4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София,14.02.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 994/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу определение № 965 от 22.06.2010 г. по ч. гр. д. № 914/2010 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 8018 от 26.04.2010 г. по ч. гр. д. № 2776/2010 г. на Бургаски районен съд. С посоченото разпореждане е отхвърлено заявление на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК срещу Е. А. за сумата 47 909.02 евро, лихва за забава в размер на 5 504.97 евро за периода 30.04.2009 г. – 21.04.2010 г. и законни лихви от 21.04.2010 г.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.410, ал.2 от ГПК като не е ограничил проверката относно постоянния адрес на ответницата – длъжник до данните в заявлението, а е преценявал местонахождението на адреса съобразно документите, приложени към заявлението. Твърди, че съдът не е съобразил съдържащите се в документите данни, които позволяват да се направи извод, че ответницата има обичайно местопребиваване на територията на Република България.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, в което се сочи, че обжалваното определение съдържа произнасяне по следните изрично формулирани въпроси, по които липсва съдебна практика и разрешаването на които ще допринесе за развитието на правото : 1. При издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 от ГПК допустимо ли е съдът да обсъжда и преценява данни, извлечени от допълнителни документи, които не представляват изпълнително основание; 2. Следва ли съдът да се придържа изцяло към посочените в заявлението данни или е допустимо да пренебрегне изложеното в заявлението и да обоснове съдебния акт с друга странична информация; 3. Може ли адресът на пълномощника на длъжника да се приема като седалище на територията на Република България или адресът на собственото жилище като обичайно местопребиваване съгл.чл.411, ал.2, т.4 от ГПК.
Ответницата по частната касационна жалба Е. А. не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди обжалваното пред него определение на Бургаски районен съд, с което е отхвърлено заявлението на [фирма] за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Е. А. въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК – извлечение от счетоводни книги на Б. – заявител, Бургаски окръжен съд е приел, че са налице отрицателните предпоставки на чл.411, ал.2, т.3 и т.4 от ГПК, тъй като по делото липсват доказателства посоченият в заявлението длъжник да има постоянен адрес или обичайно местопребиваване на територията на Република България. Въззивният съд е съобразил, че в заявлението като постоянен адрес на длъжника Е. А. е посочен адресът на нейния представител [фирма] в[населено място], а според приложените към заявлението документи – договор за банков кредит, пълномощно и писмена кореспонденция, Е. А. е гражданин на Латвия с местоживеене в[населено място]. След преценка на данните в заявлението и приложените към него доказателства е направен извод, че заявителят не е доказал длъжникът да е вписан в регистрите на населението на съответното населено място, за да се приеме, че има постоянен адрес в Република България по смисъла на § 1, т.3 от Закона за българските лични данни, респ. да се е установил да живее преимуществено на територията на Република България, включително на адреса в гр. Св. В., където се намира закупеният с ползвания банков кредит апартамент.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от частния жалбоподател основание за достъп до касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси могат да бъдат уточнени и обобщени съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в един общ процесуалноправен въпрос и той е : Ограничен ли е съдът в проверката за наличие на отрицателните предпоставки по чл.411, ал.2, т.3 и т.4 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение до данните в заявлението по чл.417 от ГПК или е допустимо да основе преценката си дали длъжникът има постоянен адрес и обичайно местопребиваване на територията на Република България и на приложените към заявлението документи.
С оглед решаващите мотиви на въззивния съд посоченият въпрос отговаря на изискването на чл.280, ал.1 от ГПК – да е обуславящ за изхода на делото, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка, специфична за визираното в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание. Според т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК формират единно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице в случаите, когато разглеждането на обуславящия изхода на конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяването й или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбите на чл.411, ал.2, т.3 и т.4 от ГПК, в които липсата на постоянен адрес и липсата на обичайно местопребиваване на длъжника на територията на Република България са обявени изрично за отрицателни предпоставки за издаване на заповед за изпълнение/незабавно изпълнение на парично задължение, са пълни и точни, а приложението им не създава затруднения и противоречия в съдебната практика. В практиката не съществува спор по въпроса, че преценката за наличие или отсъствие на постоянен адрес или обичайно местопребиваване на длъжника в Република България следва да се извърши от съда въз основа на съдържанието на заявлението. Последното е възможно само тогава, когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение/незабавно изпълнение отговаря на изискването за редовност по чл.127, ал.1, т.2 във вр. с чл.410, ал.2 от ГПК и е попълнено съобразно указанията в Наредба № 6/20.02.2008 г. на Министъра на правосъдието чрез посочване на постоянен адрес на длъжника на територията на Република България или на адрес в България, на който длъжникът пребивава обичайно. В конкретния случай подаденото от [фирма] заявление не съдържа подобни данни, тъй като за постоянен адрес на длъжника Е. А. /гражданин на Латвия/ в Република България е посочен адресът в[населено място] на [фирма] – дружеството, от което Е. А. е представлявана пред [фирма] в процедурата за сключване на договора за банков кредит, от който произтича претендираното със заявлението по чл.417 от ГПК парично вземане. Именно заради липсата на необходимите данни в заявлението съдът е преценявал местонахождението на постоянния адрес и обичайното местопребиваване на длъжника според приложените към заявлението документи, които сочат, че длъжникът е гражданин на Латвия и не доказват същият да има постоянен адрес или обичайно местопребиваване на територията на Република България. Предвид изложеното, произнасянето по въведения от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради което няма основание обжалваното определение да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 965 от 22.06.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 914/2010 г. на Бургаски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :