4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 621
София, 14.08. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.04,20102 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 150 /2012 година за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], подадена чрез пълномощника му- адв. Б. Ж., против въззивното решение на Софийски градски съд от 27.07.2010 год., по гр.д.№ 3925/ 2009 год., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 09.01.2009 год., по гр.д.№ 17 709/2008 год. за отхвърляне, като неоснователен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма] иск по чл.356, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл. 361, ал.2 ТЗ за заплащане на сума в обща размер на 8 193.28 лв., формирана от сумите: 6 518.45 лв., неплатено навло по договор за спедиция, сключен между страните на 08.02.2007 год.; 189.00 лева / с включен ДДС/, разходи, извършени от спедитора за пренатоварване стоката на пристанище В. и 1485.00 лв., обезщетение за претърпени от спедитора имуществени вреди.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон – чл.285 ЗЗД, чл.348, ал.2 ТЗ и чл.361, ал.2 ТЗ, на същественото съдопроизводствено правило на чл.144 ГПК/ отм./ и необоснованост на правните и фактически изводи на въззивния съд-касационни основания по чл.281, т.З ГПК.
Основното несъгласие на касатора е с извода на въззивния съд, че в отношенията между страните, при наличие на специалната норма на чл.356, ал.2 ТЗ, общото законово правило на чл.285 ЗЗД не намира приложение.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.З, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал. 1, т. 1 и т.З ГПК.
Анализирайки правилността на съжденията на въззивния съд, изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, относно приетата неоснователност на предявената искова претенция, касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение „противоречи на решение № 44 от 31.03.2009 год., по т.д.№ 447/2008 год. на П-ро т.о. на ВКС“ по значимия за делото материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който доуточнен от настоящата инстанция, в съответствие с правомощията и по т.1 на TP № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС е: дали при сключен същински договор за спедиция, при който спедиторът е доказал не само сключването на договора за превоз от собствено име за сметка на доверителя, но и изпълнението на самия превоз доверителят по спедщионния договор дължи заплащане на превозната цена за превоза, от който се е възползвал, когато спедиторът не е доказал да е отчел изпълнението на договора.?31
Соченото основание се поддържа и по отношение на решение № 163 от 08.02.2001 год., по гр.д.№ 455/2000 год. на V-то г.о..Според изложеното противоречието му се изразява в това, „че при доказано извършване на превоза и при същински договор за спедиция, доверителят във всички случаи следва да заплати превозната цена, тъй като в случая, дори се е възползвал от превоза, като не е заплатил нищо“.
Едновременно с визираното основание е въведен и довод, че разрешения от въззивния съд въпрос на материалното право, значим за крайния изход на делото и свързан с приложението на чл.285 ЗЗД, във вр. с чл.348, ал.2 ТЗ и чл.361, ал.2 ТЗ е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила единствено по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства е счел, че ищецът, при въведената доказателствена тежест, не е установил реалното извършване на претендираните разходи, за които е поддържал твърдение, че са свързани с изпълнение на валидно сключения между страните на 08.02.2007 год. спедиционен договор.
Изложени са съображения, че щом и двете страни по спедиционния договор са търговци, то в отношенията помежду им относно начина и реда на заплащане извършените от спедитора разходи приложение намира законовото правило на чл.356, ал.2 ТЗ, като нормата на чл.285 ЗЗД, на която касаторът се позовава, би могла да се приложи, по силата на изрично разпореденото от чл.348, ал.2 ТЗ, единствено в хипотезата на комисионен договор, какъвто не е разглежданият, независимо, че възприетият със същата режим за заплащане разходите по изпълнение на поръчката не е различен и съответства на този, установен с чл.356, ал.2 ТЗ, във вр. с чл.261, ал.2 ТЗ.
Именно същият, който по съдържанието си е идентичен и за двата договора, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изисква направените от довереника разноски по изпълнение на поръчката, за да са дължими, да бъдат доказани по вид и размер в рамките на отчетната сделка между последния и възложителя, което в случая не е изпълнено.
Приложените по делото писмени доказателства – частни свидетелстващи документи, на които страната се позовава, решаващият съд е приел, че в едната си част се разминават относно претендираните от ищеца и вписани в тях суми, а от съдържанието на останалите се установява или извършено от възложителя авансово плащане, или осъществено от ищеца плащане, но със закъснение от две години след посочената от него дата, което изключва възприемането им за годни да установят твърдяната престация, доказателства.
Следователно решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените материалноправни въпроси, като релевантен за крайния изход на делото попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на същия е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че цитираните и приложени решения на отделни състави на ВКС, като постановени при действието на ГПК/ отм./, нямат задължителен характер, което само по себе си изключва да е налице визираното противоречие с практиката на ВКС, по арг. от т.2 на TP № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, то дори и да се приеме, че основанието следва да бъде преквалифицирано по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, отсъства и специфичното за него изискване – разрешението на обуславящия изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос да е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на конкретна правна норма в друго влязло в сила решение на съдилищата.
С цитираното решение № 163 от 08.02.2010 год., по гр.д.№ 1445/2000 год. на V-то г.о. е разрешен въпроса за разликата между несъщински спедиционен договор, включващ упълномощителна клауза за спедитора, учредяваща му представитена власт да действа директно от името на доверителя и същинския спедиционен договор, при който такава клауза отсъства, с оглед задължението на спедитора да направи своевременна рекламация при повреда на товара, какъвто не е въведеният предмет на спора по разглежданото дело.
Що се касае за формулирания правен въпрос, свързан с приложението на чл.28533Д, във вр. с чл.348, ал.2 ТЗ и чл.361, ал.2 ТЗ, то освен, че формулировката му е твърде обща, той не се включва в предмета на спора и като ирелевантен за крайния правен резултат по делото не удовлетворява изискването за наличие на главната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. е въпросът, че недоказано в случая е и основанието по т.З на чл.280, ал.1 ГПК, аргументацията на което се изчерпва с възпроизвеждане на законовия му текст, поради което същото по арг. от т.4 на TP № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не следва да бъде обсъждано.
Или , обобщено изложеното сочи, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция на ответната по касационната жалба страна, на осн. чл.78, ал.З ГПК, следва да бъдат присъдени направените и своевременно поискани с отговора на касационната жалба деловодни разноски, възлизащи на сумата 150 лв.-заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв.Ц.С. за осъществената правна защита и съдействие, удостоверено с приложения договор за правна защита и съдействие.
Водим от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 27.07.2010 год., постановено по гр.д.№ 3925/ 2009 год.
ОСЪЖДА ТД [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] да заплати на [фирма] сумата 150 лв./ сто и петдесет лева/.
ОПРЕДЕЛЕНЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: