаторите, представените писмени доказателства по делото не удостоверяват в достатъчна степен конкретния размер и отделните компоненти на дължимата месечна анюитетна вноска, а изготвената и приета от съда съдебно-счетоводна експертиза не е следвало да бъде кредитирана в частта й досежно посочване размера на неизплатените от длъжниците по договора месечни анюитетни вноски, тъй като експертното заключение е изготвено въз основа на погасителен план, който не е подписан от ответника по делото и не е ясно дали съставлява неразделна част от сключения между страните договор. Касаторите твърдят, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като не е изследвал въпроса за наличието на предпоставките за настъпила предсрочна изискуемост, каквато се твърди от ищеца в исковата му молба, както и че не е съобразил, че ищецът е следвало при условията на пълно главно доказване да докаже както обективните, така и субективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и като е разместил доказатлствената тежест неправилно е приел, че не се оспорват обективните предпоставки за обяваване на кредита за предсрочно изискуем и следователно кредиторът надлежно е упражнил правото си да трансформира дълга в предсрочно изискуем, считано от 13.10.2014 г.
Като нарушение на материалния закон касаторите сочат незачитането от съда на обусловеността и свързаността на процесния договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г. с договор за потребителски кредит № HL 33875 от 21.02.2008 г., в който според тях са налице множество неравноправни и като такива – нищожни клаузи, които влекат нищожност на целия договор, а оттам – нищожен поради липса на цел при сключването му е и договорът за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г., защото не може да се рефинансира кредит, който изначално не съществува. За неоснователни считат и мотивите на въззивната инстанция, че не могат да прихванат задълженията си с недължимо платени суми на банката-кредитор, с които последната се е обогатила неоснователно. В тази връзка намират, че съдът е трябвало да обсъди размера на недължимо платените суми по договор за потребителски кредит № HL 33875 от 21.02.2008 г., който е следвало да се прихване с евентуално уважените от съда претенции на ищеца. Твърдят, че по делото не е доказан безспорно фактът, че Я. К. се е задължил връщането на кредита и заплащането на възнаградителната лихва да се извършва периодично на ежемесечни вноски, описани по размери и падежи в погасителен план, като крайният срок за връщане на кредита е определен на 360 месеца от получаване на сумата по кредита. Въззивният съд не е отчел, че след като страните не са подписали погасителен план, то банката няма право да иска плащане преди крайния срок, посочен в договора за кредит, съответно – кредитополучателят няма задължение да плати преди тази дата, както и че липсата на погасителен план води до неизискуемост на задълженията на кредитополучателя по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, така както са заявени в исковата молба. Навеждат доводи, че въззивният съд не е обсъдил и отчел възраженията им, че липсва надлежно упражнено право от страна на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, като въпросът дали и кога е настъпила предсрочната изискуемост е съществен по делото. За неправилни и необосновани намират и мотивите на съда, касаещи дължимостта на претендираната възнаградителна лихва, като изтъкват, че дори да се приеме, че искът за главница е основателен и правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е надлежно упражнено, то възнаградителна лихва за вноските с падеж, настъпващ след обявяването на кредита за предсрочно изискуем, е недължима.
По тези съображения молят за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и отхвърляне на предявените установителни искове по чл. 422 ГПК като неоснователни и недоказани. Претендират разноски.
Към двете касационни жалби са представени идентични изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в които приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) по следните въпроси: 1. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения, да съобрази и обсъди всички доводи на страните по делото и да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?; 2. Задължен ли е въззивният съд конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?; 3. Съдът следи ли служебно за нищожност поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос само по възражение на ответника, направено в срока за отговор на исковата молба, респективно – по възражение, повдигнато във въззивната жалба?; 4. Следва ли въззивният съд да се произнесе служебно, без изрично възражение във въззивната жалба, по доводи, касаещи подписването на бланков, непопълнен договор и приложение към него, имащи характер на доводи за нищожност поради наличието на клаузи в потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях?; 5. При позоваване на неравноправен характер на клауза от договор следва ли лицето да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, е налице противоречието или преценката на съда се базира на изложените фактически и/или правни обстоятелства?; 6. В производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в тежест ли е на кредитора-ищец да докаже настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията по сключен договор за кредит с ответника, вкл. за уведомяване на длъжника за това обстоятелство, или е в тежест на ответника изрично да оспори предпоставките за прилагане последиците на предсрочната изискуемост?; 7. При разглеждане на иск с предмет вземане по договор за кредит с твърдяна настъпила предсрочна изискуемост въззивният съд длъжен ли е съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК, да изследва предпоставките – обективна и субективна, за настъпване предсрочната изискуемост или може да ги приеме за доказани при липса на оспорване от страна на ответника-въззвник?; 8. Какво значение е вложил законодателят в използвания израз „за определена цел“ в чл. 430, ал. 1 ТЗ, говорейки за сключване на договор за банков кредит, и приравнява ли се „целта“ по см. на чл. 430, ал. 1 ТЗ с „основанието“ по см. на чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД?; 9. Какво значение има за договорното правоотношение целта на отпускане на договора за банков кредит и как се отразява на договора за кредит евентуалната липса на твърдяната цел или порок в целта, за която кредитът е бил отпуснат?; 10. При отпуснат договор за кредит за рефинансиране на стар заемен дълг от значение ли е за валидността на последния договор за кредит установяване на точния размер и съществуването на рефинансирания дълг, който се е целял да се погаси? Ако рефинансираният дълг е нищожен, то отпуснатият кредит, чиято цел е погасяване на нищожен, несъществуващ дълг, явява ли се нищожен поради липса на цел?; 11. Какво е доказателственото значение на погасителния план, при условие че страните са уговорили в договора за банков кредит, че кредитът се погасява на месечни вноски съгласно погасителен план, който трябва да съдържа броя, размера, съотношението на различните компоненти, включени в анюитетната вноска, и падежа на всяка една вноска?; 12. Ако в договора за кредит липсва посочване на брой, размер, съотношение на различните компоненти, включени в анюитетната вноска, и падеж на всяка една месечна вноска, съдът следва ли да приеме за доказано съществуването на уговорка за връщане на заемната сума на периодични месечни плащания с различен падеж при установена липса на подписан от двете страни погасителен план към договора за кредит?; 13. Възражение за прихващане на дълг с вземане на друг солидарен длъжник – трето лице помагач в процеса, което е релевирано от различен съдлъжник – нетитуляр на вземането, но ответник по делото, и което изявление е потвърдено и поддържаното от третото лице помагач при встъпването му в делото, следва ли да се разглежда като възражение за прихващане, отправено от третото лице помагач – активно материално легитимирано по вземането, с което се прихваща, и като възражение на ответника, с което се позовава на факта на прихващане, извършено от другия съдлъжник – трето лице помагач? и 14. Какъв е фактическият състав на прехвърлянето на вземане и какви са последиците му при несъобщаване на длъжника за извършената цесия? Може ли длъжникът да релевира възражения за нищожност и за прихващане спрямо цедента, при условие че цесията не му е съобщена и вземането му произтича от неравноправни клаузи, касаещи едностранно изменен размер на договорната лихва?
Касаторите поддържат наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове: ППВС № 1/1953 г., т. 3.; Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС; решение № 217/9.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 77/17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о. и решение № 80/25.07.2017 г. по гр.д. № 1141/2016 г. на ВКС, IV г.о. – по въпроси с №№ 1 и 2; едновременно допълнителните предпоставки по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове: Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и т. 3, решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188/15.12.2017 г. по т.д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142/01.08.2018 г. по т.д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 237/20.01.2017 г. по т.д. № 2927/2015 г. на ВКС, I т.о, решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 20.09. 2017 г. по дело С/186/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Curtea de Apel Oradea и определение на Съда на Европейския съюз (седми състав) от 22 февруари 2018 г. по дело С/119/17 – по въпроси с №№ 3, 4 и 5; допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на т. 8 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тьлк. дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 190/14.12.2016 г. по т.д. № 2349/2015 г. на ВКС, I т.о. – по въпроси с №№ 6 и 7; допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на решение № 125 от 12.07.2013 г. по т. д. № 910/2012 г. на ВКС, II т.о. – по въпроси с №№ 8, 9 и 10; допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – по въпроси с №№ 11 и 12, както и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с позоваване на решение № 127 от 30.07.2018 г. по т.д. № 1103/2017 г. на ВКС, II т.о. и решение № 449 от 06.03.2013 г. по гр.д. № 1268/2011 г. на ВКС, IV г.о. – по въпроси с №№ 13 и 14, поставени в изложенията на касаторите на основанията за допускане на касационно обжалване.
И в двете изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите алтернативно са обосновали приложното поле на касационното обжалване и с позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпроси с №№ 8, 9, 10, 13 и 14.
Ответникът по двете касационни жалби – „Юробанк България“ АД, не е депозирал писмен отговор по тях.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
При постановяване на атакуваното решение, въззивният съдебен състав на Варненски апелативен съд е съобразил следното от фактическа страна: на 29.09.2012 г. е сключен договор за кредит № HL 33875 между „Юробанк и Еф Джи България“ АД и задължените при условията на пасивна солидарност кредитополучатели М. М. Г., А. М. М., Я. В. К. и Бейлюл И. М.. В чл. 1 от договора е уговорено, че банката предоставя на кредитополучателите кредит в размер на 309 200 лв. с цел рефинансиране на кредит HL 33875 в „Юробанк И Еф Джи България“ АД с кредитополучатели М. М. Г., А. М. М. и Бейлюл И. М.. В чл. 2 е прието, че разрешеният кредит или част от него, равняващ се на рефинансирания дълг, ще бъде усвоен по блокираната /обслужваща/ сметка на М. Г. в „Юробанк И Еф Джи България“ АД, като преведените парични средства ще бъдат превалутирани в швейцарски франкове и ще послужат за погасяване на задълженията по стария дълг в левов размер 298 828 лв., подробно индивидуализирани по пера в съответната чуждестранна валута. В нарочно приложение № 1, съставено на основание чл. 5 от договора, страните са приели, че размерът на усвоения кредитен дълг възлиза на 298 827 лв. Съставен е и погасителен план с визирано салдо по редовна главница 298 828 лв. Съгласно неоспореното заключение на ССЕ, прието от въззивната инстанция, на 19.10.2012 г. по разплащателната сметка на М. Г. са преведени 298 828 лв., а с бордеро и референция от същата дата е извършена покупка на 184 781.66 швейцарски франка, които са прехвърлени в разплащателна сметка на Г. в швейцарски франка. С бордеро № 7354413/19.10.2012 г. и референция 855330/19.10.2012г. от валутната разплащателна сметка на Г. са преведени 182 574.07 швейцарски франка в полза на трето за договора лице – „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Нареждането и банковата референция визират като основание за превода – погасяване на кредит HL 33875.
Въз основа на така установеното, въззивният състав е извел извод, че между страните е сключен договор за кредит за сумата от 298 828 лева, равняваща се на усвоените средства от общо договорения лимит в чл. 1 в размер на 309 200 лева. Усвояването на средствата е осъществено по разплащателната сметка на М. Г., като сключеният договор има целеви характер – рефинансирането на стар заемен дълг на кредитополучателите по договор HL 33875 от 21.02.2008 г., по силата на който „Юробанк И Еф Джи България“ АД е предоставила на М. М. Г., А. М. М. и Бейлюл И. М. потребителски кредит в размер на 195 500 лв., подлежащ на връщане в равностойността им в швейцарски франкове.
По първия спорен въпрос пред въззивната инстанция, касаещ титулярството на рефинансирания дълг, решаващият състав е приел, че съобразно заключението на допълнителната ССЕ, приета от първата инстанция, между „Юробанк И Еф Джи България“ АД и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е сключен договор за цесия от 09.04.2008 г. с предмет вземането по договор HL 33875 от 21.02.2008 г. Заключението в разглежданата част е изготвено след снабдяване с нарочно удостоверение за предоставяне на всички релевантни доказателства на вещото лице и в тази си част не е оспорено от банката – ищец, поради което е кредитирано от съда. Фактът на цедиране на кредитния дълг се потвърждава и от наличието на 7 броя допълнителни споразумения за изменение в съдържанието на правоотношението, сключени между кредитополучателите и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, две от които – от 09.04.2009 г. и 29.10.2010 г., са представени по делото. При съвкупната преценка на тези обстоятелства, съдът е приел за установен факта, че е налице правоприемство на дълга по договор HL 33875 от 21.02.2008 г. като следствие от сключен договор за цесия с цесионер „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Според решаващия състав, титулярството на дълга по рефинансирания договор за кредит е ирелевантно за действителността на процесното съглашение, доколкото договорът за рефинансиране може да бъде сключен за погасяване на заемни задължения на кредитополучателите или на трети лица в същата банкова институция, в друга банка или към трети правен субект, а законодателят не е въвел лимитиращи изисквания към банковото рефинансиране, основани на титулярството на дълга, чието погасяване се цели. Предявената установителна претенция е основана за договор за кредит от 2012 г., който е самостоятелно правоотношение, различаващо се по основание, предмет и субекти от това по погасения дълг. Активно материалноправно легитимиран да претендира изпълнение, респ. съдебно установяване на вземането е кредиторът по договора за рефинансиране, а именно – банката ищец. Настъпилото частно правоприемство по рефинансирания договор за кредит е ирелевантно за материалната и процесуалната легитимация в заповедното и настоящото производство, тъй като вземането се претендира от различен правопораждащ факт – договор от 29.09.2012 г.
По доводите, основани на нищожност на разпоредби от договор HL 33875 от 21.02.2008 г., обуславящи намален размер на рефинансирания дълг, въззивният съдебен състав е приел, че вземанията по рефинансирания договор за кредит са цедирани в полза на трето за спора лице. Договор HL 33875 от 21.02.2008 г. обективира изричното съгласие на кредитополучателите за последваща цесия, вкл. и с цесионер „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД – чл. 27, като цесията е придружена с уговорка за продължено администриране на цедирания дълг от банката – цедент. Дължимите погасителни вноски са превеждани по старата обслужваща сметка, а банката е извършвала отчетна сделка в полза на третото лице – нов кредитор. По същия начин е осъществено и окончателното погасяване на заварения кредит. Всички правни действия по предоговоряне, преструктуриране, разсрочване на кредита обаче са осъществявани с цесионера – нов кредитор, от което съдебният състав е извел извод, че в правоотношението по обслужване на стария кредит банката действа само като администратор на цедиран дълг по чл. 26, ал. 4 ЗПК, т.е. е лице, което действа като представител на цесионера, а правата и задълженията се придобиват в патримониума на представлявания, като за посочения начина на администриране на дълга, кредитополучателите са уведомени по силата на чл. 27, ал. 2 от договора.
Изхождайки от това, съдът е приел, че ответникът Я. К. няма право на компенсация със средствата, които са платени без основание по договор HL 33875 от 21.02.2008 г., защото правото на компенсация има относителен характер, а двете вземания следва да бъдат насрещни – кредиторът по едното вземане трябва да е длъжник по другото и обратно. Ответникът Я. К. не е страна по договор за кредит HL 33875 от 21.02.2008 г. и няма право да претендира връщане на даденото, макар и във вътрешните отношения с кредитополучателите да е осигурил чрез заемни средства сумите за окончателно погасяване, а получателят на средствата по предсрочно погасения заварен кредитен дълг е трето за спора лице, на което изпълнението му се дължи чрез банката – администратор по силата на множество допълнителни споразумения с кредитополучателите. Ищецът не е получател на платените средства и не е пасивно легитимиран да отговаря за връщането им. Допълнително въззивният съд е аргументирал приетото от него с обстоятелството, че възражението за прихващане е предявено от Я. К. при твърдения за недължимо плащане, основани на нарушение на императивни норми на ЗЗП по отношение на договор HL 33875/21.02.2008 г., но тази защита ползва само непосредствените потребители на услуги, които са страна по договора – пар. 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а не и третите лица за договорна връзка, защото те нямат качеството на потребители.
За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съдебен състав не е споделил изводите на първата инстанция за частична недействителност на процесния договор за кредит от 2012 г. поради частично несъществуване на рефинансирания дълг по договора за кредит от 2008 г. За да стори това съдът е съобразил, че същественото съдържание на договора за кредит е свързано с престирането на парични средства, чието усвояване може да се осъществи по сметка на кредитополучателите или трети лица, поради което обектът на правоотношението е възможен, вкл. не съществува изначална обективна или субективна причина за неговото изпълнение. Погасеното правоотношение по договора от 2008 г. има значение само дотолкова, доколкото договарянето от 2012 г. е осъществено с цел рефинансиране. Банковият кредит има целеви характер и средствата от него са усвоени. Претенциите във връзка с надвнесените суми следва да се решат по правилата на неоснователното обогатяване – чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по претенцията е лицето, в чийто патримониум са постъпили сумите – „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, а активно материалноправно легитимирано е лицето, от чието име е осъществено плащането – М. Г..
За да приеме, че непогасената главница по договора за кредит възлиза на 297 406.43 лв., до който размер искът следва да бъде уважен, въззивният съд е съобразил, че ответникът Я. К. и третото лице-помагач не са въвели в предмета на въззивната проверка доводи във връзка с подписване на бланков, непопълнен договор за кредит и приложение № 1 към него. Подобни доводи не се съдържат във въззивната жалба и отговора на насрещната такава, поради което с оглед правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК същите не са част от обхвата на дължима въззивна ревизия. Обстоятелството, че Я. К. не е подписал изготвения погасителен план не влияе върху действителността на заемното правоотношение, защото източникът на права и задължения е сключения договор, а престацията е определяема. Погасителният план няма самостоятелен правопораждащ характер.
Относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем съдът, като се е позовал на т. 18 Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че по делото е представено уведомление от кредитора до Я. К., обективиращо ясно и недвусмислено волеизявление за трансформиране на дълга в предсрочно изискуем. Уведомлението изхожда от лице, разполагащо с надлежна представителна власт за осъществяване на правни действия във връзка с отправянето на волеизявления във връзка с предсрочна изискуемост на дълга, и е връчено на страната на 13.10.2014 г. Към датата на връчване на уведомлението кредитополучателите са били в съществено просрочие на кредитния дълг, отговарящо на обективните договорни изисквания на чл. 18, ал. 1 от договора, поради което и доколкото според решаващия състав по делото не се оспорват обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, за налични са преценени всички предпоставки за надлежно упражнено от кредитора право да трансформира дълга в предсрочно изискуем, считано от 13.10.2014г.
По силата на допълнително споразумение от 10.01.2013 г. и допълнително споразумение от 30.09.2013 г. страните са предвидили преоформяне на просрочени задължения в главница /чл. 3, ал. 3/, ведно с добавяне към главницата на натрупаната лихва в периода на облекчено погасяване /чл. 4, ал. 2/, в резултат на което общо 11 070.34 лв. акцесорни вземания са трансформирани в главница. Осъществено е капитализиране, което по същество представлява увеличаване на главницата за сметка на прибавянето към нея на дължими лихви. При капитализирането се постига като резултат анатоцизъм, който противоречи на императивната правна норма на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Като е съобразил, че по силата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви е допустимо единствено съобразно наредбите на БНБ, а към датата на сключване на процесните съглашения е действала Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, която не предвижда подобна възможност за реструктуриране на дълга, а разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ не е приложима, тъй като в случая се касае за сделка, сключена не между търговци, а между потребител и търговец, въззивният съд е извел извод, че осъщественото капитализиране е недействително поради противоречие с императивна законова норма. За настъпването на недействителността е ирелевантно в чий интерес е предвидена капитализацията. Поради това сумата от 11 070.34 лв. е приспадната от размера на дължимата главница.
Относно претенцията за възнаградителни лихви, съдебният състав на въззивния съд е приел, че възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. При предсрочна изискуемост възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия дълг не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и на правото на ползване на кредита занапред. Поради това – кредиторът има право да претендира договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски до датата на предсрочна изискуемост. Размерът на същите, определен съобразно заключението на ССЕ пред въззивната инстанция, изготвено при съобразяване на уговорките в чл. 5, ал. 3 от допълнителното споразумение от 30.09.2013 г. е 18 215.34 лв., който дължим размер въззивният съд е намалил пропорционално до 17 296.84 лв. с оглед осъщественото редуциране на главницата до 297 406.43 лв.
Касателно претендираното в производството по чл. 422 ГПК съдебно установяване на вземане за такси по чл. 4, т. 1 и т. 2 в размер съответно на 922.40 лв. и 155 лв. съдът е приел, че е налице договорна уговорка за дължимост на същите. Размерът им е установен съобразно неоспорено заключение на ССЕ пред въззивната инстанция и възлиза общо на 978.44 лв., като във въззивното производство не са наведени самостоятелни доводи против дължимостта на същите. В посочената величина обаче въззивният състав е констатирал, че са включени такси по чл. 4.1, които се определят върху величината на просрочената главница, поради което с оглед редуцирането й величината на дължимите такси по чл. 4.1, намалена пропорционално, възлиза на 815.10 лв. и заедно с със сумата на дължимите такси по чл. 4.2 определя дължими такси в общ размер на 948.10 лв., до който размер искът е уважен.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, поради следното:
Процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да прецени доказателствата по делото и да се произнесе по доводите и възраженията на страните, макар и да са обуславящи по смисъла на основния селективен критерий, в случая не е установена допълнителната предпоставка за достъп до касация. Съобразявайки мотивите към атакуваното решение, не би могло да се приеме, че при постановяването му е допуснато отклонение от съдебната практика, включително и тълкувателна такава, на която се позовават касаторите. Същевременно, тези въпроси са основани на доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и на доводи за необоснованост на изводите на въззивната инстанция за валидност на кредитния договор от 29.09.2012 г. и за настъпване на обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, които са пряко съотносими към релевираните касационни основания, произнасянето по които не попада в обхвата на селективното производство.
Третият и петият правни въпроси не удовлетворят общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, т.к. основните съображения на въззивния съд при отхвърляне на възраженията за неравноправност на клаузи в договора за кредит от 2008 г., за чието рефинансиране е сключен процесният договор от 2012 г., са основани на липсата на активна материалноправна легитимация на ответника Я. К., който не е страна по договора от 2008 г. и няма право да претендира връщане на суми, платени без основание по него, съответно няма право на компенсация. От друга страна, съдът е приел, че К. няма качество на потребител по договора от 2008 г. и не би могъл да се ползва от защитата, въведена със Закона за защита на потребителите. Изложените съображения от страна на въззивния съд по това възражение са изведени въз основа на фактическия и доказателствен материал по делото, подробно преценен в мотивите.
По въпрос № 4 не е формирана правна воля на решаващия съдебен състав, която да е обусловила изхода на делото, а е зачетено ограничението в дейността на въззивната инстанция по чл.269 изр.2 ГПК и очертания от жалбата на Я. К. обхват на производството пред АС-Варна, а от друга страна, липсват данни за допуснато отклонение от задължителните за съдилищата постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В атакуваното решение не е налице произнасяне и по частта от този въпрос, в която касаторите квалифицират доводите за подписване на бланков договор като доводи за нищожност, с твърдения за приложимост на ЗЗП.
Въпросите, свързани с предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита и с доказателствената тежест по общото правило на чл.154 ГПК, са абстрактно формулирани, а от друга страна са пряко съотносими към правилността на изразеното от въззивния съд категорично становище, основано на: доказателствата по спора,