4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№296
София09.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3306/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Я. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Р. Р., срещу решение от 28.05.2014 г. по в.гр.д. № 15842/2013 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-д въззивен състав, с което след отмяна на решение от 02.07.2013 г. по гр.д. № 61810/2012 г. на СРС, 37 състав, e отхвърлен предявеният срещу Т. И. Х. иск по чл.422 ал.1 ГПК за установяване, че ответницата дължи на ищеца сумата 24 052 лв. по запис на заповед, издаден на 21.01.2011 г., с падеж 30.07.2011 г., за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. № 35774/2012 г. на СРС, 37 състав и изпълнителен лист.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон и за съществени нарушения на съдопроизводствени правила, с искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск. Твърди се, че след като липсва спор между страните, че менителничният документ е издаден във връзка с договор от 16.03.2010 г. и анекс към него за възлагане на СМР от ТД [фирма], чийто управител е ответницата, на [фирма], чийто управител е ищеца и по който договор е дължима сумата 24 052 лв./ посочена и в записа на заповед/, то не се е налагало провеждането на доказване от страна на ищеца на този безспорен факт. Изразява се несъгласие с извода на въззивната инстанция за неустановяване наличието на задължение на ответницата към ищеца по процесния запис на заповед.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответницата по касация Т. Х., чрез процесуалния си пълномощник адвокат Л. С., оспорва искането за допускане на касационно разглеждане на делото. Счита, че въззивното решение е в съответствие с цитираната в отговора практика на ВКС, потвърдена с обявеното след неговото постановяване Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски градски съд е приел за безспорно, че менителничният ефект е издаден във връзка с представен по делото договор за възлагане на СМР, сключен между [фирма]/строител/, с управител Т. Х. и [фирма], /подизпълнител/, с управител Н. Я., по който е дължима сумата 24 052 лв., посочена и в процесния запис на заповед. За недоказано е прието обаче между страните по делото да са съществували каквито и да било каузални правоотношения и не е установено ответницата да е обезпечила вземането по договора за СМР, тъй като поемател по записа на заповед не е кредитора по договора – [фирма], а физическото лице Н. Я., който е трето за същия лице. Направен е извод, че след като не са установени твърденията, че записът на заповед е издаден като гаранция за плащане на неиздължена от [фирма] на [фирма] сума в размер на 24 052 лв. по договор за СМР между двете дружества, то исковата претенция е неоснователна.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал изрични правни въпроси, попадащи в общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Твърди се, че след като въззивният съд е мотивирал решението си с факта на непровеждане на процес на доказване на твърдяното от ищеца и неоспорено от ответника каузално правоотношение, то това разрешение противоречи на възприетото в т.17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че такова доказване не е било необходимо, след като ответницата не е оспорила твърденията на ищеца за наличието на каузални правоотношения между двете дружества по договора за СМР и съответно не е оспорвала наличието на неплатено задължение по издадената фактура № 112/09.11.2010 г., която е твърдяната от ищеца кауза на задължението по процесния запис на заповед. Дори и да се приеме, че правният въпрос е свързан с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК при издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, предвид решаващите изводи на въззивната инстанция за липса на идентичност между страните по каузалното и по менителничното правоотношение и съответно за липса на твърдяно в хода на процеса основание за поемане на менителничното задължение към физическото лице – поемател, този въпрос не би могъл да се счете за обуславящ.
От гледна точка на общата предпоставка за достъп до касация релеватният въпрос би бил този, дали може със запис на заповед да се обезпечи каузално правоотношение между други лица. Такъв въпрос не е поставен от касатора, но дори и касационната инстанция да беше надлежно сезирана, то следва да се отбележи, че становището на въззивния съд по този въпрос съответства напълно на постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 274/2012 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че менителничното правоотношение между две лица не може да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица. Това разрешение е мотивирано с правно значимата за основателността на предявения по реда на чл.422 ГПК връзка между записа на заповед и твърдяно от страните каузално правоотношение, а именно само тогава, когато издателят на записа на заповед е длъжник на поемателя по силата на обвързващото ги каузално правоотношение. Отговорът на този въпрос е мотивиран от касационния състав с това, че когато издателят на записа на заповед не е имал воля да се задължи към поемателя, а е издал ценната книга с намерение да гарантира вземане по каузално правоотношение между други лица, гаранционно-обезпечителнта функция на записа на заповед не може да се реализира и менителничното задължение е лишено от основанието, заради което то е поето.
Предвид горното, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивното решение.
Независимо от изхода на делото, ВКС не се произнася по отговорността за разноски, тъй като в отговора на жалбата не е направено надлежно искане за присъждане на такива.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 28.05.2014 г. по в.гр.д. № 15842/2013 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-д въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: