5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 175
С..21.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2364/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 10519 от 13.06.2017 г., подадена от Ш. Р., гражданин на У., чрез процесуалния му пълномощник и съдебен адресат адвокат С. Ф., срещу постановено по реда на чл.294 ГПК решение № 917 от 20.04.2017 г. по в.гр.д. № 2567/2016 г. на Апелативен съд – С., Гражданско отделение, втори състав, с което е потвърдено решение № 3765/22.05.2013 г. по гр.д. № 10311/2010 г. на СГС, І-2 състав в частта за отхвърляне на предявения от Ш. Р. против [фирма] и [фирма]/л/ иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
В касационната жалба се поддържат доводи за материална незаконосъобразност на атакуваното решение, с искане за неговото касиране. Подробно мотивирано е несъгласието на касатора с изводите на съда, че след връчване по реда на чл.517, ал3 ГПК на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството, взискателят не придобива качеството на кредитор на дружеството.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следния правен въпрос: „С връчването по реда на чл.517, ал.3 ГПК на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството, взискателят придобива ли качеството на кредитор на дружеството за имуществено право на вземане в размер на припадащата се на съдружника част от имуществото, определена съгласно чл.125, ал.3 от ТЗ и съответно легитимиран ли е да предявява иск по чл.135 ЗЗД срещу дружеството”.
Ответникът по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор заявява, че поставеният правен въпрос съвпада напълно с въпроса, по който вече се е произнесъл ВКС при първоначалното касационно обжалване. Поради това счита, че този въпрос не може да обоснове допускането на повторна касация и съответно не може да бъде преразглеждан. По същество изразява становище за правилност на атакуваното решение, с искане за присъждане на разноски.
Ответникът по касация – [фирма] /в ликвидация/, представлявано от ликвидатора А. К., чрез процесуалния си пълномощник адв.В., не оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като по същество счита въззивното решение за неправилно. В депозирания по делото писмен отговор е формулирано и особено искане за спиране на производството по делото до постановяване на ТР по висящото тълк.дело № 2/2017 г. и по-конкретно по въпроса „намира ли приложение защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия”. В допълнително постъпили по делото молба и писмено становище, подадени от друг процесуален пълномощник на този ответник по касация – адв. Ж., се претендира присъждане на разноски, съобразно приложени към молбата доказателства.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл.294 ГПК, след отмяна на първоначалното въззивно решение № 2327 от 19.12.2013 г. по гр.д. № 3572/2013 г. на САС, ГК, 7 състав, с което е било обезсилено решение № 3765/22.05.2013 г. по гр.д. № 10311/2010 г. на СГС, І-2 състав, в частта по предявения от Ш. Р. иск с правно основание чл.135 ЗЗД и е било прекратено производството по този иск, и връщане на делото за ново въззивно разглеждане.
При повторното въззивно разглеждане на делото в посочената по-горе част, съдебният състав на Апелативен съд – С. е приел, че предявения иск по чл.135, ал.1 ЗЗД е с предмет обявяване на относителната недействителност по отношение на ищеца Ш. Р., на сделката, обективирана в нот.акт за продажба № 171, том ІІІ, дело № 521/2010 г. на нотариус рег. № 065, по силата на която [фирма] е прехвърлило на втория ответник – [фирма] недвижим имот – производствен експериментален цех, заедно с поземлен имот – УПИ VІ от кв.2 по плана на ПЗ „Гара Я.- І част” . Отчетени са твърденията на ищеца, че той е кредитор на К. Б. А., като последният е бил съдружник в [фирма], а Ш. Р. е взискател по две изп.дела срещу А., в рамките на които е бил наложен запор върху дяловете на длъжника и е връчено изявление по чл.517, ал.3 ГПК за прекратяване на дружеството.
При постановяване на атакувания съдебен акт въззивният състав е съобразил даденото в отменителното решение на ВКС по т.д. № 883/2014 г., ІІ т.о., задължително тълкуване по материалноправния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, свързан с легитимацията на взискателя. Напълно е зачетен отговорът, даден от съдебния състав на ВКС при първоначалното касационно обжалване, който е в смисъл, „че взискателят, който в качеството си на кредитор на съдружник, е насочил изпълнението върху дела му, с отправяне на изявлението по чл.517, ал.3 ГПК не придобива качеството на кредитор и на търговското дружество с вземане в размер на припадащата се на съдружника – длъжник част от имуществото, определена съгл. чл.125, ал.3 ТЗ и затова не е материалноправно легитимиран да предявява иск по чл.135 ЗЗД срещу дружеството”, с препращането и към решение по т.д. № 353/2008 г., І т.о.
Решаващият състав на САС е изложил и допълнителни правни аргументи в подкрепа на извода за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца, обуславяща неоснователност на иска по чл.135 ЗЗД, основани и на чл.507 ГПК. Крайният извод на първата инстанция – за неоснователност на тази искова претенция е потвърден, макар и по различни съображения, обективирани в мотивната част към атакувания съдебен акт.
С оглед решаващата правна воля на въззивния състав, изведена при повторното разглеждането на делото, формулираният правен въпрос попада в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника по касация [фирма] за настъпила процесуална преклузия по този въпрос. Видно от приложения по делото отговор по чл.287, ал.1 ГПК е, че доводите в тази насока са основани на чл.295, ал.1, изр.1 ГПК. Посочената разпоредба е релевантна към основанията за касационно обжалване на решението, постановено при повторно разглеждане на делото, а не към селективните критерии. В тази насока следва да се вземе предвид и задължителното тълкуване, дадено в т.2 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, във връзка с обхвата на решенията, попадащи в т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и техния задължителен характер за долустоящите спрямо ВКС съдилища.
Неоснователно е и искането за спиране, на основание чл.292 ГПК, на производството по настоящото дело, до приключване на висящото тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като поставеният от касатора правен въпрос не попада в обхвата на това тълкувателно дело.
Независимо от установеното общо основание за допускане на касационно обжалване, не могат да се счетат за доказани поддържаните от касатора допълнителни предпоставки. Наличието на задължителна съдебна практика на ВКС по поставения правен въпрос, създадена по реда на чл.290 и сл. ГПК, в съответствие с която е даденото от въззивния съд разрешение, съобразено и с указанията в отменителното решение на ВКС, принципно обуславя неприложимост на поддържаните предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Като неоснователно следва да се прецени твърдението на касатора за изменение в законодателството, налагащо промяна на практиката на ВКС. Приемането на новите ал.4 и ал.5 на чл.137 ТЗ/ ДВ бр.105 от 2016 г. действително е след постановяване на касационното отменително решение по т.д. № 883/2014 г., но съдържащите се в тях норми са относими към валидността на прехвърлителната сделка, а по този иск не е било допуснато касационно обжалване / определение № 214 от 24.04.2015 г. на ВКС, ІІ т.о./
Останалите доводи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приповтарят съображенията в касационната жалба, които са релевантни към основанията по чл.281, т.3 ГПК и е недопустимо да се преценяват в рамките на производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното, настоящият съдебен състав приема за неоснователно искането за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото, на ответника по касация [фирма] се дължат разноски в размер на 1 800 лева, съобразно представените с отговора договор за правна защита и съдействие, доказващ плащане в брой, както и фактура.
Искането на адвокат Ж., който е един от пълномощниците на [фирма] /в ликвидация/, за присъждане на разноски, не следва да бъде уважено, тъй като процесуалните действия, изразяващи се в подаване на отговор по чл.287, ал.1 ГПК са извършени от друг процесуален пълномощник на това дружество – адв. В., който не е представил доказателства за договорено и заплатено от дружеството адв. възнаграждение за тази фаза на касационното производство.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 917 от 20.04.2017 г. по в.гр.д. № 2567/2016 г. на Апелативен съд – С., Гражданско отделение, втори състав.
ОСЪЖДА Ш. Р. да заплати на [фирма] сумата 1 800 / хиляда и осемстотин/ лева – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: