О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
София, 09.07. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети юли през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 440/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Й. Б. П., М. Й. П. и С. И. Х. – чрез процесуалния им представител адв. Х, срещу определение № 1* от 27.04.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 1135/2010 г. на Пловдивски окръжен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение подадената от частните жалбоподатели частна жалба против определение от 24.03.2010 г. по гр. д. № 1375/2010 г. на Пловдивски районен съд, с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба поради невнасяне в срок на дължимата държавна такса.
Частните жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на закона, с оглед на което правят искане за неговата отмяна и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Релевират доводи, че въззивният съд е изградил изводите си за неприложимост на разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК към отговорността им за държавна такса в производството по гр. д. № 1375/2010 г. на Пловдивски районен съд като се е позовал на нейното логическо и систематично тълкуване, без да съобрази постановеното от Върховен касационен съд определение № 18 от 12.01.2009 г. по ч. т. д. № 353/2008 г. Застъпват становище, че според посоченото определение нормата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК е ясна, не се нуждае от тълкуване и освобождава от заплащане на държавна такса всички ищци, предявили искове за вреди от непозволено увреждане, което съставлява престъпление, установено с влязла в сила присъда.
Произнасянето на въззивния съд относно приложното поле на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК е въведено и като процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, по повод на който е поискано допускане на атакуваното определение до касационно обжалване. В представеното с частната жалба изложение се твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с цитираното по-горе определение на Върховен касационен съд и се решава противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което твърдение е представено определение от 28.05.2008 г. по ч. гр. д. № 537/2008 г. на Великотърновски окръжен съд.
Ответникът „Д” АД – гр. С. не изразява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по делото е образувано по предявени от Й. Б. П., С. И. Х. и М. Й. П. против „Д” АД искове за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 05.12.2008 г., причинено от водач на превозно средство, застрахован със застраховка „Гражданска отговорност” в ответното дружество.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото поради невнасяне в срок на дължимата държавна такса върху исковете, съставът на Пловдивски окръжен съд е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд за отсъствие на основанието по чл.83, ал.1, т.4 от ГПК за освобождаване на ищците от отговорност за държавна такса. Изложени са съображения, че от заплащане на такса по силата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК са освободени ищците по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпление, установено с влязла в сила присъда, каквото качество частните жалбоподатели нямат. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че престъплението, установено с влязло в сила споразумение /ползващо се с последиците на присъда/ срещу виновния водач, не включва в състава си причинените на ищците вреди и същите не са могли да се ползват с правата на граждански ищци в наказателния процес. Въззивният съд е приел, че след като със споразумението водачът е признат за виновен в извършване на престъпление, изразяващо се в нарушаване на установени в ЗДвП правила за движение и причиняване по непредпазливост на телесни повреди на трети, различни от ищците лица, ищците не биха могли да се ползват от привилегията на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК и на общо основание дължат държавна такса върху исковите претенции, макар твърдените вреди да произтичат от същото събитие.
Атакуваното с частната касационна жалба определение е от кръга определения по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, касационното обжалване на които е обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.
Настоящият състав намира, че определението не следва да бъде допускано до касационно обжалване поради отсъствие на релевираното от частните жалбоподатели основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос касае предвидените в чл.83, ал.1, т.4 от ГПК предпоставки за освобождаване от отговорност за заплащане на държавна такса и лицата, които по силата на закона се ползват от въведената с цитираната разпоредба привилегия. Доколкото произнасянето на въззивния съд в разглежданата насока е обусловило потвърждаването на първоинстанционното определение за връщане на исковата молба и за прекратяване на делото поради невнасяне на държавна такса върху предявените искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ, въпросът отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК.
По отношение на значимия за делото въпрос обаче не е осъществена допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК, сочена от частните жалбоподатели, а именно – противоречивото му разрешаване от съдилищата. Преди всичко представените с жалбата определения – определение от 28.05.2008 г. по ч. гр. д. № 573/2008 г. на Великотърновски окръжен съд и определение № 18 от 12.01.2009 г. по ч. т. д. № 353/2008 г. на ВКС, І т. о., не доказват твърдяната противоречива съдебна практика по приложението на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК. В първото определение съдът се е произнесъл относно възможността за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК в хипотезата на предявен от увреденото при ПТП лице иск по чл.226, ал.1 от КЗ срещу застрахователя, а не срещу прекия причинител. Второто определение третира приложението на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК в случаите, когато увреденото в резултат на деликт лице е предявило иск за обезщетяване на вредите от деликта и наказателното производство е прекратено с постановление на прокурор поради смърт на причинителя на вредата. Цитираните определения не съдържат произнасяне относно кръга лица, които могат да се ползват от привилегията на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, което обосновава извод за недоказаност на твърдяното от частните жалбоподатели основание за достъп до касационен контрол.
Относно тезата на жалбоподателите, че възприетото от въззивния съд разрешение противоречи на застъпеното в определение № 18 от 12.01.2009 г. по ч. т. д. № 353/2008 г. на ВКС, І т. о., становище, следва да се има предвид и следното : В мотивите към определението съставът на ВКС е изложил съображения, че разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване с цел разкриване на действителния й смисъл – да бъдат освободени от заплащане на държавна такса ищците по искове за вреди от непозволено увреждане, признато за престъпление с влязла в сила присъда. Аналогично разбиране за съдържанието на разглежданата правна норма е изразил и въззивният съд в обжалваното определение като е приел, че ищците биха били освободени от заплащане на такса по силата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК ако вредите, по повод на които са претендирали обезщетение с предявените в производството по гр. д. № 1375/2010 г. на Пловдивски районен съд искове, са елемент от фактическия състав на престъплението, установено с влязлото в сила споразумение срещу виновния водач. Доколкото със споразумението деликвентът не се е признал за виновен в извършване на престъпление, от което са произлезли съставомерни вреди за тримата ищци, а за престъпление, с което са причинени вреди на трети лица, различни от ищците, въззивният съд е отрекъл правото на ищците да се ползват от привилегията, въведена с нормата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК. Възприетото разрешение не противоречи, а съответства на принципно изразеното в определение № 18 от 12.01.2009 г. по ч. т. д. № 353/2008 г. на ВКС, І т. о., схващане за смисъла и съдържанието на посочената правна норма, поради което не е налице основание за допускането му до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Предвид изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1* от 27.04.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 1135/2010 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :