7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№740
София18.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1487/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма], чрез процесуалния му пълномощник адвокат М. Г., срещу решение № 2167 от 25.11.2013 г. по гр.д.№ 4130/2012 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 1 състав, с което е потвърдено решение от 16.07.2012 г. по гр.д. № 6955/2010 г. на Софийски градски съд, І г.о., 14 състав в частта, с която частично са уважени предявените от Й. Л. Д. срещу ЗД [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД и изцяло е уважен частичният иск по чл.226, ал.1 КЗ и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от Н. П. П..
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените искове, с присъждане на разноски. Основните доводи на касатора са основани на разпоредбите на чл.257, ал.1 и ал.2 и чл.267, ал.1 КЗ, с твърдения, че ако А. А. като водач на лек автомобил „Ауди” е бил виновен за реализирането на процесното ПТП, то поради настъпване на смъртта му не носи деликтна отговорност, съответно не е налице основание за ангажиране отговорността на застрахователя. Поддържат се е доводи за недоказване на валидно застрахователно правоотношение, а от друга страна за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД, довело до прекомерност на обезщетенията за неимуществени вреди.
Инкорпорираното в жалбата искане за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: „1. Ако застрахованото лице по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” извършило деликт, не носи гражданска/деликтна/ отговорност, то може ли увредените от деликта да търсят обезщетяване на вредите си от застрахователя по „Гражданска отговорност на автомобилистите на застрахованото лице, което ги е причинило? При настъпила смърт на делинквента към момента на настъпване на деликт или непосредствено след това, носи ли той гражданска отговорност за причинените от деликта вреди, а носи ли такава застрахователят му по застраховка „ГО на автомобилистите”? Може ли да се ангажира отговорността на застрахователя, без да може да се ангажира отговорността на деленквента? Какъв риск, какви вреди покрива застраховката „ГО на автомобилистите- само тези, за които застрахованите отговарят според българското законодателство, както е посочено в чл.257, ал.1 КЗ или и такива, за които застрахованите не отговарят според българското законодателство?2.Как се разпределя доказателствената тежест по иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ; 3. За да приеме за установено наличието на валидно действащо застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” съдът следва ли да спази ППВС № 7/78 г и да изследва въпроса за плащане на застрахователната премия”; 4. Относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД и 5. Относно крайния момент, в който следва да се направи възражение за погасителна давност на претендираните лихви.
По първата група въпроси, свързани с приложението на чл.257 КЗ се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на ППВС 7/78 г.; по втория въпрос са цитирани решения на ВКС № 707/22.12.2009 г., ІІ г.о. и № 235/15.04.2010 г. І г.о. ; по третия въпрос – освен ППВС № 7/78 г. е посочено решение № 235/15.04.2010 г. І г.о.; по четвъртия въпрос касаторът поддържа противоречие със задължителна практика – ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: по т.д. № 43/2010 г. ІІ т.о, по гр.д. № 1650/2009 г.ІІІ г.о., решение № 59 от 29.04.2010 г., ІІ т.о.решение № 780/27.12.2010 г., ІV го., решение № 633/01.11.2010 г., ІV г.о. решение № 558/28.10.2010 г., ІІІ г.о. По последния правен въпрос се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответниците по касация не са заявили становища.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ. Възприети са изцяло фактическите изводи на първоинстанционния съд относно механизма на произшествието и реализираното непозволено увреждане от водача на лек автомобил „Ауди с ДК [рег.номер на МПС] , в който е пътувала наследодателката на ищците, както и ищцата Й. Д.. Прието е, че фактът, че водачът на лекия автомобил е починал от причинената от него пътна злополука, не води до отпадане функционалната отговорност на застрахователя за причинени на ищците неимуществени вреди.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни твърденията на застрахователя за недоказаност на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”, предвид представените по делото писмени доказателства – комбинирана застрахователна полица, заверена от Гаранционния фонд, установяваща наличието на застрахователен договор по тази задължителна застраховка между А. П. А., в качеството му на собственик на лек автомобил „Ауди” 80 с рег.№ С 5802” КТ и ЗД [фирма] за периода 04.01. – 31.12.2006 г., в който период е настъпило ПТП, от което са произтекли претендираните неимуществени вреди.
При постановяване на въззивното решение съдът е преценил като преклудирано заявеното в първото публично съдебно заседание пред СГС възражение за изтекла погасителна давност по отношение претенциите за лихви, като подробно са преценени извършените от първоинстанционния съд и от страните процесуални действия, съответно са изложени съображения за реда, по който е разгледан спора, а именно по реда на глава ХХХІІ от ГПК.
С оглед разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК, съдебният състав е приел за преклудирано заявеното с въззивната жалба на застрахователя твърдение за липса на доказателства, че именно А. А. е бил водач на лекия автомобил към момента на произшествието, а не починалата Я. Д.. Независимо от процесуалната му недопустимост, въззивният съд е приел твърдението и за неоснователно, предвид данните от воденото в Софийска военнноокръжна прокуратура досъдебно производство.
Въззивният състав, след като е отчел множеството травматични увреждания, претърпяни от ищцата Й. Д. – счупване на лява бедрена кост и вътрешен кондил на същата, компресивно счупване на поясни прешлени и счупване на дясна ключица, извършените три оперативни интервенции и претърпяните болки и страдания, козметичните дефекти/белези от операциите, възрастта и пола на пострадалата, която е била 12-годишна към момента на произшествието, както и социално-икономическите условия в страната, е приел, че правилно първата инстанция е определила обезщетение в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва от ПТП.
При произнасяне по доводите на въззивника/сега касатор/ относно определения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на майката на Й. Д., решаващият състав е подложил на самостоятелна преценка целия доказателствен материал по делото, относим към критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД. Съобразени са установените от комплексната медицинска и психологична експертиза и от гласните доказателства изключително тежки последици за детето от загубата на най-близкия й човек, непреодоляната скръб от загубата на майка й, наличието на посттравматично стресово разстройство, довело до сериозни и интензивни затруднения в цялостната адаптация и функциониране, които все още съществуват, както и обстоятелствата, при които е настъпило произшествието. За обезщетяване на изключително тежките неимуществени вреди на Й. Д. съдът е определил сумата 150 000 лева, ведно със законната лихва от 01.05.2006 г.
При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата Н. П. – майка на загиналата Я. Д., въззивният съдебен състав е подложил на преценка фактите, установени от разпитаните свидетели за понесените от П. тежки душевни болки и страдания от внезапната и преждевременна загуба на дъщеря й. Определен е общ размер от 100 000 лв. и отчитайки, че искът е предявен като частичен, е уважен за сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва от 01.05.2006 г.
Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първата инстанция, обжалваното решение на СГС е потвърдено изцяло.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото.
Първата група въпроси, свързани с обекта на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и със застрахователното покритие, не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно указанията по приложението на тази разпоредба материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, разрешени във въззивното решение следва да са обусловили изхода на делото, но въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационно обжалване с въпроси, относими изцяло към правилността на постановеното от Апелативен съд – София решение, поради което те не биха могли да се преценяват във фазата по селектиране на жалбите и съответно тези въпроси не биха могли да обосновават основната предпоставка за достъп до касация.
Правните въпроси, свързани с разпределението на доказателствената тежест в процеса при предявени преки искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и с наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” на виновния за произшествието водач на МПС, не могат да обосноват приложното поле на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Видно и от съдържанието на самото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК тези въпроси са мотивирани с поддържани от касатора доводи за „непроведено пълно главно доказване” на следните факти: кой от загиналите в автомобила е бил негов водач, както и за плащане на премиите по сключения застрахователен договор. Следователно, въпросите са изцяло относими към законосъобразността и обосноваността на изведените от въззивния съд изводи за преклудиране на доводите на застрахователното дружество във връзка с механизма на произшествието и съответно за приетата от съда неоснователност на тези доводи, както и към правилността на изразеното от съда становище за наличието на категорични доказателства, установяващи валидността на застрахователен договор по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Извършената от решаващия състав конкретна преценка на представените в производството пред първата инстанция писмени доказателства /приложени и като заверени копия в прекратеното гр.д. № 727/2007 г. на СГС, І-1 състав/, удостоверяващи не само сключването на застрахователния договор и плащането на първата разсрочена премийна вноска/ с оглед отразената дата на плащане – 03.01.2006 г., предхождаща началото на срока на действие на договора/, но и удостоверяване наличието на такъв договор от Гаранционния фонд и правилността на изведените в резултат на тази преценка изводи на съда, са извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите на касатора по така формулираните правни въпроси биха могли да бъдат предмет на самия касационен контрол, т.е. след евентуално допуснато обжалване.
Поставените материалноправни въпроси, свързани с приложение на законоустановения принцип за справедливост по чл.52 ЗЗД са значими за всяко дело, имащо за предмет обезщетение за неимуществени вреди. По делото липсват обаче данни за отклонение от общите критерии, предвидени в ППВС № 4/1968 г., въз основа на които следва да се определи справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Що се касае за определянето на действителния размер на претърпени от деликт болки и страдания, то винаги е обусловено от конкретните данни по всяко дело и затова не би могло да се поддържа наличието на аналогия между настоящия спор и споровете, по които са постановени цитираните от касатора решения на ВКС.
Процесуалноправният въпрос относно срока за въвеждане на възражения за погасителна давност по отношение на акцесорните искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД е основан изцяло на твърдения на касатора за неправилност на извода на въззивната инстанция за преклудиране на това възражение. Несъгласието с този извод на съда касаторът е мотивирал с доводи, че страните могат да правят искания и възражения в първото по делото заседание след доклада и указанията на съда. Независимо от относимостта на този правен въпрос към правилността на атакувания съдебен акт в тази му част, следва изрично да се отрази, че становището на въззивния състав съответства напълно на задължителните постановки в т.4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. според които възраженията на ответника за погасителна давност се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. Наличието на задължителна за съдилищата в Република България практика, изключва поддържания от касатора допълнителен селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2167 от 25.11.2013 г. по гр.д.№ 4130/2012 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 1 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: