10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 25.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3143/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], и частна жалба на П. В. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 70 от 20.03.2013 г., постановено по гр. д. № 14/2013 г. на Великотърновски апелативен съд.
С касационната жалба е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 520 от 19.09.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г. на Русенски окръжен съд в частта, с която ЗД [фирма] е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ да заплати на П. В. П. сумата 95 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди във връзка с настъпило на 16.11.2008 г. пътно – транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 06.07.2011 г. до окончателното плащане, сумата 28 708.74 лв. – обезщетение за забава за периода 16.11.2008 г. – 06.07.2011 г., и сумата 1 900 лв. – разноски по делото, и в тежест на ЗД [фирма] е възложена държавната такса по делото в размер на 5 024.35 лв.
В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и се прави искане за неговата отмяна. Оплакванията на касатора се свеждат до това, че въззивният съд е уважил предявения срещу него пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, въпреки наличието на влязло в сила съдебно решение, с което по предявен срещу делинквента иск с правно основание чл.45 ЗЗД на ищеца и присъдено обезщетение за същите неимуществени вреди в размер на сумата 95 000 лв. и е издаден изпълнителен лист. Като се позовава на обстоятелството, че е участвал в производството по чл.45 ЗЗД в качеството на трето лице – помагач на делинквента, касаторът твърди, че чрез иска по чл.226, ал.1 КЗ ищецът цели преуреждане на разрешения със сила на пресъдено нещо спор за дължимост на обезщетението и снабдяване на втори изпълнителен лист за едно и също вземане. Доводите за неправилност на решението са подкрепени с критични бележки срещу дадените с Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС указания за допустимост на прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, съответно чл.226, ал.1 КЗ, срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” при наличие на влязло в сила осъдително решение по чл.45 ЗЗД срещу делинквента. В жалбата са наведени и оплаквания за неправилност на решението в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по акцесорната искова претенция с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД и по отговорността за разноски в първоинстанционното производство.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с въпроси, формулирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, по отношение на които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и бланкетно се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
В писмен отговор по чл.287 ГПК ответникът по касация П. В. П. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Частната жалба на П. В. П. е насочена срещу частта от решението по в. гр. д. № 14/2013 г. на Великотърновски апелативен съд, с която въззивният съд не е присъдил на жалбоподателя – ищец разноски за въззивното производство, както и срещу частта от решението, с която след отмяна на определение № 2485 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г. на Русенски окръжен съд въззивният съд е изменил по реда на чл.248 ГПК първоинстанционното решение в частта за разноските като е намалил на основание чл.78, ал.5 ГПК присъденото в полза на жалбоподателя адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция от 15 000 лв. на 8 886 лв. В частната жалба се прави искане за отмяна на решението в обжалваните части като се излагат доводи за неговата неправилност поради нарушение на закона. Представено е изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са обосновани основания за допускане на решението до касационно обжалване в частта за разноските.
В срока по чл.287 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от ЗД [фирма].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на ЗД [фирма] :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Русенски окръжен съд, с което е уважен предявеният от П. В. П. против ЗД [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, Великотърновски апелативен съд е приел, че в качеството на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на водача В. Е. застрахователното дружество – ответник дължи на ищеца обезщетение за неимуществените вреди, претърпени по повод смъртта на сина му В. П. П., причинена виновно и противоправно от застрахования водач при пътно – транспортно произшествие на 16.11.2008 г.
Като неоснователно е преценено оплакването във въззивната жалба на ответника – застраховател за недопустимост и неоснователност на иска по чл.226, ал.1 КЗ поради наличие на влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 531/2010 г. на Плевенски окръжен съд, с което виновният водач В. Е. е осъден на основание чл.45 ЗЗД да заплати на ищеца П. В. П. обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на В. П. в размер на 95 000 лв. Позовавайки се на задължителните указания в Тълкувателно решение № 2/06.06.2012 г. по тълкувателно дело № 2/2010 г. на ОСТК на ВКС, решаващият въззивен състав е приел, че влязлото в сила решение, с което е уважен искът по чл.45 ЗЗД срещу делинквента, не води до недопустимост на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност”. Осъдителното решение срещу делинквента е счетено за ирелевантно и спрямо основателността на иска по чл.226, ал.1 КЗ предвид неоспореното удостоверение от ЧСИ И. Х., от което е установено, че въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 531/2010 г. на Плевенски окръжен съд е образувано изпълнително дело срещу В. Е., но по делото не са постъпвали никакви суми за погасяване на задълженията към взискателя П. П.. Въззивният състав е формирал извод, че след като обезщетението не е платено изцяло или частично от делинквента, ищецът не е удовлетворен за претърпените от произшествието на 16.11.2008 г. неимуществени вреди и правото му да претендира обезщетение за същите вреди от застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност” на делинквента не е погасено.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК застрахователното дружество – касатор е формулирало следните въпроси, определени като значими за изхода на делото : „1. При наличие на влязло в сила решение срещу делинквента по чл.45 ЗЗД могат ли да бъдат уважавани като основателни исковете срещу застрахователя по застраховка „ГО” по реда на чл.226, ал.1 КЗ; 2. С т. р. № 2/02.06.2012 г. ОСТК на ВКС приема, че такива искове са допустими, но означава ли, че следва да се приемат като основателни при наличие на другите елементи от фактическия състав за тяхната основателност; 3. Може ли наличието на влязло в сила решение срещу делинквента по чл.45 ЗЗД да е самостоятелно основание за отхвърляне като неоснователен на иска срещу застрахователя по застраховка „ГО” по реда на чл.226, ал.1 КЗ; 4. Щом като с т. р. № 2/06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС се приема, че посочените там искове не са недопустими, как според съдиите във ВКС ще се избегне ситуация, в която увредените от деликта лица ще съберат сума като обезщетение за една и съща вреда и от делинквента, и от застрахователя; 5. Как по принцип, както е и в настоящия случай, увредените лица могат да бъдат принудени да се откажат от изпълнителното дело срещу делинквента и така да бъде предотвратена възможността за едни и същи неимуществени вреди да се получи обезщетение два или повече пъти в зависимост от броя на евентуално отговорните лица; 6. Редно ли е за едни и същи неимуществени вреди увредените лица да се сдобиват с изпълнително основание срещу делинквента и застрахователя едновременно и да съберат обезщетение за тези вреди и от двамата; 7. Не противоречи ли това на общото правило в гражданското право, че за една и съща вреда се дължи едно обезщетение, а не няколко, както се получава след т. р. № 2/06.06.2012 г. на ВКС ОСТК; 8. От изложеното в т. р. № 2/06.06.2012 г. на ВКС ОСТК следва ли, че след като при влязло в сила решение срещу делинквента увредените лица могат да предявят иск за същите вреди и срещу застрахователя по застраховка „ГО” по реда на чл.226, ал.1 КЗ и този иск да се приеме за допустим и основателен, то е възможно и обратното – при наличие на влязло в сила решение срещу застрахователя по застраховка „ГО” увредените лица да предявят и иск с правно основание чл.45 ЗЗД срещу делинквента; На какви принципи на правото и на закона се подчиняват изводите на ВКС в тази връзка; 9. Ако за неимуществените вреди се допуска и приема за основателно увреденото лице да осъжда застрахователя и делинквента, то важи ли същото и за имуществените вреди, например ако настоящият иск е за имуществени вреди, то може ли да бъде уважен и как ще се избегне неоснователно обогатяване при наличие на влязло в сила решение и срещу двамата евентуално отговорни за вредата и следователно изпълнително основание за тях; 10. Ако с една искова молба при условията на евентуалност са предявени искове от увредените лица срещу делинквента и застрахователя и с оглед т. р. № 2/06.06.2012 г. на ВКС ОСТК, защо съдилищата да не могат да осъждат и двамата едновременно; Принципът на отговорността е същият, като разликата е, че в единия случай се предявяват с една, а в другия случай с две искови молби; и в двата случая ще се достига до един и същ резултат – да са осъдени делинквентът и застрахователя; 11. След като с т. р. № 2/06.06.2012 г. на ВКС ОСТК не е отменено т. п. № 7/78 г. на ВС как се преодоляват противоречията между тях; 12. Прилага ли се т. р. № 2/06.06.2012 г. на ВКС ОСТК, когато застрахователят е бил трето лице – помагач в производството между делинквента и увредените лица, с оглед чл.223 ГПК, който въпрос не е обсъден в т. р. № 2/06.06.2012 г. на ВКС ОСТК; 13. От какви правила следва, че обезщетението, присъдено на увредените лица срещу делинквента, трябва да е равно на обезщетението, което се присъжда впоследствие и срещу застрахователя.”. Допускането на касационно обжалване е заявено бланкетно на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, без да са изложени конкретни аргументи в тяхна подкрепа.
Поставените въпроси се свеждат до един общ въпрос – за допустимостта и основателността на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” при наличие на влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск на увреденото лице срещу делинквента /застрахован водач/ с правно основание чл.45 ЗЗД и на увредения е присъдено обезщетение за претърпените от деликта вреди. Въпросът е от значение за изхода на делото с оглед решаващите изводи на въззивния съд, че осъдителното решение срещу водача, причинил увреждащото ПТП, не води до недопустимост на предявения срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, а предвид отсъствието на извършено от делинквента плащане на присъденото обезщетение по чл.45 ЗЗД, решението не рефлектира и върху основателността на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ.
На въпроса, обусловил изхода на конкретното дело, е даден ясен отговор с приетото от Общото събрание на Търговска колегия при ВКС тълкувателно решение № 2/2010 г от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. С решението са дадени указания, задължителни за съдилищата в Република България, в смисъл, че : При уважен иск срещу делинквента по чл.45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, съответно чл.226, ал.1 КЗ, срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”; Плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл.45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, съответно чл.226, ал.1 КЗ, но е от евентуално значение за неговата основателност. Възприетите разрешения са мотивирани със съображения, че с упражняването на деликтното право на увредения не се погасява прякото му право срещу застрахователя, който отговаря на самостоятелно правно основание – договор за застраховка; Влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.45 ЗЗД не е процесуална пречка за предявяване на иска по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, съответно чл.226, ал.1 КЗ, предвид различния предмет, правно основание и ответник по всеки от тези искове; Правото на обезщетение се счита погасено след окончателното удовлетворяване на увредения, което настъпва с реалното плащане на пълния размер на причинената вреда или на сумата, до размер на която е ограничена отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност”. Посочените разрешения са относими и към случаите, в които застрахователят е участвал като трето лице – помагач в производството по предявения срещу делинквента иск с правно основание чл.45 ЗЗД, доколкото участието на застрахователя като подпомагаща страна не е отрицателна процесуална предпоставка за участието му като ответник по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ в последващ съдебен процес. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с така формираната задължителна практика на ВКС, като независимо от влязлото в сила осъдително решение по чл.45 ЗЗД срещу делинквента, е разгледал и уважил предявения срещу ответника – застраховател пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, отчитайки липсата на извършено плащане, водещо до погасяване на правото на обезщетение за понесените неимуществени вреди. При наличие на задължителна практика по релевантния за конкретното дело правен въпрос, с която въззивното решение е съобразено, касационното обжалване не може да се допусне на нито едно от основанията, предвидени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Несъгласието на касатора с указанията и разрешенията в Тълкувателно решение № 2/06.06.2012 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСТК на ВКС е без значение за допускане на касационното обжалване и не налага промяна на създадената с решението задължителна практика.
Освен посочените по-горе въпроси, касаторът е въвел в изложението още два въпроса – въпросът за доказване на застрахователния интерес като предпоставка за съществуване на застрахователното правоотношение по застраховката „Гражданска отговорност” и въпросът за съобразяване на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросите са относими към предмета на делото, но не са от значение за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивната жалба на ЗД [фирма] не съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при преценката за съществуване на застрахователно правоотношение и за размера на дължимото обезщетение. Съобразявайки правомощията си по чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничил проверката на правилността на обжалваното пред него решение до заявените в жалбата оплаквания, насочени единствено срещу изводите на въззивния съд за допустимост и основателност на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ при наличие на влязло в сила решение за уважаване на иска по чл.45 ЗЗД срещу делинквента. Поради това, че не са били въведени с въззивната жалба, поставените въпроси не са обсъждани при постановяване на обжалваното решение и не са обусловили изводите на съда по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ. Несъответствието на въпросите с изискването на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно разглеждането на твърденията на касатора за отклонение на въззивното решение от задължителната практика на ВС и ВКС и за противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 14/2013 г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваната от ЗД [фирма] част.
С оглед недопускане на касационното обжалване на ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК, за които е направено искане в отговора на касационната жалба. Претенцията за разноски включва адвокатското възнаграждение, платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 28.02.2014 г. Възнаграждението е уговорено в размер на 4 000 лв. за процесуално представителство и защита пред ВКС, т. е. за не само за производство по чл.288 ГПК, но и за производство по чл.290 ГПК. Поради това, че производството пред ВКС приключва в стадия на чл.288 ГПК с недопускане на касационното обжалване, на ответника по касация следва да се присъди само половината от уговореното възнаграждение, а именно – сумата 2 000 лв. Обстоятелството, че предварително е платено възнаграждение и за производството по чл.290 ГПК, чието развитие е обусловено от изхода на производството по чл.288 ГПК, не е основание разноските за възнаграждение да се възлагат в тежест на насрещната страна.
По частната жалба на П. В. П. :
Частната жалба е подадена от надлежна страна в указания от въззивния съд преклузивен срок за обжалване.
След преценка на допустимостта на частната жалба настоящият състав констатира, че в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта, касаеща разноските за въззивното производство, жалбата има характер на молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. В Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. не съществува процесуална разпоредба, аналогична на чл.70 ГПК /отм./, предвиждаща възможност за самостоятелно обжалване на решението в частта за разноските. Страната, която не е обжалвала решението по съществото на спора, но е останала недоволна от произнасянето на съда по разноските, може да се защити само по реда на чл.248 ГПК – като поиска от съда, постановил решението, да го измени и/или допълни в частта за разноските и едва тогава да обжалва определението по чл.248 ГПК с частна жалба по чл.274, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК. Данните по делото сочат, че частният жалбоподател не е сезирал Великотърновски апелативен съд с молба по чл.248 ГПК за изменение на решението по в. гр. д. № 14/2013 г. в частта за разноските, а е предприел самостоятелно обжалване на решението в тази му част. При тези обстоятелства образуваното пред ВКС производство по частната жалба следва да бъде прекратено и същата да бъде изпратена по компетентност на Великотърновски апелативен съд за разглеждане по реда на чл.248 ГПК като молба за изменение на решението по в. гр. д. № 14/2013 г. в частта за разноските.
В частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта, с която след отмяна на постановеното от Русенски окръжен съд определение № 2485/12.11.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г. въззивният съд е изменил по реда на чл.248 ГПК първоинстанционното решение в частта за разноските като е намалил на основание чл.78, ал.5 ГПК присъдените в полза на частния жалбоподател разноски за адвокатско възнаграждение от 15 000 лв. на 8 886 лв., частната жалба има характер на частна касационна жалба по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 ГПК и подлежи на разглеждане при предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
За да отмени определението на Русенски окръжен съд и да измени по реда на чл.248 ГПК решението по гр. д. № 699/2011 г. в частта за разноските, Великотърновски апелативен съд е приел, че възражението на ответника ЗД [фирма] за прекомерност на присъденото на ищеца П. П. адвокатско възнаграждение от 15 000 лв. е основателно и че възнаграждението следва да бъде редуцирано съгласно чл.78, ал.5 ГПК до сумата 8 886 лв., представляваща трикратния минимален размер на възнаграждението по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е преценил, че макар да е заявено за пръв път в молбата по чл.248 ГПК, основаното на чл.78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е допустимо, тъй като в ГПК не е определен срок, до изтичането на който може и следва да бъде направено.
Частният жалбоподател е поставил като значим за изхода на делото въпросът за крайния момент, в който се преклудира правото на възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на присъденото като разноски адвокатско възнаграждение. С оглед мотивите на въззивния съд посоченият въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото разрешаването му е обусловило изхода на производството по чл.248 ГПК. Доказана е и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС в постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 372/16.05.2012 г. по ч. гр. д. № 223/2012 г. на ІV г. о. и определение № 167/05.03.2012 г. по ч. т. д. № 119/2012 г. на І т. о. В тези определения е прието, че искането по чл.78, ал.5 ГПК следва да бъде направено до приключване на устните състезания по делото, до който момент е ограничено упражняването на правото да се иска намаляване на адвокатското възнаграждение, заплатено от насрещната страна; когато искането по чл.78, ал.5 ГПК се прави за пръв път по реда на чл.248, ал.1 ГПК, то е несвоевременно. Констатираното отклонение от задължителната практика на ВКС съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решението до касационен контрол в обжалваната с частната касационна жалба част.
В допуснатата до касационно обжалване част въззивното решение /с характер на определение/ е неправилно.
С решението по гр. д. № 699/2011 г. Русенски окръжен съд е осъдил ЗД [фирма] да заплати на П. В. П. разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 15 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция. До приключване на устните състезания по делото, включително след представяне на списъка по чл.80 ГПК, ответникът ЗД [фирма] не е възразил срещу размера на възнаграждението и не е поискал неговото намаляване на основание чл.78, ал.5 ГПК. Възражение за прекомерност на възнаграждението е направено за пръв път с молбата по чл.248 ГПК, с която ответникът е поискал от първоинстанционния съд да измени решението си в частта за разноските като намали на основание чл.78, ал.5 ГПК присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение. Основаното на чл.78, ал.5 ГПК искане е несвоевременно, тъй като възражението за прекомерност на възнаграждението е преклудирано с приключване на устните състезания по гр. д. № 699/2011 г., както е приел и Русенски окръжен съд, оставяйки молбата по чл.248 ГПК без уважение. В нарушение на процесуалния закон въззивният съд е приел възражението за основателно и е намалил адвокатското възнаграждение на основание чл.78, ал.5 ГПК, в резултат на което е постановил неправилен съдебен акт.
Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено в посочената част и вместо това да бъде потвърдено постановеното от Русенски окръжен съд определение № 2485/12.11.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 70 от 20.03.2013 г., постановено по гр. д. № 14/2013 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 520 от 19.09.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г. на Русенски окръжен съд в частта за осъждането на ЗД [фирма] да заплати на П. В. П. сумата 95 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди във връзка с настъпило на 16.11.2008 г. пътно – транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 06.07.2011 г. до окончателното плащане, сумата 28 708.74 лв. – обезщетение за забава за периода 16.11.2008 г. – 06.07.2011 г., и сумата 1 900 лв. – разноски по делото, а по сметка на съда – държавна такса в размер на 5 024.35 лв.
ОТМЕНЯ решение № 70 от 20.03.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на определение № 2485 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г. на Русенски окръжен съд е изменено по реда на чл.248 ГПК постановеното по гр. д. № 699/2011 г. решение № 520 от 19.09.2012 г. в частта за разноските и е намалено адвокатското възнаграждение, което ЗД [фирма] е осъдено да заплати на П. В. П., от 15 000 лв. на 8 886 лв., и вместо това постановява :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2485 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г. на Русенски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на ЗД [фирма] за изменение на решение № 520 от 19.09.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г. в частта за разноските.
ПРЕКРАТЯВА производството пред ВКС по подадената от П. В. П. частна жалба вх. № 1715/05.04.2013 г. в частта, с която е обжалвано решение № 70 от 20.03.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г. на Великотърновски апелативен съд в частта за разноските, дължими за въззивното производство, и ИЗПРАЩА частната жалба в тази й част на Великотърновски апелативен съд за разглеждане по реда на чл.248 ГПК като молба за изменение на въззивното решение по в. гр. д. № 14/2013 г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на П. В. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.1, сумата 2 000 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :