Определение №335 от 42177 по търг. дело №3017/3017 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 335
гр. София,22.06.2015 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 19.05. , две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №3017/14 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Е. В. Н. и П. К. Н. с постоянен адрес:гр.В., ЖК М. [жилищен адрес] срещу решение №135 от 23.05.2014 г. на Варненски апелативен съд по в.т.д. №118/2014 г.. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение №1139/ 09.12.2013 по т.д. №1052/13 г. на ОС-Варна , с което е прието за установено по иска по чл.422 ГПК предявен от [фирма]-гр. София срещу двамата касатори, че последните дължат солидарно на банката сумите от: 62 559,39 лева-изискуема главница, ведно със законната лихва от 27.03.2013 г. , 9 855,51 лева-изискуема редовна лихва за периода 25.06.2011 г. до 21.08.2012 г.,9090,88 лева-изискуема наказателна лихва ,310,24 лева-комисионна за управление за периода 25.01.2011 г. -24.01.2012 г, както и 1636,32 лева-държавна такса и 1268 лева – юрисконсултско възнаграждение, за които е издадена заповед по чл.417 ГПК.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма]-гр. София изпраща писмен отговор на касационната жалба, в който се позовава на липса на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен и доказан иска на [фирма]-гр. София срещу двамата касатори, с което е приел за установено, че последните дължат солидарно на банката сумите от: 62 559,39 лева-изискуема главница, ведно със законната лихва от 27.03.2013 г. , 9 855,51 лева-изискуема редовна лихва за периода 25.06.2011 г. до 21.08.2012 г.,9090,88 лева-изискуема наказателна лихва, 310,24 лева-комисионна за управление за периода 25.01.2011 г. -24.01.2012 г, както и 1636,32 лева-държавна такса и 1268 лева –юрисконсултско възнаграждение, за които е издадена заповед по чл.417 ГПК, съставът на въззивния съд се е позовал на следните значими за спора факти:
Двамата ответници по иска, касатори в настоящото производство, са се задължили като кредитополучатели по договор за банков кредит сключен на 20.07.2007 г. и два анекса, съответно № 01/24.09.2009 г. и №2/04.10.2010 г. сключени с ответната банка като кредитодател. От страна на длъжниците не са изпълнявани задълженията за погасяване на отпуснатия кредит по отношение на вноските с падежи в периода: 25.07.2011 до 25.07.2012 г., което е довело до обявяване на задълженията на по договора за предсрочно изискуеми. В отговора на ИМ двамата ответници са навели възражение за нищожност на уговорките в чл.4.2 от договора и чл.2 от анексите, предвиждащи правото на банката-кредитор едностранно да променя лихвения процент уговорен в договора, при това: без ясни дефиниции на условията за промяна, без основателна причина за това и без знанието и съгласието на длъжниците. Нищожността следвала от неравноправността на тези клаузи , съгласно разпоредбите на чл.146 З. вр. с чл.147 ал.1 , чл.143 т.10 и чл.144 ал.2, т.1 З.. Съдът на база съдържанието на съответните уговорки в основния договор за кредит и двата анекса е счел, че не са налице неравноправни клаузи по смисъла на цитираните разпоредби на З.. Обосновал се е, че правото на банката да променя лихвения процент по кредита е в зависимост от стойността на банковия ресурс/С./, като формиращ лихвен компонент. От своя страна, С. е определен в самия договор /чл.4.1/ като лихвен процент за съответната валута, при който банката осигурява ресурс за финансиране на клиенти, увеличен с разходите по управление на падежната структура на активите и пасивите на банката и други законоустановени разходи. С. се определя от комитет за управление на активите и пасивите на банката, а промяната на С. е в зависимост от промяна в пазарните условия, отразяващи се в промяна на образуващите С. компоненти, подробно описани в чл.2.2 от Анекс №1. Следователно, не е налице хипотезата на чл.143 т.10 З. т.е. уговорката да позволява едностранна промяна на съдържанието на договора въз основа на непредвидено в него основание.
Въззивният съд е счел за преклудирани оплакванията наведени за пръв път едва във въззивнага жалба , че спорните клаузи не били индивидуално уговорени и че договорът за кредит бил съставен предварително в нарушение на чл.143 т.9 вр. с чл.146 З..
В изложението по чл.284 ал.3, т.1 ГПК се сочи като обуславящ изхода на спора единствено въпросът за приложимостта към спора на европейско законодателство-Директива 93/13.ЕОИ на Съвета, относно действителността на договорна клауза, която не е индивидуално договорена и създава неравноправност между правата и задълженията , произтичащи от договора , въпреки изискването за добросъвестност.
Съгласно т.1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая съдът не е обусловил правната си воля в правораздавателния акт въз основа отговора на сочения като обуславящ въпрос. Тава е така, доколкото въззивният съд изрично се е позовал на преклузия по смисъла на чл.133 ГПК на възражението, наведено за пръв път едва във въззивната жалба, че спорните клаузи не били индивидуално уговорени и че договорът за кредит бил изготвен предварително в нарушение на чл.143 т.9 вр. с чл.146 З..
Спорът е решен на база други възражения, надлежно наведени в отговора на ИМ: не е налице, уговорено в договора за кредит и анексите, право на банката-кредитор едностранно да променя договорения лихвен процент уговорен в договора, при това: без ясни дефиниции на условията за промяна, без основателна причина за това и без знанието и съгласието на длъжниците, т.е. липсва уговорка, която а позволява едностранна промяна на съдържанието на договора, въз основа на непредвидено в него основание , а от тук и не е налице нищожност на съотвегтните уговорки, съгласно разпоредбите на чл.146 З. вр. с чл.147 ал.1 , чл.143 т.10 и чл.144 ал.2, т.1 З..
С оглед изложеното, липсва първата предпоставка за допускане до касация: формулиран от касатора правен въпрос, който да се явява от значение за изхода по конкретния правен спор, т.е. от отговора на който да зависи резултата по същия. Липсата на посочен от касатора релевантен за спора правен въпрос, който да се явява и обуславящ изхода по конкретния спор само по себе си е пречка за допускане на касация-т.1 от цитираното ТР на ОСГТК на ВКС.
В полза на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК , определен съобразно Наредбата за мин.размери на адв. възнаграждения в размер на 1043,16 лева.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че липсва някое от основанията, на които се позовава касаторът за допускане до касация, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №135 от 23.05.2014 г. на Варненски апелативен съд по в.т.д. №118/2014 г..
ОСЪЖДА Е. В. Н. и П. К. Н. с постоянен адрес:гр.В., ЖК М. [жилищен адрес] да заплатят на [фирма]-гр. София разноски пред настоящата инстанция в размер на 1043,16 лева-юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.

Scroll to Top