5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София, 08.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1072/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на: ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] и ЗК [фирма], ЕИК[ЕИК], срещу решение № 617 от 13.04.2012 г. и допълнително решение № 1484 от 01.08.2012 г. по т.д. № 3864/2011 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав, в частта, с която след отмяна на решение № 738/11.07.2011 г. по т.д. № 911/2008 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав, двете застрахователни дружества са осъдени да заплатят на „КНБ И. транспорте Е.К.”, Германия, представлявано от едноличния собственик Х. Бююкьонен, чрез адв. Д., със посочен съдебен адрес в [населено място], на основание чл.407/отм./ ТЗ, вр. с чл.80 от Закона за застраховането/отм./ по 13 713.95 лв. – застрахователно обезщетение за нанесени имуществени вреди вследствие на настъпило на 16.10.2004 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 09.04.2008 г. до окончателното изплащане, мораторна лихва – по 6 300.37 лв. за периода от 16.10.2004 г. до 09.04.2008 г. и разноски по делото – по 3 487.50 лева.
К. ЗД [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, обжалва основното и допълнителното решение, с твърдения за недопустимост поради постановяване на осъдително решение срещу двете застрахователни дружества при условие на разделност, въпреки, че исковете са предявени при условие на солидарност. Счита, че по този начин е допуснато и нарушение на чл.6, ал.2 ГПК и е налице произнасяне извън петитума на исковата молба, което противоречи и на задължителна практика на ВКС, приложена към жалбата с инкорпорирано в нея и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
К. ЗК [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, счита въззивното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.105, ал.3 КМЧП и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила, изразяващо се в ангажиране отговорността на двете застрахователни дружества в условия на разделност, независимо от заявените от ищеца искови претенции при условие на солидарност.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва исканията за достъп до касация, а по същество счита въззивното решение/основно и допълнително/ за правилно. Съображения в подкрепа на становището са развити в писмени отговори, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащи на касационно обжалване основно и допълнително въззивни решения, в рамките на преклузивните срокове по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд, въз основа на неоспорените писмени доказателства, заключението на автотехническата експертиза и кредитираните гласни доказателствени средства, е приел за доказани предпоставките за извършване на претендираното от ищеца – едноличен търговец застрахователно плащане, на основание чл.407/отм./ ТЗ, вр. с чл.80, ал.1 от Закона за застраховането/ЗЗ/ – отм., за причинени имуществени вреди на товарния автомобил на ищеца в резултат на настъпило ПТП, по вина на двамата водачи на леки автомобили с българска регистрация, ползващи се от застрахователна закрила „Гражданска отговорност” по съответните, сключени с ответниците договори.
При определяне на размера на претендираната обезвреда, решаващият съдебен състав е преценил нанесените щети на товарния автомобил, така както са описани в протоколите за ПТП, експертното становище на инж. К. С. във връзка с необходимите ремонтни дейности по възстановяването на увредените елементи на автомобила, съответстващи на изготвена оферта от оторизиран сервиз на „Д.” в Германия. От общия размер на претендираното обезщетение е приспадната сумата 721.30 евро, възприемайки заключението на вещото лице, че част от ремонтите не са следствие от произшествието, като дължимата за обезщетяване на вредите сума е определена в размер на 14 023.67 евро, или 27 427.90 лева. За неоснователно е счетено възражението на ответните застрахователни дружества за определяне на размера на щетите само въз основа на разходни документи, тъй като предмет на задължението на застрахователите е репариране на вредите и за изискумостта на това задължение е ирелевантно дали автомобилът е вече отремонтиран или предстои ремонт.
Въззивният състав на Софийски апелативен съд е направил извод, че след като се дължи обезщетение за вреди на вещ, собственост на чуждестранно лице и поправянето на вредите е извършено с части и труд на сервиза в Германия – „Д. Сървиз Ш.”, стойността на възстановителния ремонт следва да се определи по цени в Германия, а не по средни пазарни цени в България. В този смисъл е и цитираната и съобразена от съда задължителна практика на ВКС – решение № 1/02.02.2011 г. по т.д. № 263/2010 г., ІІ т.о.
С оглед основателността на исковете и предвид липсата на основание по чл.121 ЗЗД за ангажиране на солидарната отговорност на двете застрахователни дружества, е направен извод, че последните дължат поправяне на щетите по равно – по ? от установения и доказан обем на вредите, или по 13 713.95 лв. Развити са съображения относно правния институт на солидарността и за липсата на пречка при доказано съществуващо вземане / по основание и по размер/ ответниците да бъдат осъдени разделно.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение приема, че не са налице основания за допускане на касационно разглеждане на делото.
Преди всичко, липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното основно решение, така както се поддържа и от двамата касатори, както и вероятност за недопустимо произнасяне с допълнителното решение, обжалвано само от ЗД [фирма].
Действително, с исковата молба/ след направените уточнения в т.2 от молба от 12.06.2008 г./ ищецът е претендирал солидарното осъждане на двете застрахователни дружества – ответници, сега касатори. Твърдяните от него обстоятелства, въз основа на които е поддържано, че възниква солидарност, са изведени от доводите за наличие на солидарна отговорност, съгл. чл.53 ЗЗД, на водачите на леките автомобили, причинили произшествието, в резултат на което за ищеца са настъпили имуществени вреди, както и производната отговорност на техните застрахователи. Съгласно задължителната практика на ВКС /по смисъла на т.2 от ТР № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС/ когато с исковата молба са предявени искове при режим на пасивна солидарност на ответниците, ищецът следва да посочи обстоятелствата, от които според него възниква солидарност, а съдът трябва да прецени дали е налице някоя от хипотезите на чл.121 ЗЗД и когато липсва законова разпоредба или уговорка между страните за солидарност, то при уважаване на иска отговорността на ответниците е в условие на разделност. В този смисъл са служебно известните на настоящия състав и надлежно публикувани решения – решение № 71 от 28.02.2011 г. по гр.д. № 1025/2010 г., І т.о. и решение № 520 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 496/2010 г., ІV г.о. Дори и да се приеме, че в определени хипотези се касае за нередовност на исковата молба/ напр. при искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД/ и при неотстраняване на тази нередовност, съдът е длъжен да разгледа претенциите срещу всеки от ответниците при условията на разделност на отговорността. В посочения смисъл е решение № 163 от 02.02.2012 г. по т.д. № 642/2011 г., І т.о.
Въззивното решение е в пълно съответствие с цитираните по горе разрешения по поставените от касаторите въпроси, свързани както с редовността на исковата молба, така и с допустимостта на обжалвания съдебен акт, който не е постановен в отклонение от предмета на делото и претендираната защита.
Решенията на ВКС, на които се позовават касаторите, макар и принципно да касаят диспозитивното начало в гражданския процес, не са пряко относими към настоящата хипотеза и не следва да се преценяват подробно.
Останалите доводи на касатора ЗК [фирма] – за нарушения на материалния и процесуалния закон, макар и обективирани в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, не следва да се преценяват в настоящото производство по чл.288 ГПК, доколкото са свързани с правилността на решението. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните за съдилищата постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които за да обоснове достъп до касация, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за правната воля на съда, а не за правилността на решението.
При този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски в размер на 1 500 лв., дължими по равно от двамата касатори, следва да бъде уважено.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 617 от 13.04.2012 г. и допълнително решение № 1484 от 01.08.2012 г., постановени по т.д. № 3864/2011 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав.
ОСЪЖДА: ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК] и ЗК ”Л. И.” АД, ЕИК[ЕИК] да заплатят на „КНБ И. транспорте Е.К.”, Германия, представлявано от едноличния собственик Х. Бююкьонен, по 750/ седемстотин и петдесет/ лева – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: