2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№893
София.27.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 542/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 129 от 30.01.2012 г. по гр.д.№ 2359/2011 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд, І гражданско отделение, 15 състав в частта за уважаване на предявения от Д. С. К., действащ чрез своя баща и законен представител С. Д. К., за сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 29.06.2008 г., ведно със законната лихва от тази дата, като са присъдени допълнително 20 000 лв., на основание чл.226, ал.1 КЗ.
К. инвокира основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му в обжалваните части и постановяване на ново решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, свързани с приложение на чл.52 ЗЗД и на чл.51, ал.2 ЗЗД и процесуалноправен въпрос, свързан с възможността ответникът да прави нови възражения след изтичане на срока за отговор и да излага нови фактически и правни доводи въз основа на обстоятелствата по делото и допуснатите, валидно събрани доказателства. По материалноправните въпроси се поддържат допълнителните основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 17/1963 г., а по процесуалноправния въпрос са представени решения № 617/28.12.2010 г. на ІV г.о. и № 358/18.06.2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не са налице основания за допускане на обжалването, а по същество, че решението е правилно. Съображения са развити в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение Софийският апелативен съд, съобразявайки данните по приложеното нахд № 116/2009 г. на РС-Свиленград и установения от автотехническата експертиза и гласните доказателства механизъм на пътно-транспортното произшествие, в резултат на което за ищеца са настъпили неимуществени вреди, е приел, че водачът на лекия автомобил е нарушил разпоредбите на чл.20, ал.2 и чл.117 ЗДвП, а малолетният ищец е нарушил разпоредбата на чл.80 от ЗДвП, като не се е придържал най-близко до дясната граница на пътното платно, не е съобразил приближаването на лекия автомобил и е навлязъл внезапно на пътното платно. Въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в равна степен с делинквента. При определяне на общия размер на обезщетението, решаващият състав е отчел релевантните обстоятелства – вида и характера на тежките увреждания, последиците от тях, продължителността на лечебния и възстановителен период и понесените в резултат на това значителни болки и съществуващите към момента на прегледа от вещите лица последици – разстройство във вестибуларния апарат в лека степен, нарушение на слуха, главоболие и затруднено запаметяване, както и младата възраст на пострадалия/ 12-годишно дете към момента на постановяване на въззивното решение/. Общият размер на определеното обезщетение за неимуществени вреди – 100 000 лева е намален наполовина, с оглед на което са присъдени допълнително 20 000 лв. над определеното от първата инстанция обезщетение, или общо 50 000 лв.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно разглеждане на делото.
По отношение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос, не може да се счете за осъществена общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Действително, въпросът, свързан с обхвата на процесуалната преклузия по чл.133 ГПК е важен, но в случая не е обуславящ за изхода на делото. Независимо от неточната констатация на въззивния съд за преклудиране на твърденията на застрахователното дружество за липса на виновно поведение на водача на лекия автомобил, при постановяване на решението съдът е преценил всички релевантни доказателства, с извод за конкретните, допуснати от водача Г., нарушения на ЗДвП и за неговото виновно поведение за настъпване на произшествието. Правилността на този извод не може да се преценява в рамките на стадия по селекция на касационните жалби, в какъвто смисъл са и изричните постановки в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Поставените от касатора материалноправни въпроси, са значими за разрешаването на спора, но не са налице допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Произнасянето на съда по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и по възражението за съпричиняване, надлежно релевирано от застрахователното дружество – ответник по прекия иск по чл.226 КЗ, е обусловено от преценката на фактическия и доказателствен материал по делото, като правилността й може да се разглежда само по реда на чл.290 и сл. ГПК. Определянето на съразмерността на съпричиняването на вредите, както и на размера на обезщетението за неимуществени вреди винаги е обусловено от конкретни за всяко дело обстоятелства, при съобразяване и на задължителните за съдилищата указания дадени с ППВС № 4/1968 г. за общите критерии при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и за определяне на обективния принос на пострадалия за настъпване на вредите – т.7 от ППВС № 17/1963 г. В случая липсват данни за отклонение от цитираната, задължителна за съдилищата практика на ВКС.
Не може да бъде споделено становището на касатора, че произнасянето на ВКС по посочените материалноправни въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не се касае за неясни разпоредби, което да налага тълкуването им, налице е и задължителна съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД и липсва основание за даване на нови правни разрешения по приложението на закона.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 129 от 30.01.2012 г. по гр.д.№ 2359/2011 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: