О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
Гр. София, 08.07.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.дело № 1585/2015 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, депозирана от Х.-ИТ О. [населено място], чрез процесуалния му пълномощник адв. С. К., срещу решение № 2359/15.12.2014 г. по в.т.д. № 2337/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, 5 състав, ТО, с което, след частична отмяна на решение от 14.03.2014 г., постановено по т.д.№ 1673/2013 г. по описа на Софийски градски съд, VІ ТО, 2 състав е отхвърлен искът на касатора против ЗАД Б. ВИЕНА И. Г. [населено място] с правно основание чл.208 КЗ вр. чл.99 ЗЗД за сумата 10 426.40 лв. – разликата между претендираното обезщетение от 25 301.40 лв. и дължимото в размер на 14 875 лв.
В жалбата се поддържат касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, като се релевират и допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд. Моли се за неговата отмяна като неправилно и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен, ведно с присъждане на разноските за трите съдебни инстанции.
Допускане на касационно разглеждане се претендира в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по изрично формулирани правни въпроси.
Ответникът по касационната жалба ЗАД Б. ВИЕНА И. Г., чрез процесуалния си представител – ю.к. А. П. счита обжалваното решение за законосъобразно, обосновано и правилно, а сочената от ищеца практика на ВКС – за неотносима към конкретния казус.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията за редовност.
За да уважи въззивната жалба на застрахователното дружество за разликата над 14 875 лв. до присъдените 25 301.40 лв. – неизплатена част от дължимо обезщетение за пълна загуба на застрахован лек автомобил по договор за застраховка КАСКО, сключен на 29.06.2010 г., съставът на Софийския апелативен съд е преценил следното: Ответникът е заплатил доброволно на ищеца /цесионер с придобито вземане от Х. А. А. А. О./ обезщетение в размер на 75 125 лв., вместо в пълния размер на договорената в застрахователната полица сума – 100 426.40 лв. От заключението по назначената в първоинстанционното производство САТЕ е видно, че пазарната стойност на противозаконно отнетия на 11.05.2011 г. застрахован автомобил с марка АУДИ към датата на кражбата възлиза на 90 000 лв., като вещото лице е съобразило датата на производство /2009 г./, характеристиките на процесния лек автомобил и пазарните цени през 2011 г. Заключението е прието в присъствие на представители на страните и не е оспорено при изслушването му. Чрез него се установява направеното от ответника възражение за надвишаване на действителната стойност на автомобила със спорната във въззивното производство разлика – 10 426.40 лв., поради което е прието, че е налице хипотезата на чл.204 КЗ – надзастраховане. Изложено е, че нормата на чл.204 ал.1 КЗ сочи максималната граница на дължимото застрахователно обезщетение, като го ограничава до действителната стойност на застрахованото имущество. При пълна щета е меродавна стойността на застрахованата вещ в деня на застрахователното събитие, по арг. от чл.208 ал.3 КЗ. Тя се определя от стойността, по която може да се купи друга вещ от същия вид и качество. Прието е, че общите условия, при които е сключен договорът и е настъпило застрахователното събитие, които гласят, че застрахованият има право при кражба на МПС да получи обезщетение в размер на застрахователната сума за пълна загуба, не могат да дерогират императивни изисквания на закона, следователно дължимата сума не може да надвишава действителната стойност на имуществото, установена в случая в размер на 90 000 лв.
При така формираната решаваща воля на съда относно изхода от спора, касаторът формулира следните въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, за които счита, че са от значение за изхода по конкретното дело:
1/ Когато в договор за застраховка КАСКО не е уговорен метод за изчисляване на действителната стойност, трябва ли да се зачита уговореното между страните?
2/ Може ли съдът да основе решението си само на заключението на вещото лице, без да го прецени съвкупно с останалите доказателства за обстоятелствата от значение на спора?
3/ Допустимо ли е въззивното решение да не съдържа мотиви, изцяло или частично по относим за спора въпрос?
4/ Може ли оспорването на заключението на вещото лице да бъде направено писмено и преди заседанието по приемането му?
5/ Когато застрахователят е упражнил правото си по чл.203 ал.4 пр. посл. КЗ да прегледа имуществото и да установи действителната стойност и е договорил същата като застрахователна сума, може ли чрез вещи лица да се домогва да доказва, че тази стойност представлява надзастраховане?
По първия въпрос се сочи, че въззивното решение противоречи на задължителна практика на ВКС – решение № 115/09.07.2009 г. по т.д.№ 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО; по втория – на решения по гр.д.№ 163/2014 г. на І ГО, по гр.д.№ 1814/2009 г. на ІV ГО и др.; по третия въпрос, свързан с липсата на мотиви по какви съображения съдът приема заключението на вещото лице, се твърди противоречие с решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. на ІV ГО; а по четвъртия въпрос – противоречие с решение № 186/09.07.12 г. по гр.д.№ 1871/2010 г. на ІV ГО. По петия въпрос касаторът се позовава на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Според контекста на първия формулиран от касатора въпрос /доколкото самият не е достатъчно ясен/, ако не е уговорено друго в застрахователния договор, то посочената в същия застрахователна сума безусловно представлява и действителната стойност на застрахованото МПС, в размера на която се дължи обезщетението. По този въпрос не се доказва допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, т.к. в случая въззивният съд не се е отклонил от посоченото решение по чл.290 ГПК. В създадената задължителна съдебна практика – решение № 167/11.05.2016 г. по т.д.№ 1869/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 235/27.12.2013 г. по т.д.№ 1586/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 141/08.10.2015 г. по т.д.№ 2140/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО, включително в цитираното от касатора решение № 115 от 09.07.2009 г. по т.д.№ 627/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., е прието, че обезщетението по имуществена застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането.
По втория въпрос относно начина на преценка на заключението на вещото лице с оглед разпоредбата на чл.202 ГПК също не се установява противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК. Застрахователната полица, в която е посочен размер на действителната стойност на застрахованото имущество, при спор между страните относно размера на обезщетението, не представлява доказателство за този размер, което да се съпоставя с експертното заключение за пазарната стойност на увреденото имущество, определена към различен момент – този на настъпване на увреждането, съобразно чл.208 ал.3 КЗ /отм./.
По третия въпрос също не се установява соченото несъответствие с практиката по гр.д.№ 864/2012 г. на ІV ГО на ВКС, ГК, според която въззивният съд е длъжен да излага в решението си собствени мотиви, като условие за неговата процесуална законосъобразност. Липсата на нарочни съображения, защо съдът цени и се основава на допуснато и надлежно събрано от него доказателство /в случая – заключение на вещо лице/, не представлява липса на мотиви по предмета на спора.
По четвъртия въпрос, касаещ „предварителното” оспорване на заключението на вещото лице, въззивният съд не се е произнесъл при постановяване на решението си. Той не е бил и повдиган пред него, доколкото касаторът е поддържал становище, че заключението на вещото лице е напълно излишно, защото посочената в застрахователната полица действителна стойност на застрахования автомобил обвързва страните и съда при определяне размера на обезщетението.
По петия въпрос следва да се отбележи, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са обосновани /мотивирани/ предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, съобразно изискванията на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК. Освен това по естеството му има постановена задължителна съдебна практика, а именно цитираната във връзка с въпрос № 1, на която обжалваното решение съответства.
С оглед липсата на общите и допълнителни изисквания на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, релевирани от касатора, в условията на кумулативност, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2359/15.12.14 г. по в.т.д. № 2337/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, 5 състав, ТО, в отхвърлителната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: