26
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 85
гр. София, 24.04.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 18 март, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1738/19 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на М. Й. С. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №2291 от 10.09.2018 г. по т.д. № 6620/17 на Софийски апелативен съд, В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение №526 от 15.03.2017 г. . по т.д. №7280/2013 на СГС, VІ-11 с-в В ЧАСТТА , с която „ЛАПИС“ЕООД е осъден да заплати на Л. Т. П. сумата от 33 455 лева- дължими на основание договор за заем помежду им и е обявен за относително недействителен по иска по чл.135 ЗЗД на Л. Т. П. сключеният между „ЛАПИС“ЕООД и М. Й. С. с н.а. №27, т.1, рег.№ 842 по нот.дело №26/02.03.2006 г. на нотариус с рег.№ 425 договор за покупко-продажба на недвижим имот.
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост .
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 т.3 ГПК.
Подадена е и КЖ срещу същото въззивно решение от страна на процесуалния пълномощник на ищеца Л. Т. П. в ЧАСТТА, с която е счетен за неоснователен и е отхвърлен искът
по чл.240 ЗЗД на същия срещу „ЛАПИС“ЕООД за сумата над присъдения размер от 33 455 лева до пълния размер от 152 205,50 лева.
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и необоснованост .
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.2 ГПК и ал.1, т.3 ГПК.
По реда на чл.287 ал.2 ГПК е подадена и насрещна КЖ от страна на „ЛАПИС“ЕООД срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която „ЛАПИС“ЕООД е осъден да заплати на Л. Т. П. сумата от 33 455 лева- дължими на основание договор за заем помежду им. Навеждат се основания за незаконосъобразност.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.2 ГПК и ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че КЖ на М. Й. С. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №2291 от 10.09.2018 г. по т.д. № 6620/17 на Софийски апелативен съд, В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение №526 от 15.03.2017 г. . по т.д. №7280/2013 на СГС, VІ-11 с-в В ЧАСТТА , с която „ЛАПИС“ЕООД е осъден да заплати на Л. Т. П. сумата от 33 455 лева- дължими на основание договор за заем е недопустима: М. С. не е страна по спора по първия обективно съединен иск по чл.240 ЗЗД, който има за предмет само спорното правоотношение между Л. Т. П. и „ЛАПИС“ЕООД, и не е обвързан от произнасянето на съда по него. Това правоотношение има обаче преюдициален характер по отношение на спора по чл.135 ЗЗД, по който С. е ответник наред с „ЛАПИС“ЕООД и следва да се разглежда само във връзка с евентуално допускане на касация на въззивното решение в частта на произнасяне по иска по чл.135 ЗЗД.
Обжалваното решение е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.3, т.1 от ГПК, с оглед на което, в останалите части касационните жалби са допустими, редовни и подадена в срок.
За да постанови решението си в цялост, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:
По иска с правно основание чл.240 от ЗЗД :
Установява се от събраните доказателства, че ищецът е бил едноличен собственик на капитала и управител на „Лапис“ЕООД, както и че с решение № 7 от 8.12.2000 г. по ф.д.№ 12673/1992 г. Софийският градски съд е вписана в търговския регистър като съдружник Е. Г. И. и прехвърлянето на същата на 250 дружествени дяла с договор от 8.11.2000 г., както и преобразуването на дружеството в ООД. Като писмени доказателства по делото при първоначалното му разглеждане в първоинстанционното производство са приети приходни касови ордери, съставени през периода от /2000 г. до 2005 г. включително и удостоверяващи внасянето от страна на Л. П. в касата на „Лапис“ЕООД на различни по размер парични суми, представляващи негови лични средства, като в част от тях е посочено, че са предоставени като оборотни средства за осъществяване дейността на дружеството, а в друга- за погасяване на негови задължения към кредитори.
Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от вещото лице Й., за периода от месец ноември 2000г. до месец март 2005 г., ищецът Л. П. е внесъл лични средства в дружеството, платени в брой, по години и в размери, в общ размер от 151 205,50 лв., съответно : през 2000г.- 50 000 лв.; през 2001 г.- 40 000 лв.; през 2002г.- 26 000 лв.; през 2004г.- 24 400 лв. и през 2005г.- 10 805.50 лв. Личните средства, внесени от ищеца Л. П. с приходните касови ордери, посочени в констативната част на заключението, са намерили отражение по съответните счетоводни сметки, оборотната ведомост, отчета за паричния поток и балансите на „Лапис“ЕООД за процесния период и са осчетоводени съгласно счетоводното законодателство. Вещото лице е констатирало, че внесените от П. суми са осчетоводени по сметка 107 „Сметка на собственика“ и сметка 493 „Разчети със собственика“. Посочило е, че с мемориален ордер № 5/31.12.2002г. е взета втора счетоводна операция с основание „закриване салдо по с/ка на собственика съгласно Закона за счетоводството и отнасяне в допълнителен капитал“, като набраната до този момент сума по сметка 107 „Сметка на собственика“ в размер на 216 301.03 лв. (190 301,03 лв.+26 000 лв.=216 301,03 лв.) е прехвърлена в сметка 102 „Допълнителен капитал“, дебитирана е сметка 107 и е кредитирана с/ка 102 със сумата от 216 301,03 лв. В баланса за 2003г. сумата от 262 х.лв. не фигурира в допълнителния капитал, а е посочена в Раздел „Дългосрочни пасиви“ от пасива на баланса, т.1 „Задължение към свързани предприятия“. В заключението на тройната ССЕ, извършена от вещите лица Й., З. и С. е установен същият размер на внесените от ищеца в касата на дружеството суми по приходните касови ордери, а именно 151 205,50 лв. Установено е, че внесените от ищеца парични средства през анализирания период са отразявани в годишните финансови отчети за съответните години по различен начин: като задължение към собственика или като собствен капитал. При отразяване на сумите е допускано несъответствие между баланс, отчет за собствения капитал и отчет на паричните потоци. Към 31.12.2005г. сумата от 151 205.50 лв. е осчетоводена по кредита на сметка 493 „Разчети със собственици“ и отразява задължение на „Лапис“ ЕООД към Л. П.. В заключението на тройната експертиза, както и в това на единичната такава е констатирано, че в баланса към 31.12.2003г. сумата от 262 х. лв. не е посочена като допълнителен капитал, както в баланса за 2002г., а е посочена в пасива, раздел Б. „Дългосрочни пасиви“, т.1 „Задължения към свързани предприятия“, но без да е приложен документ, даващ основание за наматение с тази сума на допълнителния капитал и отразяването й като задължение към свързани предприятия, както и че в отчета за собствения капитал неговият размер към 31.12.2003г. остава непроменен и е в размер на 267 х. лв. така, както е отразен към 31.12.2002 г., което показва несъответствие между баланса и отчета за собствения капитал към 31.12.2003г.. На основание чл.161 от ГПК (отм.), по разногласието между вещите лица съдът е счел, че следва да бъде възприето становището на мнозинството от експертите, като формирано при съобразяване на нормативната уредба, действала през периода на счетоводното отразяване на извършените плащания и кореспондиращо на първичните счетоводни документи, удостоверяващи действителното внасяне на сумите като парична наличност, въз основа на които са извършени съответните счетоводни операции. Становището на мнозинството от вещите лица е основано на съвкупната преценка на всички обстоятелства, релевантни за изследвания факт- действителното предоставяне на сумите, като е съобразено споменатото съответствие между изменението па оборотите и крайните салда на партидата на ищеца и боротите и крайните салда на сметката, по която са отчитани в оборотната ведомост, както и съответствието между салдата на сметките по оборотна ведомост на съответните статии на балансите за всяка година. По горните съображения, въззивният съдебен състав е приел за установено, че през периода 2000 г.-2002 г. и 2004г.-2005 г. ищецът Любомир П. е внесъл в дружеството сума в общ размер от 151 205,50 лв., удостоверено с представените по делото приходни касови ордери, като оборотни средства за осъществяване текущата дейност на дружеството.
На база така приетите факти, съдът е направил следните правни изводи:
Основанието на договора за паричен заем, по смисъла на чл.240 от ЗЗД, като разновидност на заема за потребление, е предоставяне на съответната парична сума срещу задължение за нейното връщане. Нормата на чл.26, ал.2 ЗЗД съдържа оборима презумпция за наличието на основание, изводимо от обективираната в договора воля на съконтрахентите. Страните не са задължени да квалифицират възникналото между тях облигационно отношение, подвеждайки го под института на някой от изрично уредените в закона договори. Характерът на договора се извежда от неговия предмет, по който те са постигнали съгласие и естеството на уговорените с него права и задължения. По делото е установено, че ищецът е предоставил на „Лапис“ЕООД, на което първоначално е бил едноличен собственик на капитала, а след 8.12.2000 г.- и един от съдружниците, исковите суми като оборотни средства за осъществяване на неговата търговска дейност и част от тях са били счетоводно отразени по с/ка 107 „Сметка на собственика“, а друга част- по сметка 493 „Разчети със собствениците“, по които, съгласно разясненията, дадени в заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза, се отчитат предоставените или изтеглени от собствениците на предприятието парични суми или други активи, т.е. според счетоводните записвания, процесиите суми представляват пасив, отразен по особените, предвидени за това сметки, от което еднозначно следва задължение на дружеството за връщането им на техния вносител. Договорът за безлихвен заем по чл.240 от ЗЗД е едностранен (доколкото от него възниква задължение само за заемателя- да върне предоставените му суми), възмезден, комутативен, неформатен и реален, тъй като предаването на заетата парична сума е елемент от фактическия състав на валидното му сключване и определя момента на възникване на облигационното отношение. Срокът не е съществен елемент от този договор, тъй като според диспозитивната норма на чл.240, ал.4 от ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари в течение на един месец от поканата (относително определен срок, съчетан с потестативно условие, чието настъпване е началната дата на течението му). Предоставянето на процесиите суми за кредитиране на търговската дейност на дружеството, при поето от последното задължение за тяхното връщане, което следва от начина на осчетоводяването им по съответните сметки като задължение към съдружника- техен вносител, следва да се квалифицира като договор за паричен заем, който по естеството си включва задължение на заемателя да върне заетите суми в законоустановения едномесечен срок от поискването. Ето защо, въззивният съд е счел, че през процесния период между жалбоподателя П. и „Лапис“ЕООД са съществували отношения по договор за заем, по смисъла на чл.240 от ЗЗД , по силата на които той е предоставил на дружеството сумата от общо 151 205.50 лв., в какъвто размер е исковата претенция, съобразно заявеното от ищеца пред въззивната инстанция по реда на чл.116 от ГПК (отм.) увеличение на иска. Съгласно т.9 от ТРОКГК № 1/2001 г. на ВКС, прието при действието на т. нар. „пълен въззив“, регламентиран в ГПК-52 г. (отм.), пред въззивната инстанция е допустимо изменение на иска, изразяващо се в промяна размера на петитума му (увеличаване или намаляване) или вида, но не и предмета на тьрсената защита (преминаване от устано- вителен към осъдителен иск или обратно). В този смисъл е определението на настоящия въззивен състав от 10.05.2018 г., с което по реда и на основание чл.116, ал.1 от ГПК (отм.) е допуснато заявеното с молба от 20.04.2018 г. увеличение по размер на предявените по делото искове от 50 000 на 152 205.50 лева. От друга страна основанието за внасяне на сумите от страна на ищеца следва да се преценява към релевантния момент на настъпване на имущественото разместване, респ. на тяхното предоставяне, без оглед на извършените от дружеството последващи разпоредителни действия с тях след получаването им. В приходните касови ордери , съставени до края на 2002 г. изрично е посочено, че сумите са предоставени на дружеството като оборотни средства и за погасяване на задължения към негови кредитори, но липсва волеизявление на ищеца за внасянето/ им като капитал. Съгласно заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза, всички внесени от ищеца суми са първоначално осчетоводени по дебита на с/ка 501 „Каса“ и по кредита на с/ка 107 „Сметка на собственика“. При получаване на сумата от 26 000 лв., удостоверено с ПКО № 225/31.05.2002 г. тя е са осчетоводена по кредита на с/ка 498 „Други дебитори“. Впоследствие С МО № 5 /31.12.2002 г. е взета счетоводна операция, с която сумата 26 000 лв. е прехвърлена от с/ка 498 „Други дебитори“ по кредита на с/ка 107 „Сметка на собственика“, като в основанието на счетоводната операция е посочено, че внесената сума е „за оперативна дейност – лични средства“- за доплащане по кредит към ТБ „Биохим“. Според въэззивния съд, с тези действия на дружеството основанието, на което е предоставена сумата- договор за паричен заем, не е изменено, защото е в рамките на заявеното от ищеца- кредитиране дейността на дружеството. Според заключението, със същия мемориатен ордер е взета втора счетоводна операция за сумата 216 301.03 лв. с основание „за закриване салдо по с/ка на собственика съгласно Закона за счетоводството и отнасяне в допълнителен капитал“, с която цялата набрана сума по кредита на с/ка 107 „Сметка на собственика“ е прехвърлена по кредита на с/ка 102 „Допълнителен капитал“, в резултат на което салдото на 102 „Допълнителен капитал“ към 31.12.2002г. е в размер на 262 738.92лв., която сума е отразена в пасива на баланса към 31.12.2002г., раздел „А“, т.1 „Основен капитал“. Експертизата е констатирала, че внесените 26 000,00 лева с ПКО № 225/31.05.2002г. не са приходи от дейността и са осчетоводени като допълнителен капитал. Въззивният съд е счел, че последващото осчетоводяване на сумата като основен капитал не променя основанието и типа правоотношението, по което тя е предоставена от ищеца. Като едностранно действие на заемателя, то няма последиците на обективна новация чрез промяна на основанието, тъй като липсва насрещно изявление на вносителя, от което може да се направи несъмнен извод за наличието на намерение за подновяване, а оттам и за погасяване на старото задължение по договор за заем. Ето защо тези суми подлежат на връщане, доколкото не е налице друго противопоставимо на ищеца основание, което изключва това задължение, например увеличение на капитала или допълнителна имуществена вноска по решение на общото събрание.
По отношение на заявеното от ответниците в първоинстанционното и въззивното производство възражение за погасяване на вземанията по давност, въззивният съд е изложил следните съображения: Неоснователен е доводът на жалбоподателя-ищец, че възражението за погасяване на иска по давност е недопустимо като несвоевременно заявено, тъй като не е направено при първоначалното разглеждане на делото пред първата и въззивната инстанция, а едва при новото му разглеждане след връщане на делото с решение № 149 от 12.11.2013 г. на ВКС. Този довод не намира опора в данните по делото. В о.с.з. на 1.12.2008 г. при първоначалното разглеждане на делото от първо инстанционния Софийски градски съд процесуалният представител на ответниците е направил възражение за погасяване по давност на иска за връщане на сумата от 50 000 лв., заплатена през 2000 г. (лист 60 от т.д.№ 1522/2007г.). Извън това, ответникът е направил възражение за погасяване по давност на иска за увеличената му част, т.е. за разликата над частично предявения размер от 50 000 лв. и увеличения муразмер от 152 205.50 лв., съобразно заявеното пред въззивната инстанция увеличение на иска, допуснато с определение по настоящото дело от 10.05.2018 г..
Допустимостта па увеличението по реда на чл.116, ал.1 от ГПК (отм.) на иска пред въззивната инстанция следва от изричното в този смисъл разрешение, съдържащо се в т.9 от ТРОСГК № 1 от 04.01.2001/г. по гр. д. № 1/2000 г., на ВКС, прието при действието на отменения ГПК- 52 г., в която изрично е предвидена тази възможност, а на възражението за погасяване на иска по давност- от т.6 на същото ТР, според която възражения за изтекла погасителна или придобивна давност могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства. Допустимостта на възражението по отношение на увеличената част от иска следва от въвеждането й като предмет на делото едва пред въззивната инстанция с допускане на увеличението при условията на т.9 от ТРОСГК №1/2001 г., поради което преди това ответниците не са могли да направят възражение за погасяване на иска за увеличената част по давност. Ето защо, съдът приема, че възраженията за погасителна давност, заявени в първоинстанционното и във въззивното производство са своевременно направени, а оттам- и процесуално допустими, и разгледани по същество са основателни. Нормата на чл. 114, ал.1 от ЗЗД определя като начална дата на течение на давността деня, в който вземането е станало изискуемо, а в ал.2 на същия чл. е уредена хипотеза на течение на давността при настъпване изискуемостта на вземането след покана, като в този случай давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Неоснователен е доводът на ищеца-жалбоподател за уговорени между него и въззиваемото дружество срокове за връщане на предоставените суми, съответно до 31.12.2002 г. за сумите, предоставени през 2000 г., респ. до същия ден и месец на 2003 г. 2004 г. и 2006г.- за сумите, предоставени от него съответно през 2001 г., 2002 г., 2004 г. и 2005 г. (в този смисъл уточнителната молба от 25.06.2014 г., л. 29 от делото). Той не кореспондира на данните по делото, доколкото нито в приходните касови ордери,вито в друг акт е посочен срок за връщане на предоставените от ищеца суми. От това следва, че задължението за тяхното връщане е безсрочно, поради което и съобразно чл.114, ал.2 от ЗЗД давността за вземанията на заемодателя започва да тече от датата на възникване на задължението. При договора за заем задължението на заемателя за връщане на заетата сума възниква от сключването му. Когато не е уговорен срок за това, нормата чл.240, ал.4 от ЗЗД определя само механизма на настъпване на неговата изискуемост, разбирана като възможност да се тьрси изпълнението му (в едномесечен срок от поканата), но не и този на неговото възникване. Ето защо, при липсата на уговорен срок за връщане на заетата сума, давността започва да тече от сключването на договора. В този смисъл са и мотивите на първоинстанционния съд, които следва да бъдат споделени.
В производството пред двете инстанции повереникът на ответното дружество е направил две възражения за погасяване на иска по давност : в първоинстанционното производство още при първоначалното разглеждане на делото- само на иска за връщане на сумата, заплатена от ищеца през 2000 г., при условията на частично предявяване на иска за всички суми; възражение за погасяване по давност на увеличената част от иска, за разликата над 50 000 лв. до 152 205.50 лв., след допускане на увеличението от въззивния съд с определението от 10.05.2018 г. Незасегнати от възражението за давност са вземанията за сумите, внесени в касата на дружеството през периода 2001г.-2005 г., включително, но само в първоначалния частично предявен с исковата молба размер, доколкото за увеличената им пред въззивната инстанция част процесуалният представител на „Лапис“ЕООД е направил възражение за давност. При тези данни и съобразно нормата на чл.114, ал.2 от ЗЗД изцяло е погасен по давност искът за сумата, заплатена през 2000 г. в общ размер на 50 000 лв.- както в първоначалния, частично предявен размер, така и в увеличения такъв. Сумите са внесени в касата на дружеството с 10 бр. приходни касови ордери на 31.12.2000 г. (съгласно таблицата към тройната експертиза), поради което давностният срок по чл. 110 от ЗЗД е изтекъл на 31.12.2005 г. Искът е предявен на 13.09.2007 г., а увеличението му по размер е заявено с молба на ищеца от 20.04.2018 г., след изтичането на този срок.
Основателно е възражението за погасяване по давност па увеличения размер на иска за разликата над частично предявения от 50 000 до 152 205.50 лв.
С увеличението на иска, ищецът предявява такава част от претендираното материално право, която не е била предявена с исковата молба. Посочването на целия размер на вземането, част от което е предявена по делото, цели само предотвратяване на преклудиращия ефект на силата на пресъде- но нещо по отношение на непредявената част, която би била засегната от него, ако искът не беше предявен като частичен и би обусловила недопустимост на последващия иск за разликата. При уважаване на частичния иск със сила на присъдено нещо се установява само предявената част отспорното право, на която съответства и предметът на решението, но не и непредявената част, за която ищецът само твърди, че представлява неговият действителен пълен размер, но без да сезира съда с произнасяне в тази част. При увеличение на предявен като частичен иск ищецът въвежда занапред като предмет на делото непредявената дотогава част от вземането, поради което правните му последици имат действие занапред, а не -от датата на подаване на исковата молба. Нормата на чл.116, б. „б“ от ЗЗД свързва прекъсването на давността с предявяването на иска, а не с простото твърдение на ищеца, че вземането му съществува в по-висок от предявения размер. Ето защо за увеличената в течение на производството част от иска, включително и когато той е предявен като частичен, ефектът на прекъсване на давността с последица заличаване на вече изтеклата такава, настъпва със заявяване на увеличението му, с което увеличената част бива въведена като предмет на делото. В случая, към датата на заявяване на увеличението на иска пред въззивната инстанция с молбата от 20.04.2018 г. петгодишният давностен срок по чл.110 от ЗЗД е изтекъл по отношение на предявената чрез увеличението част от всички вземания, произтичащи от задължението за връщане на сумите, предоставени от ищеца за периода 2001-2005 г.
Във връзка с изложеното, по отношение исковете за сумите заплатени през периода 2001-2005 г. в първоначално предявения им размер, въззивният съд е приел следното :
С обжалваното решение съдът неправилно е уважил иска по чл.240 от ЗЗД като механичен сбор от сумите, заплатени от ищеца съответно през 2004 г. в размер на 24 400 лева и през 2005 г.- на 10 805.50 лева, или общо- 35 205.50 лв., при това в пълния размер на тези вземания. Първоинстанционният съд не е съобразил, че искът е предявен като частичен за 50 000 лв., като съобразно уточнителната молба от 25.06.2014 г. , общият твърдян размер на заптатените през исковия период суми, част от който е сумата от 50 000 лв. възлиза на 151 205.50 лв. С оглед заявеното пред въззивната инстанция увеличение на частично предявените искове по чл.240 от ЗЗД и заявеното от ответниците възражение за погасяването им по давност в увеличената част, следва да бъдат разграничени първоначално предявените им размери в рамките на частично заявената сума, по отношение на които не е направено възражение за погасяване на иска по давност. Следва да се приеме, че в частично предявения размер е включена такава част от всяка от заплатените през съответната година суми, която съответства на тяхното отношение към целия твърдян размер на вземанията, съобразно молбата за уточнение на иска от 23.06.2014 г., а именно: за 2000 г.- 16 530 лв. от общо 50 000 лв. (33.06.% от 151 205.50 лв.); за 2001 г.- 13 225 лв. от 40 000 лв. (26.445 % от същата сума); за 2002 г.- 8585 лв. от 26 000 лв. (17.19 % от нея); за 2004 г.- 8065 лв. от 24 400 лв. (16.13 % от общата сума) и за 2005 г.- 3570 лв. от 10 805.50 лв. (7.14 % от общо твърдяната сума). За сумата, заплатена през 2000 г. и предявена с исковата молба е направено възражение за погасяване на иска по давност както в първоначално предявения размер от 16 530 лв., така и в увеличения размер от 50 000 лв. По отношение на останалите суми ответникът „Лапис“ЕООД е направил възра- jj жение за погасяване на иска по давност само за разликата | над предявения до увеличения размер от 152 205.50 лв., но не и , за първоначално предявения такъв. Ето защо исковете по чл.240 от ЗЗД са основателни за сумите, заплатени през 2001- 2005 г. включително, в първоначално предявените им размери, съответно за 13 225 лв. + 8595 лв. +8065 лв. + 3570 лв. или общо за сумата от 33 455 лв.
По иска с правно основание чл.135 от ЗЗД.
С конститутивния иск по чл.135 от ЗЗД кредиторът упражнява потестативното си право на обявяване за недействителна по отношение на него на увреждаща сделка с вещноп- равен транслативен ефект или на действие, с което длъжникът е намалил своите имуществени активи или ги е обременил с тежести, чрез които се намалява общото обезпечение по смисъла на чл.133 от ЗЗД и като последица преграждат или осуетяват неговото удовлетворяване. Съобразно указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, сделката или действието имат увреждащ кредитора характер без оглед на това, дали продажната цена съответства на пазарната такава и дали длъжникът разполага с друго имущество, което може да послужи за удовлетворяване на кредитора. Ето защо, възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, или че получената насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот не е основание да се приеме липсата на увреждане.
Предпоставките за успешното провеждане на иска са следните : 1) наличие на действително вземане, легитимиращо ищеца като кредитор, което е възникнало преди сключването на увреждащата сделка или извършване на действието, чието обявяване за недействително се иска. Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или не- парично вземане към ответника, без оглед дали е изискуемо или ликвидно- достатъчно е то да е валидно възникнало; 2) извършване на увреждащо кредитора действие; 3) знание за увреждането от страна на лицето, с което длъжникът е договарял, при възмезден характер на увреждащата сделка или действие, което следва да е налице към момента на сключването й, респ. на извършването му. Доколкото процесиите вземания по чл.240 от ЗЗД са възникнали преди сключване на договора за продажба, не е необходимо да бъде установено намерение за увреждане на кредитора от страна на третото лице- приобретател и ддъжника-прехвърлител, а именно, че договорът е специално предназначен да го увреди, респ., че между страните е постигнато съгласие за сключване на договора именно с тази цел, каквото е необходимо само когато увреждащата сделка е сключена преди възникване на задължението, легитимиращо ищеца като кредитор. Достатъчно е да бъде установено само знанието на обстоятелството, че с договора се затруднява или осуетява удовлетворяването на кредитора. Тежестта да установи елементите от фактическия състав на потестативното право, което упражнява с отменителния иск, при условията на пълно и главно доказване, в частност наличието на третата, субективна по естеството си предпоставка, при условията на пълно и главно доказване, лежи върху ищеца. Съгласно формираната по реда на чл.290 от ТПК казуална практика на ВКС, пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез поредица от косвени доказателства, чийто предмет са доказателствени факти (индиции), намиращи се в такава връзка с релевантния факт, предмет на доказване, която позволява при съвкупната им преценка с останалите събрани доказателства, да се направи несъмнен извод за неговото действително осъществяване. За да се постигне пълно доказване чрез косвени доказателствени средства е необходимо доказателствените факти да се намират в такава връзка помежду си и с основния факт, предмет на доказване, която е от естество да създаде сигурност, че фактът,индициран чрез съвкупността на установените доказателствени факти, наистина се е осъществил.
По делото е безспорно, че с договор за покупко- продажба, сключен на 2.03.2006 г. нот. акт № 27, т.1, per. № 842, съст. по нот.д.№ 26/2006 г. от нотариус с per. № 425, „Лапис“ЕООД, представлявано от едноличния собственик Е. Г. И., е прехвърлило на втория ответник М. Й. С. собствения си недвижим имот, представляващ първи етаж от двуетажна сграда (комбинат за битови услуги), находящ в [населено място] ,[жк], [улица], със застроена площ от 380.45 кв.м., при граници и съседи, подробно описани в акта. Уговорената по делото продажна цена от 120 000 лв. е близо два пъти по-ниска от неговата данъчна оценка, посочена в акта- 221 068.50 лв. и според обясненията на приобретателя С., дадени по реда на чл.1’14 от ГПК (отм.) в о.с.з. по делото на 9.11.2016 г., той е заплатил сумата в брой в деня на сключване на договора. Договорът е сключен на 2.03.2006 г., след като с решение на общото събрание на дружеството-продавач от 6.02.2006 г. ищецът Л. Т. П. е бил изключен като съдружник и дружеството е преобразувано в ЕООД (с решение от 4.09.2007 г., пост. по т.д.№ 150/2006 г. на СГС, VI т.о., 8 състав, по предявен от П. иск с правно основание чл.74 от ТЗ, решението на общото събрание е отменено. При тези данни, с оглед оплакванията, инвокирани във въз- зивната жалба на ответниците „Лапис“ЕООД и М. Йорданов С., съществото на спора по този иск е фокусирано върху въпроса относно знанието на приобретателя за увреждащия характер на договора, като елемент от фактическия състав на потестативното право, което ищецът упражнява с предявения конститутивен иск, както и относно знанието на управителя на „Лапис“ЕООД кьм релевантния момент на сктючване на договора- 2.03.2006 г. за съществуването на процесиите вземания на ищеца, а оттам- и че с извършеното разпореждане с недвижимия имот се осуетява или затруднява неговото удовлетворяване. Неоснователен е доводът на жалбо- подателя „Лапис“ЕООД, че към датата на сключване на договора (2.03.2006 г.) неговият управител Е. И. не е знаел за съществуването на вземанията на ищеца П., тъй като не е разполагал с първичните счетоводни документи, удостоверяващи внасянето им. От заключенията на единичната и тройна съдебно-счетоводни експертизи се установява, че внесените от ищеца суми са били осчетоводени по съответните сметки и отразени по техните салда като задължения на дружеството към внеслия ги съдружник. Това е достатъчно да се приеме, че дори да не е разполагало с първичните счетоводни документи (приходните касови ордери) дружеството в лицето на неговия управител е знаело за съществуването на процесиите вземания, с които ищецът се легитимира като негов кредитор. Затова и показанията на свидетелката И.- счетоводител в „Лапис“ЕООД от м. XII.2006 г., която удостоверява състоянието на наличната счетоводна документация на дружеството към датата на встъпването й в длъжност, не са от естество да променят този извод.
По отношение знанието на приобретателя С. за увреждането въззивният съд е изложил следното :
От показанията на свидетелите Г. и И. се установява, че през процесния период от 2000 г. и след 2006 г. между управителя на „Лапис“ЕООД Е. И. и третото лице са съществували близки отношения. Свидетелят Г.ров, който е съсед на И. (живее в същия вход, в който се намира и обитаваният от нея апартамент) твърди, че през този период те вероятно са живели на семейни начала, тьй като свидетелят ги е забелязвал заедно да се прибират в жилището и да го напускат. Според показанията на свидетеля И., С. е придружавал И. при получаването на наема за ползването на имота от свидетеля- наемател на същия. Впечатленията на този свидетел за наличието на особено близки отношения между И. и С. кореспондират на показанията на свидетеля Г. в същия смисъл. Неоснователно е о