4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
София, 22.04.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 834/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Б. В. в качеството на [фирма] – [населено място], срещу решение № 209 от 17.05.2012 г., постановено по в. гр. д. № 129/2012 г. на Плевенски окръжен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 175 от 04.11.2011 г. по гр. д. № 430/2011 г. на Левченски районен съд, е признато за установено, на основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземане на [фирма] към Х. Б. В. в качеството на [фирма] в размер на 7 941.75 евро по запис на заповед от 28.05.2008 г., въз основа на който е издадена заповед № 480 от 22.10.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 714/2010 г. на Левченски районен съд, и са присъдени разноски на ищеца.
Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно, а предявеният срещу него иск – отхвърлен със законните последици. Поддържа доводи, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е назначил във въззивното производство нова съдебно – икономическа експертиза, без страните да са оспорили заключението на изслушаната пред първата инстанция експертиза, и е основал на нея изводите си за съществуване на вземането. Като процесуално нарушение сочи и отказът на въззивния съд да присъедини към делото гр. д. № 127/2012 г. по описа на Плевенски окръжен съд, висящо между същите страни и свързано със същото спорно правоотношение. Според касатора, отказът за съединяване на двете дела е препятствал възможността за установяване на действителния размер на задълженията му към ищеца по различни записи на заповед, издадени за обезпечаване на идентични задължения по договор за лизинг.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което отново са развити доводите за допуснато процесуално нарушение на чл.213 ГПК и са възпроизведени цитати от обжалваното решение и от решението по гр. д. № 127/2012 г. на Плевенски окръжен съд. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с бланкетно позоваване на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, без посочване на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Левченски районен съд и да уважи предявения от [фирма] против Х. В. в качеството на [фирма] установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, въззивният съд е направил извод, че представеният в заповедното производство запис на заповед от 28.05.2008 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, удостоверява валидно възникнало и съществуващо вземане на ищеца към ответника за плащане на сумата 7 941.75 евро. Като е взел предвид изразените от страните процесуални позиции и доказателствата по делото въззивният съд е приел за доказан факта, че записът на заповед е издаден от ответника като обезпечение на задължения към ищеца, поети със сключен на 28.05.2008 г. договор за финансов лизинг на лек автомобил „Шевролет К.” с рег. [рег.номер на МПС] . Възраженията на ответника за погасяване на произтичащите от лизинговия договор задължения, а оттук – и на задължението по издадения като обезпечение запис на заповед, са счетени за неоснователни с оглед заключението на назначената във въззивното производство съдебно – икономическа експертиза, според което към датите на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК и на исковата молба по чл.422 ГПК ответникът – лизингополучател има непогасени задължения към ищеца – лизингодател в размер на сумите 6 048.25 евро и 2 506.19 евро, представляващи съответно неплатени лизингови вноски, такси и застраховки до м. октомври 2010 г. и неустойка за забава, уговорена в договора. Въззивният съд е преценил, че следва да основе изводите си за съществуване на вземането на назначената при предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК нова експертиза, а не на заключението на експертизата от първоинстанционното производство, което е намерил за непълно и неизясняващо релевантните за спора факти. Пред въззивната инстанция ответникът не се е позовавал на друго висящо дело между страните, отнасящо се до вземания по договора за лизинг, поради което въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял относно евентуалното наличие на основание по чл.213 ГПК за съединяване на дела.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Основната предпоставка, с която чл.280, ал.1 ГПК обвързва допускането на касационно обжалване, е въззивното решение да съдържа произнасяне по материалноправен и процесуалноправен въпрос, чието разрешаване е обусловило изхода на делото. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на правния въпрос е задължение на касатора, а непосочването на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване, тъй като принципът на диспозитивното начало изключва възможността въпросът да бъде извеждан и формулиран служебно от касационната инстанция в стадия на производството по чл.288 ГПК. В цитираното тълкувателно решение е проведено ясно разграничение между общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, като е указано изрично, че релевантните за правилността на решението касационни основания не могат да послужат като общо основание за достъп до касация.
Касаторът е изпълнил формално задължението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, но не е посочил нито един правен въпрос, който може да бъде подведен под хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението съдържа единствено доводи в подкрепа на заявеното с касационната жалба оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение на чл.213 ГПК, довело до неправилност на въззивното решение и до признаване на несъществуващо вземане, за което ищецът разполага със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В действителност въпросът за приложението на чл.213 ГПК няма връзка с произнасянето в обжалваното решение и с извършените от въззивния съд процесуални действия, доколкото в хода на въззивното производство никоя от страните не е сезирала съда с искане за присъединяване към делото на висящото пред Плевенски окръжен съд гр. д. № 127/2010 г., приключило с постановяване на приложеното към касационната жалба решение № 257/25.06.2010 г. Поради отсъствие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване.
Не са налице и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Представеното с касационната жалба решение № 257/25.06.2010 г. по гр. д. № 127/2010 г. на Плевенски окръжен съд не доказва противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не съдържа отбелязване да е влязло в сила, а и при извършена служебна проверка настоящият състав констатира, че същото е предмет на обжалване в рамките на висящо пред Върховния касационен съд дело. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и с оглед липсата на посочен от касатора правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е невъзможно да се прецени дали касационното разглеждане на делото ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация не е претендирал разноски, поради което разноски не следва да се присъждат, независимо от изхода на производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 17.05.2012 г., постановено по в. гр. д. № 129/2012 г. на Плевенски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :