7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№174
София, 25.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 4223/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник адв. Х. К., срещу решение № 1001 от 21.05.2013 г. по т.д. № 3193/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 956 от 23.05.2012 г. по т.д. № 2242/2010 г. в частта, с която Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-10 състав е осъдил, на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, [фирма] да заплати на: [фирма] сумата 105 802.40 лв.; на [фирма] сумата 109 259.50 лв.; на [фирма] сумата 94 229.36 лв. и на [фирма] сумата 71 164.71 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 23.09.2010 г. до окончателното им изплащане, както и в частта за присъдените разноски.
К. поддържа основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на въззивния съдебен акт и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърлят изцяло като неоснователни предявените срещу банката субективно и обективно съединени искове, с присъждане на разноски. В жалбата са развити подробни доводи за допуснати от решаващия съдебен състав нарушения на изискванията за мотивиране на решението, което следва да съдържа преценка на доказателствата и собствени констатации относно релевантните факти, независимо от възможността по чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на първата инстанция. Твърди се, че не са обсъдени доводите във връзка с наведени в отговора на въззивната жалба възражения за нищожност на разпоредбата на чл.2.2, ал.5 от ОУ; превратно са интерпретирани твърденията на банката във връзка с основанията за увеличаването на лихвения процент към момента на получаване от страна на кредитополучателите на уведомителното писмо, а препращането към вътрешно противоречивите мотиви на първата инстанция води до наличие на такова несъответствие и в съобразителната част на обжалваното решение. Подробно са мотивирани и останалите две основания за касиране – противоречия с материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационно обжалване по следните правни въпроси: „1. Дали разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 от Закона за кредитните институции/ЗКИ/ допуска страните да предвидят с договора за кредит и общите условия, че банката има право едностранно да промени приложимия към договора за кредит лихвен процент в неговата цялост и/или всеки един от неговите компоненти, независимо от техния вид и наименование при наличието на определени условия, които са предварително уговорени между страните с договора и/или общите условия към него; 2. Дали в случаите, в които между страните е предвидено с договора за кредит, че банката има право едностранно да промени приложимия към договора за кредит лихвен процент в неговата цялост и/или всеки един от неговите компоненти, независимо от техния вид и наименование при наличието на определени условия, уведомяването от банката до кредитополучателя е достатъчно да доведе до настъпването на промяната или е необходимо съгласието на кредитополучателя да е обективирано в допълнителен анекс към договора за кредит с оглед разпоредбата на чл.430, ал.2, вр. с ал.3 от ТЗ; 3. Когато е налице колизия между общ и специален закон, кой закон следва да се приложи и дали разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ се явява специална по отношение на чл.430 от ТЗ когато изменението на договора е свързано с едностранно упражненото от банката право да промени приложимия към съответния договор за кредит лихвен процент при наличие на определени условия; 4. Следва ли въззивната инстанция, когато мотивира своето решение препращайки към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл.272 ГПК да обсъди направените във въззивната жалба доводи и да изложи мотиви към решението, в които да даде отговор на направените пред нея оплаквания, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените във въззивната жалба доводи, както и да изложи съображенията, поради които възприема правните изводи, които е направила първата инстанция; 5. Може ли въззивният съд да се произнася по възражение за нищожност на клауза от договора, когато това възражение е направено за първи път от ищеца с отговора на въззивната жалба и 6. Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора и длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни”.
По първия правен въпрос се поддържа допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на решение № 122 от 30.07.2012 г. по т.д. № 40/2012 г. на Окръжен съд – Шумен и алтернативно по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; По втория въпрос касаторът счита, че е налице противоречивото му разрешаване, с позоваване на същото решение на ОС – Шумен; По третия въпрос се поддържат допълнителните предпоставки за допускане на касация по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на: решение по т.д. № 725/2008 г., ВКС, I т.о., решение по т.д. № 698/2008 г., II т.о., решение по т.д. № 37/2009 г., I т.о. и на решение по т.д. № 305/2009 г. II т.о.; По четвъртия правен въпрос се твърди отклонение от задължителна практика на ВКС – решение по гр.д. № 47/2009 г., I г.о., решение по т.д. № 823/2010 г., II т.о., решение по гр.д. № 191/2011 г., II г.о., решение по гр.д. № 66/2012 г., II г.о., решение по гр.д. № 746/2010 г., I г.о., решение по гр.д. № 761/2010 г. IV г.о. и решение по гр.д. № 1332/2010 г., I г.о.; По въпрос № 5 се твърди наличието на противоречива практика на ВКС, констатирана в образуваното тълк.дело № 1/2013 г., с искане за спиране на производството по делото до постановяване на тълкувателното решение и по въпрос № 6 се поддържа чл.280, ал.1, т.1 ГПК с позоваване на решение по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о.
Ответниците по касация, чрез процесуалния си пълномощник адвокат И. Б., считат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Подробни съображения са изложени в писмен отговор и във възражения срещу основанията за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, решаващият състав на Апелативен съд – София, след възпроизвеждане на фактическите изводи на първата инстанция е счел, че изводите по спорното материално право следва да бъдат споделени изцяло и с оглед на въведената с чл.272 ГПК процесуална възможност, е препратил към съобразителната част на първоинстанционния съдебен акт.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни доводите на банката за липса на произнасяне по възражение за недължимост на исковите суми в лева. Отчетено е, че в петитума на исковата молба претендираните вземания са посочени както в евро, така и в тяхната левова равностойност, а и средствата по процесния кредит са усвоявани в български лева и в евро, което обуславя липсата на пречка присъждането им да бъде така, както е заявено – в левова равностойност.
При постановяване на решението не е възприето оплакването на банката – въззивник за допуснато процесуално нарушение при преценка на констатациите на приетата в първата инстанция експертиза и за цитиране на несъществуващи изводи на вещото лице Ц.. Решаващият въззивен състав се е позовал на конкретно посочена в мотивите към решението част от заключението на вещото лице В. Ц. относно компонентите и формирането на цената на паричния ресурс, ползван от [фирма], както и на изводите на експерта по въпрос № 11 от заключението, основани на проверка, извършена при ответната банка за наличието на решение на Изпълнителния комитет на банката относно видовете референтни лихвени проценти, формиращи цената на паричния ресурс, както и за отражението върху размера на лихвите по кредитните продукти, предлагани от банката. За ирелевантни са счетени доводите във въззивната жалба относно „определящото лихвата лице”.
Въззивният съд е възприел изцяло изводът на първата инстанция за липса на конкретизирано в писмото на банката от 04.08.2009 г. основание за увеличаване на лихвения процент по процесния инвестиционен кредит, попадащо в изчерпателно изброените в чл.2.2, ал.5 от Общите условия на [фирма] основания за такова увеличаване. Отчетено е, че в цитираното писмо на банката до кредитополучателя причината за увеличаване на лихвения процент е посочена общо – увеличаване на разходите за привлечен ресурс, като резултат от повишаване на пазарния риск, довело до понижаване на кредитния рейтинг, което препятства преценката на съда за конкретното основание за увеличаване на лихвения процент към момента на изпращане на писмото.
Решаващият състав на САС не е възприел доводът на въззивника, основан на т.2.2., ал.6 от Общите условия, съгласно които при несъгласие на клиента с едностранната промяна на приложимия лихвен процент, клиентът има право в едноседмичен срок от уведомяването да погаси предсрочно целия кредит, като в противен случай промяната на лихвения процент се счита за изрично приета от клиента. Несъгласието на съда с този довод е мотивиран с невъзможност за предварителен отказ от права, както и с нищожност на предварително установените от банката правила в ОУ, с оглед изискването на чл.430, ал.2 ТЗ за писмена форма на договора за банков кредит, което е приложимо и за всички негови изменения и допълнения, която форма е била спазена по отношение на представените по делото четири анекса към договора.
Окончателният извод, до който е достигнал въззивният съд е, че по делото не е установено наличието на някое от основанията по чл.2.2., ал.5 от ОУ за едностранно изменение на компонентите, формиращи лихвения процент по процесния договор, обуславящо увеличение на размера на лихвата, поради което едностранното изменение на договора не е произвело действие, като банката е получила без правно основание сума в общ размер 194 524.06 лв., която се дължи на ищците, на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не могат да обосноват приложното поле на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение.
Формулираните от касатора правни въпроси под № 1 – 3, вкл., са основани изцяло на твърденията в жалбата за допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в несъобразяване на разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 от Закона за кредитните институции /явяваща се специална по отношение на чл.430 от ТЗ/, съгласно която при отпускане на кредит банката е длъжна да предостави в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, вкл. информация за условията, при които може да променя лихвата до пълното погасяване на кредита. При постановяване на решението въззивният съд изобщо не е преценявал посочената разпоредба на ЗКИ и доколко с нея се въвеждат изключения от изрично постановеното в чл.430, ал.3 ТЗ изискване за писмена форма, като условие за действителност на договорите за банков кредит, респ. за тяхното изменение и допълване. Преценявайки посочената по-горе разпоредба от ОУ като нищожна, именно с оглед приложимата, според съда, разпоредбата на чл.430, ал.3 ТЗ, решаващият състав е формирал част от своите правни изводи. Несъгласието на касатора с тези изводи не би могло да се преценява в производството по селекция на касационните жалби, а от друга страна е недопустимо обосноваването на приложното поле на касационно обжалване с поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК. Видно от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е мотивирал част от посочените въпроси с доводи за неправилно определяне на приложимото право и несъобразяване от страна на въззивния съд, че уведомлението няма характер на предложение за промяна, а на упражнено от страна на банката право за едностранна промяна на лихвата по кредита. В този смисъл е допуснато известно смесване на основанията за допускане на касационно обжалване с касационните основания, които са ясно разграничени в т.1 от цитираната тълкувателна практика на ВКС.
Процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, преценявайки всички доводи на страните, с оглед очертаните с жалбата предели на въззивното производство, безспорно са значими за всяко дело, но в случая липсват данни за отклонение от създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, на която се позовава касатора, както и от дадените разрешения в т.1 от постановеното/след подаването на касационната жалба/ Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесуалноправният въпрос, свързан с преклудиране на възражението за нищожност на клауза от ОУ, не може да се счете за обуславящ изхода на спора, тъй като основните изводи на въззивната инстанция за основателност на предявените субективно и обективно съединени искове са основани на липсата на категорични доказателства за наличието на някое от основанията по чл.2.2, ал.5 ОУ за едностранно изменение на компонентите, формиращи лихвения процент по кредитния договор. Дори и да се приеме обаче, че този въпрос попада в приложното поле по чл.280, ал.1 ГПК, следва да се има предвид, че не се касае за защита по същество, а за надлежно въведени още с исковата молба твърдения в обстоятелствената й част, че с писмото от 04.08.2009 г. „банката едностранно, необосновано и не по установения в договора, ТЗ и ЗЗД ред” е увеличила размера на лихвата по договора за кредит, по които се е произнесъл и въззивният съд.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1001 от 21.05.2013 г. по т.д. № 3193/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: