О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
Гр. София, 28.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 318/2017 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. Д. – БЪЛГАРИЯ 2 ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 843/15.11.2016 г. по в.т.д.№ 704/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 840/07.03.2016 г. по гр.д.№ 7086/2015 г. по описа на Варненски районен съд, 25-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК срещу ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК[ЕИК], [населено място] и ОЛ СИЙЗ ПРОПЪРТИ 2 О., ЕИК[ЕИК], [населено място], за прогласяване нищожността на решение № 2 от 11.02.2014 г. по т.д. № 69/2013 г. по описа на Окръжен съд Търговище.
В жалбата се излага, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалния закон, т.к. съдът е отказал да се произнесе по същество по наведените основания за нищожност на атакуваното решение на ОС – Търговище, за което са посочени подробни доводи. Отправя се искане, на основание чл.267 ал.3 ДФЕС Върховният касационен съд да изиска от Съда на ЕС даване на преюдициално тълкуване на понятието „обществен ред на общността” и „злоупотреба с правосъдна власт”, съобразно разпоредбите на чл.34 и чл.35 от Конвенцията, Гражданската конвенция и чл.47 и чл.54 от Х., като горното е необходимо с цел определяне правната валидност на произнесения по т.д.№ 69/2013 г. по описа на ТОС правен резултат, като формулира питане и относно ефективността и задължителността на тези понятия спрямо националния съд на държавата членка на общността, пред който е упражнено правото на защита, предоставено с чл.34 и чл.35 от Конвенцията, и с разпоредбите на Гражданската конвенция. Моли се, съобразно с резултата от преюдициалното запитване, ВКС да произнесе въпроса относно приложимостта на критерия „противоречие и несъвместимост на определения със съдебния акт правен резултат с обществения ред на общността” и на критерия „злоупотреба с процесуална и правосъдна власт, в резултат на която са погазени правата, предоставени с чл.34 и чл.35 от Конвенцията, и с разпоредбите на Гражданската конвенция”, като основания по чл.270 ал.2 ГПК. Моли се касационният съд да подкрепи релевантността на горните критерии като основания за нищожност на съдебни актове, постановени в условията на чл.54 от Х., които имат като правен резултат установяване на задължение в противоречие с разпоредбите на Конвенцията и Гражданската конвенция. В заключение се моли обжалваното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане, или да постанови решение, с което искът по чл.270 ал.2 ГПК да бъде уважен.
В изложението към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че въззивният съд е разрешил в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК:
1/ Съдържанието, обхвата и ефективността на понятието „Противоречието и несъвместимостта с обществения ред”, определен с нормите на чл.34 и чл.35 от Конвенцията на О. срещу корупцията /Конвенцията/, и нормите на Гражданската конвенция на Съвета на Европа за корупцията /Гражданската конвенция/, формират ли основание по чл.270 ал.2 ГПК, във връзка с релевираната по исков път нищожност на решение № 2 от 11.02.2014 г. по гр. дело № 69/2013 г. по описа на Окръжен съд Търговище, предмет на обжалваното решение?
2/ Съдържанието, обхвата и ефективността на понятието „Злоупотребата с правосъдна власт” по смисъла на чл.54 от Х. на основните права на ЕС, довело до погазване на установените права с нормите на чл.34 и чл.35 от Конвенцията на О. срещу корупцията, и нормите на Гражданската конвенция на Съвета за Европа за корупцията, формират ли основание по чл.270 ал.2 ГПК, във връзка с релевираната по исков път нищожност на решение № 2 от 11.02.2014 г. по гр. дело № 69/2013 г. по описа на Окръжен съд Търговище, предмет на обжалваното решение?
3/ Съобразно правилото за примат на общностното право, определено с нормите на чл.34 и чл.35 от Конвенцията на О. срещу корупцията, и нормите на Гражданската конвенция на Съвета за Европа за корупцията, и съобразно забраната за злоупотреба с правосъдна власт, установена в чл.54 от Х. на основните права на ЕС, допустимо ли е използването на гражданското съдопроизводство и в частност на заповедното производство, като инструмент за легитимиране на дълг, произведен в резултат на дейност, попадаща в обхвата на Конвенцията на О. срещу корупцията, и нормите на Гражданската конвенция на Съвета за Европа за корупцията?
4/ Произнесеният в условията на чл.54 от Х. съдебен акт, поражда ли възпиращ ефект спрямо признатото с разпоредбите на чл.34 и чл.35 от Конвенцията на О. срещу корупцията, и разпоредбите на Гражданската конвенция право на защита и санира ли дълг, оспорен като незаконен и невалиден, и допустимо ли е налагането на двоен стандарт на територията на общността, определена на основата на националността на сезираната с тяхното упражняване юрисдикция и националността на носителя на тези права, като се съобрази забраната за налагане на обратна дискриминация?
Против касационната жалба е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, чрез процесуален пълномощник – юрисконсулт, в който се изразява становище, че отговорите на поставените от касатора правни въпроси не са от значение за развитието на правото, както и са неотносими към настоящия спор, поради което се моли обжалваното решение да не се допуска до касация.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок по чл.283 ГПК, и срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт.
За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е преценил следното:
С атакуваното решение № 2/11.02.2014 г. по т.д.№ 69/2013 г. по описа на Окръжен съд Търговище, поправено с решение № 22/14.04.2015 г., е признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК, че ищецът ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД има вземане от П. И. ДЕВЕЛПМЪНТ – БЪЛГАРИЯ 2 ЕАД по договор за банков кредит № 39КР-АА-2510 от 22.11.2007 г. и Анекси с №№ 1/26.06.2008 г., 2/30.09.2008 г., 3/31.03.2009 г. и 4/15.12.2009 г. за сумата от 18 623 194.65 евро – неиздължена главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението в съда – 21.06.2012 г. до окончателното й плащане, както и за сумата от 11 260 629.12 евро – наказателна лихва по т.19 от договора за банков кредит за периода 25.10.2010 г. – 21.06.2012 г., за които суми е издадена Заповед № 4932/28.06.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 8985/2012 г. по описа на В., като искът е отхвърлен за разликата над 18 623 194.65 евро до пълния претендиран размер от 20 000 000 евро – главница и за разликата над 11 260 629.12 евро до пълния претендиран размер от 11 724 900 евро -наказателна лихва по ч.19 от договора, а в тежест на ответника са възложени разноски в размер на сумата от 1 767 242.90 лева. Решението е постановено при участието на ОЛ СИЙЗ ПРОПЪРТИ 2 О. в качеството му на трето лице – помагач на ответника.
По жалба на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД решението на ТОС е частично изменено с решение № 219/16.07.2015 г. по в.т.д. № 330/2014 г. по описа на Апелативен съд В. /прието е, че Банката има вземане от П. И. Д. – БЪЛГАРИЯ 2 ЕАД за главница в размер на 18 967 644.65 евро/, влязло в законна сила.
В исковата молба ищецът твърди, че постановеният осъдителен диспозитив на атакуваното решение вменява несъвместим с правовия ред на ЕС правен резултат – задължение на [фирма] с отговорността по дълг, производен на осъществените платежни операции в полза на трето и напълно непознато лице с офшорна регистрация, обслужили сделка, характеризираща се с обективните признаци, установени в чл.20 на Директива 2005/60/ЕО на Европейския парламент и Съвета на Европа от 26.10.2005 г. относно мерките за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпиране на пари и финансирането на тероризъм. Твърди, че в своя предметен обхват и насоченост решението на ТОС налага несъвместим и в противоречие с обществения ред, определен от нормите на международното и общностното право, правен резултат, като въвежда материалноправна задълженост с изплащането на паричен дълг, легитимацията на който дълг се идентифицира с дейност, поставена под запрет с нормата на чл.2 от Гражданската конвенция на Съвета на Европа за корупцията, приета на 04.11.1999 г. и ратифицирана от българската държава със закон на 10.05.2000 г. Поддържа, че отказът на ТОС да приеме за разглеждане по реда на чл.146 от ГПК представените със защитата на ответника по т.д.№ 69/2013 г. въпроси относно незаконността на дълга, съответно да инициира преюдициално запитване и да спре процеса до произнасяне по преюдициалните положения, определени с нормите на общностното и международното право, съставлява в същността си отказ от правосъдие в нарушение на нормата на чл.47 от Х. на основните права и свободи във вр.чл.1 и чл.11 на Гражданската конвенция на СЕ за корупцията, във връзка с чл.34 на Конвенцията на О. срещу корупцията. Твърди, че развилият се по т.д.№ 69/2013 г. по описа на ТОС процес не изпълнява критериите за ефективно правосъдие и правораздаване, установени в чл.1 и чл.11 от ГК на СЕ за корупцията, тъй като произнесените от съда процесуални актове по подготовка и движение на делото в същността си повтарят заповедното производство, уредено според правилата на чл.410 и сл. от ГПК, като едностранно, формално и безспорно производство. Ищецът намира, че произнесеното в такъв процес съдебно решение е несъвместимо с нормите на общността, определящи в императивен порядък обществения ред по въпросите на гражданско-правната защита срещу актове на корупцията в частния сектор и престъпленията срещу финансовата система, в частност прането на пари, и относно определената с тези норми отговорност. Счита, че въведеният със съдебното решение правен резултат е несъвместим с норми от обществен ред, тъй като легитимира парична претенция, произтичаща от банкова дейност, осъществяваща забраните, установени в Директива 2005/60/ЕО и узаконява нарушенията на разпоредбите на посочения акт; оневинява и освобождава от задължения и отговорности банката, като дефицитът по кредита се възлага в отговорност на кредитополучателя; не дава отговор на най-съществения въпрос по предмета на делото – поради каква нормативна или договорна причина [фирма] трябва да понесе отговорността и последиците на формирания паричен дефицит по процесния кредит, явяващ се резултат на осъществени платежни транзакции, обслужили напълно случайна и фиктивна сделка, и прехвърлили в полза на напълно непознато трето лице с офшорна регистрация 22 970 000 евро. Според ищеца постановеното решение по т.д.№ 69/2013 г. на ТОС се явява планиран отнапред с произнесените подготвителни и по движението на делото процесуални актове, краен резултат. Последните в предметната си ангажираност и насоченост съставляват злоупотреба с права по смисъла на чл.54 от Х. и пряко нарушават разпоредбата на чл.11 от Гражданската конвенция на СЕ за корупцията, което следва да бъде окачествено като отсъствие на същинска правосъдна дейност. Според ищеца, още с произнасянето си по реда на чл.146 от ГПК съдът е бламирал упражнената от ответника защита по иска, а с отказа да инициира преюдициално производство по чл.276 ДФЕС, за което е представена изрична молба, в същността си регистрира отказ от зачитане доктрината за примат на правото на общността и отказ за съблюдаване на формулираните с него цели.
От правна страна съдът е приел, че понятието за нищожно решение не е законово уредено, а изяснено доктринално и от съдебната практика. В мотивите на ТР № 1/10.02.2012 г. по т.д.№ 1/2011 г. на ОСГТК, ВКС са обобщени хипотезите, водещи до нищожност на съдебното решение –постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Нищожността на съдебното решение може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение – чл.270, ал.2 от ГПК. Това самостоятелно средство за защита срещу нищожните решения е обосновано от тежестта на порока, от който те са засегнати, и правната нетърпимост към такива актове.
С оглед горното и след подробно обсъждане на оплакванията и доводите на ищеца въззивният съд е синтезирал извод, че чрез изложените в исковата молба фактически и правни основания се оспорва материалната и процесуална законосъобразност на решението на Търговищкия окръжен съд, която евентуално е станала възможна поради неупражнени процесуални права от страна на ищеца в качеството му на ответник по т.д.№ 69/2013 г. по описа на ТОС да обжалва атакуваното решение, и която е различна от нищожността на съдебното решение, като негов най-тежък, явен и непоправим порок.
С оглед така изложените от въззивния съд мотиви, настоящият съдебен състав на ВКС, ТК, ІІ т.о. намира, че не са налице основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационна проверка, по следните съображения: Формулираните от касатора въпроси по п.1 и п.2 не са разгледани в този им вид от въззивния съд и не са формирали правната му воля при постановяване на обжалваното решение. Съдът не е обсъдил съдържанието на нито една от посочените в тях правни норми, както и дали по делото са налице факти, които да попадат в предметния им обхват. Съдът също така не се е произнасял дали с оглед цитираните от касатора норми е допустимо „използването на гражданското съдопроизводство и в частност на заповедното производство, като инструмент за легитимиране на дълг, произведен в резултат на дейност, попадаща в обхвата на Конвенцията на О. срещу корупцията, и нормите на Гражданската конвенция на Съвета за Европа за корупцията” /въпрос по п.3/, нито пък дали решение, което им противоречи, може да санира дълг, оспорен като незаконен и невалиден и пр. /п.4/. Следователно въпросите, макар и свързани с доводите за нищожност, релевирани с исковата молба, нямат значение за изхода от спора, така, както е постановен от въззивния съд. Съгласно указанията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК от значение за изхода по конкретното дело е този, който не само е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, но също е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Липсата на общото основание за достъп до касация – надлежно заявен правен въпрос, който касационният съд да разреши при разглеждане на жалбата по същество, прави искането за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд неоснователно.
Искането за отправяне на преюдициално запитване по смисъла на чл.628 ГПК вр. чл.267 ДФЕС се преценява като неоснователно, с оглед липсата на предвидените в закона предпоставки за проверка и произнасяне по правилността на въззивното решение от касационната инстанция.
В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 200 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, с оглед резултата от настоящия спор и направеното в този смисъл искане в отговора по чл.287 ал.1 ГПК
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 843/15.11.2016 г. по в.т.д.№ 704/2016 г. на Варненския окръжен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ формулираното в касационната жалба на П. И. Д. – БЪЛГАРИЯ 2 ЕАД искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.
ОСЪЖДА П. И. Д. – БЪЛГАРИЯ 2 ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати в полза на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата 200 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: