5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 618
София, 14.08.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.04.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 662 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Жалбоподателите М. Р. У., И. М. У., последната действаща лично и със съгласието на баща си —М. Р. У., И. М. У., Ш. Т. К. и Ш. Ю. К., всичките от [населено място], [община], С. област са обжалвали въззивното решение на Софийски апелативен съд № 179 от 02.02.2011 год., по в.гр.д.№ 771/2010 год., с което при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, след частична отмяна на решението на Софийски градски съд № 2895 от 10.06.2010 год., по гр. д. №7864/2009 год. са отхвърлени, като неоснователни, предявените от касаторите, в качеството им на ищци, активно субективно съединени искове по чл.226, ал.1 КЗ срещу „Л. И.“ АД , както следва: за М. Р. У., Ш. Т. К. и Ш. Ю. К. за разликата над 19 500 лв. до пълните предявени размери от по 26 000 лв.; за И. М. У., действаща лично и със съгласието на своя родител – М. Р. У. и на И. М. У. за разликата над сумата от по 22 500 лв. до по 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 30. 04. 2008 год. ПТП, ведно със законната лихва върху всички присъдени суми, начиная от 14.08.2009 год. до окончателното им изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД и на същественото процесуално правило на чл.235, ал.2 ГПК – касационни основания по чл.281, т.З ГПК.
В изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.З ГПК.
Твърдението на касатора е, че обусловилият изхода на делото въпрос на процесуалното право – „дали следва да се приеме за неточно прилагането на процесуалния закон — чл.235, ал.2 ГПК, когато въззивният съд посочи в мотивите си, че първоинстанционният съд не е обсъдил дадено материалноправно възражение / в случая чл.51, ал.2 ЗЗД/, при положение, че последният е направил такова обсъждане и това съждение на въззивния съд се е отразило на постановеното решение, се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Касационна жалба срещу горепосочения въззивен съдебен акт, но в неговата осъдителна част е подала и ответната по делото страна – „Л..АД-
Оплакванията на касатора- ответник по спора се свеждат до необоснованост и незаконосъобразност на правните и фактически изводи на решаващия съд и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила- чл.235, ал.1,т.2 ГПК, поради необсъждане на всички приети по делото и относими към спора доказателства -касационни основания по чл.281, т.З ГПК. Основно последният възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд , че при наличие на постигната извънсъдебна спогодба между ищците по делото, като увредени от деликт лица и застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, за определяне на следващото им се застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди, не е налице настъпила преклузия по отношение възможността да търсят обезвреда на същите вреди по исков път, защото защитата на законно признатото им пряко право на обезвреда, предвид конкретните спогодителни клаузи, не е изчерпана.
Приложното поле на касационното обжалване касаторът [фирма] е обосновал с предпоставките на чл.280, ал.1, т.З ГПК. Позовавайки се отново на допуснатото нарушение на материалноправната норма на чл. 365 ЗЗД, жалбоподателят поддържа, че с обжалвания съдебен акт въззивният съд се е произнесъл „в противоречие с установените законови норми по значимите за изхода на делото въпроси на материалното право“, а именно: „следва ли да се формират мотиви по иск, по предмета на който вече е постигнато споразумение, допустимо ли е съдът да се произнася по отношение на материално право, за което вече има постигната спогодба по см. на чл.365 ЗЗД и допустимо ли е съдът да тълкува отразената в същата воля на страните, когато не е сезиран с иск за унищожаването и или прогласяване на нищожността и.“
В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК допълнително е въведено и касационно оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение,“ поради постановяването му, по арг. от чл.235, ал.1, т.2 ГПК, в противоречие с императивната разпоредба на процесуалния закон“.
Всеки един от касаторите в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е оспорил касационната жалба на противната страна, поради отсъствие на предпоставките за допускане на касационния контрол и алтернативно, изразявайки несъгласие с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във p. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото,съобразно правомощията си по чл.288 ГПК,намира:
1.По касационната жалба на ищците:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Поставеният процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 235, ал.2 ГПК, като всеки въпрос на процесуалното право, по който въззивният съд макар и да не се е изрично произнесъл, когато, ако е процедирал неправилно би довел до постановяване на крайния правен резултат по делото във вреда на страната, се явява релевантен за спора, тъй като от него зависи изхода на делото, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана – арг. от т.1 на TP № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на същия не е осъществено визираното основание по т.З начл.280,ал.1 ГПК.
По приложението на чл.235, ал.2 ГПК, която норма е аналогична на чл.188, ал.1 и ал.2 ГПК/ отм./, съществува не само трайно установена съдебна практика, но и задължителна съдебна практика – TP № 1/2001 год. на ОСГТК на ВКС, която не се налага да бъде изоставена, за да бъде възприета различна и според която решаващият съд е задължен да постанови решението си въз основа на доказаните, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правно релевантни факти, като в правомощията си на съд по същество, въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна съвкупна преценка на всички доказателства и доводите на страните.
Именно с тази задължителна съдебна практика Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил при постановяване на обжалвания съдебен акт, отчитайки и ограничения от нормата на чл.269 ГПК обхват на въззивното производство.
Обстоятелството, че при аргументиране на визирания критерий за селекция жалбоподателите са се позовали единствено и само на отсъствие на съдебна практика, освен, че не удовлетворява изискването на закона, съобразно разясненията в т.4 на TP № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, изключва наличието на процесуална възможност за настоящия съдебен състав да обсъди същия, извън контекста на горепосоченото.
Що се касае до правилността на извършената от въззивната инстанция преценка на събраните по делото доказателства, с оглед осъществения контрол над законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционният съд, то относима към основанията по чл.281, т.З ГПК същата не подлежи на разглеждане в производството по чл.288 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът дали при приложение на законовото правило на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС, но при липсата на формулиран конкретен правен въпрос от страна на касаторите в тази насока и невъзможността такъв да бъде изведен и от изложението им по чл.284, ал.З, т.1 ГПК, без да бъде нарушено диспозитивното начало в процеса и принципът за равенството на страните, предвид уредбата на касационния контрол по действащия ГПК като факултативен, а не задължителен, същият не следва да бъде обсъждан. II. По касационната жалба на ответника [фирма] ;
Подадената касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
Поставеният правен въпрос, свързан с необходимостта решаващият съд да изложи мотиви по основанието на иска и за тяхното съдържание, който по своята правна характеристика е процесуалноправен, а не материалноправен, както е поддържано от касатора, е релевантен за спора, тъй като от решаването му зависи изходът на делото, с което основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол е доказана.
Обстоятелството, че по отношение на същия е налице задължителна съдебна практика- ППВС № 1/53 год., т.19 от TP № 1/2001 год., по т.д.№ 1/2000 год. на ОСГТК на ВКС, решение № 738/22.11.2010 год., по гр.д.№ 297/2010 год. на IV-то г.о на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, според която, за да е редовно решението трябва да е мотивирано и следователно щом дължи произнасяне по предявените искове, приемайки ги за допустими, съдът е длъжен да изложи и мотиви по тях, с която въззивният съд изцяло се е съобразил, изключва да е налице визираният критерий за селекция по т.З на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до поставения материалноправен въпрос – допустимо ли е съдът да се произнася по отношение на материално право, за което вече има постигната спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, то той макар и важен, е ирелевантен за крайния правен резултат по делото, предвид изрично уговорената в т.З от процесното споразумение между страните, възможност, ищците да претендират по съдебен ред срещу застрахователя обезщетение за неимуществени вреди, над размера за който е постигнато съгласие, щом целта на тази извънсъдебна спогодба, така, както е отразено в т.З на същата, не е да ограничи правата на пострадалите в тази насока.
Вторият материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД, като обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на същия не е осъществено специфичното изискване за визираното основание по т.З на чл.280, ал.1 ГПК.
По въпроса за тълкуване на договорите, към които като вид спада и извънсъдебната спогодба, регламентирана с нормите на ЗЗД, е налице трайно установена съдебна практика, според която при съмнение, неяснота или двусмислие в договорните клаузи действителната общ воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловено от прилагане на въведените с чл.20 ЗЗД критерии.
Съгласно задължителната съдебна практика – постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 349/11 от 21.05.20102 год. на I-во г.о. на ВКС, това тълкуване, когато е необходимо може да бъде осъществено не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му.
Несъмнено е, че при наличие на трайно установена, а и задължителна съдебна практика основанието по т.З на чл.280, ал.1 ГПК, което в случая въобще не е аргументирано, съобразно въведената от законодателя кумулативност и постановките в т.4 на TP № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното в него съдържание, е неприложимо.
Що се касае до оплакването за недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради осъществени от въззивния съд процесуални действия в нарушение на разпоредбата на чл.235, ал.1, т.2 ГПК, то предвид соченото основание за недопустимост, същото е правно несъстоятелно и само по себе си не би могло да обоснове допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество.
С оглед изхода на делото в настоящето производство деловодните разноски следва да останат за страните, така както са направени от тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на на Софийски апелативен съд № 179 от 02.02.2011 год., по в.гр.д.№ 771/2010 год., по описа на се.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: