О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
Гр.С., 18.04.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 645/2016 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
А. Б. О. [населено място], Република С. обжалва решение № 320/04.12.2015 г. по т.д.№ 462/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 48/18.05.2015 г. по т.д.№ 28/2014 г. по описа на Шуменския окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против ИТАЛ Ф. ЕАД [населено място] искове с правно основание чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на сумата 60 000 лв., от които: 31 133.41 лв. – стойност на предоставени, но незаплатени маркетингови услуги през 2012 г. по сключен между страните договор за продажба за 2012 г., 26 001.28 лв. – обезщетение за пропуснати ползи или печалбата, която нормално е следвало да бъде реализирана от ищеца, ако договорът за продажба за 2012 г. не е бил предсрочно и незаконосъобразно прекратен; и 2 865.31 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразно разкриване на конфиденциална информация от страна на ответника, в нарушение на договора за продажба за 2012 г.
Оплакванията в жалбата са за неправилност на постановеното въззивно решение, на основание чл.281 т.3 ГПК – поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По доводи, подробно развити в касационната жалба, се моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси, по които моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението, на основание чл.280 ал.1 т.т.1 – 3 ГПК: 1/ Как следва да се определи приложимото право, когато имаме нормативни разпоредби, които се изключват взаимно /действието на Регламент /ЕО/ 593/2008 изключва КМЧП/ и допустимо ли е КМЧП да дерогира универсалната приложимост на Регламента?; 2/ Кой е приложимият закон при съдебна процедура, водена по спор, произтичащ от договор за дистрибуция с международен характер – Регламент /ЕО/ 593/2008 от 17.06.2008 г. относно приложимо право към договорни задължения /Р. І/ или КМЧП?; 3/ С оглед избягване постановяването на противоречиви съдебни решения и създаване на различна съдебна практика в рамките на Европейския съюз, задължен ли е българският съд да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз?
С писмен отговор, постъпил в срока по чл.287 ГПК, ответникът по касационната жалба ИТАЛ Ф. ЕАД моли да не се допуска касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд по съображения, изложени в отговора. Претендира разноски.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение констатира, че жалбата е депозирана от легитимирано лице, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК. С оглед ограничението на достъпа до касационно обжалване в зависимост от характера и цената на исковете, по които е постановено обжалваното въззивно решение, на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК жалбата е частично недопустима. Недопустимостта й се отнася до решението на въззивния съд, постановено по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие неизпълнение на договорни задължения, предявен за сумата от 2 865.31 лв., доколкото по спорове по търговски дела с цена на иска под 20 000 лв. въззивното решение е окончателно. В посочената част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а в останалата част следва да бъдат преценени предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, по които съдът намира следното:
Въззивният съд е определил приложимото материално право спрямо договора за дистрибуция с международен елемент, изхождайки от обстоятелството, че Република С. не е страна – членка на ЕС. С оглед горното, макар Регламент /ЕО/ 593/2008 г. на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008 г. в своя чл.4 б.Е да регламентира, че по отношение на договора за дистрибуция е приложимо правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на дистрибутора, съдът е преценил, че Регламентът в случая е неприложим. Отрекъл е и приложението на Конвенцията на О. относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г., ратифицирана от Република България и Република С., предвид спецификите на договора за дистрибуция /договор за изключително право на продажба/, сравнен с обикновения договор за международна продажба, уреден от Конвенцията. Приел е, че следва да намери приложение стълкновителната норма на чл.94 ал.1 КМЧП /когато страните по договора не са избрали приложимо право, договорът се подчинява на правото на държавата, с която е най-тясно свързан/. Посочил е, че определянето на привръзката на стълкновителната норма се преценява с оглед всички обстоятелства по конкретния случай, при отчитане на презумпцията за най-тясната връзка – предполага се, че най-тясна е връзката с държавата, в която страната, дължаща характерната престация по договора, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на неговото сключване. Като е отчел, че договорът за дистрибуция е сходен с договора за продажба, макар че освен между продавача /производителя/ и купувача /дистрибутора/ се създават отношения и между дистрибутора и клиентите му, на които той препродава стоката от свое име и за своя сметка, съставът на въззивния съд е намерил, че по конкретния правен спор следва да се приложат нормите на българското материално право, т.е. правото на продавача – ответник. От фактическа страна съдът е приел, че макар да липсва писмен договор, страните до м. май 2012 г. са били обвързани от договор за дистрибуция, като ищецът е осъществявал маркетингови услуги, свързани с разпространение на стоки на ответника на територията на Република С.. Направил е извод, че тъй като договорът е сключен неформално и страните не са уговорили нито срок на действието му, нито отговорност при прекратяване, той може да бъде прекратен от всяка от тях със съответно предупреждение. Поради това е счел за неоснователни исковете за обезщетяване на имуществени вреди, изразяващи се в пропусната печалба и направени разходи във връзка с изпълнението на договора в периода от 90 дни след становището на ответника за преустановяване на съществуващите делови отношения.
Настоящият съдебен състав намира, че решението на Варненския апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационна проверка, по следните съображения:
Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивно решение е обусловено от изпълнението на следните изисквания: 1/ да е формулиран от касатора правен въпрос, който да е от значение за изхода по конкретното дело, т.е. да включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на съда, независимо от правилността на изведените правни изводи; и 2/ да е доказано някое от факултативно изброените условия за достъп до касация в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК – правният въпрос да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да се разрешава противоречиво от съдилищата, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В същото тълкувателно решение е изяснено и съдържанието на всяка една от така изброените факултативни предпоставки. При преценка на мотивираните основания за допускане на касационно обжалване, съдът е обвързан от диспозитивното начало в процеса, като тази обвързаност отпада само при вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо.
Поставените въпроси по п.1 и п.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, макар и непрецизно зададени, имат значение за изхода от спора, т.к. най-общо са свързани с определянето на приложимото материално право към спорните правоотношения с международен елемент. Независимо от това, не се доказват допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, на които касаторът се позовава. На първо място, посочената съдебна практика по чл.290 ГПК не дава отговор на формулираните от касатора въпроси, а на следващо – решението на въззивния съд не й противоречи. Решение № 439/23.07.2010 г. по гр.д.№ 476/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО съдържа отговор на въпроса, дали неправилната правна квалификация води до недопустимост или неправилност на съдебния акт. Въпросът за правната квалификация на иска е обусловен, но напълно различен от преюдициалния въпрос за приложимото държавно материално право при договорните отношения с трансграничен елемент. Липсва и противоречие с отговора на правния въпрос в решение № 233/22.01.2013 г. по т.д.№ 914/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО по реда на чл.290 ГПК, който е бил за задължението на съда и правомощията на страните за установяване съдържанието на чуждото право във връзка с приложимия материален закон. По настоящото дело още с исковата молба е било представено извлечение от чуждия материален закон /ЗЗДРС/ и въпросът за неговото установяване не стои. Не се доказва и противоречиво разрешаване на формулираните правни въпроси от съдилищата. Във влязлото в сила решение № 117/19.01.2015 г. по т.д.№ 4721/2013 г. на САС е прието, че към спора във връзка с договора за дистрибуция между страните – германско и българско дружество – се прилагат нормите на Регламент /ЕО/ 593/2008 г., а не на В. конвенция, с оглед предмета на договора. Въпросът за приложението на КМЧП изобщо не е разглеждан, а обичайното местопребиваване и на двете страни е било в държави-членки на ЕС. В обжалваното решение съдът е отказал да приложи Регламента единствено на основание, че Република С. няма качество на държава-членка, т.е. е счел, че тя не попада под териториалния му обхват, макар че предметният му обхват включва договора за дистрибуция. Дали тези изводи са законосъобразни, с оглед нормата на чл.2 от Регламент /ЕО/ 593/2008 г., може да се обсъжда в касационно производство едва след допускането на решението до обжалване. Същевременно правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, свързан пряко с основния мотив на съда да отрече приложното поле на Регламента, всъщност не е формулиран. На последно място следва да се посочи, че касаторът не е обосновал приложение на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по първите два въпроса, а е отнесъл това основание само към последния въпрос – за задължението на българския съд да направи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, с цел избягването на противоречиви съдебни решения и създаване на различна съдебна практика в рамките на Съюза.
Въпросът, така, както е зададен, сам по себе си няма обуславящо значение за изхода по конкретното дело. С оглед изложените от касатора мотиви, той следва да се цени като искане до касационната инстанция да отправи преюдициално запитване по реда на чл.628 и сл. от ГПК по въпроса относно приложението и тълкуването именно на чл.2 от Регламент /ЕО/ 593/2008 г. Както се посочи по-горе, такъв въпрос не е поставен в етапа на селекция на касационните жалби и доколкото е относим към правилността на обжалваното решение, респективно към разглеждането на касационната жалба по същество с постановяване на съдебно решение, до каквото не може да се достигне поради липсата на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, то искането следва да бъде оставено без уважение.
При този изход делото, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените от него за защитата му пред настоящата инстанция разноски – адвокатско възнаграждение, надлежно уговорено и заплатено, в размер на 4 200 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. Б. О. [населено място], Република С. против решение № 320/04.12.2015 г. по т.д.№ 462/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 48/18.05.2015 г. по т.д.№ 28/2014 г. по описа на Шуменския окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора за заплащане на сумата 2 865.31 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразно разкриване на конфиденциална информация от страна на ответника, в нарушение на договора за продажба за 2012 г.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 320/04.12.2015 г. по т.д.№ 462/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд в останалата обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на А. Б. О. [населено място], Република С. за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл.628 ГПК.
ОСЪЖДА А. Б. О. [населено място], Република С. да заплати на ИТАЛ Ф. ЕАД [населено място] сумата 4 200 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в 1-седмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС, ТК само в частта, с която е оставена без разглеждане, на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК, касационната жалба на А. Б. О., а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: