5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
С., 15.02. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 588/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. И. от [населено място] срещу решение № 16 от 01.02.2011 г. по в. гр. д. № 702/2010 г. на Хасковски окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 571 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 3154/2009 г. на Хасковски районен съд, с което по предявен иск с правно основание чл.422 във вр. с чл.415 ГПК е признато за установено, че И. Г. И. дължи на М. А. Б. сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 25.01.2006 г., ведно със законната лихва от 21.07.2009 г., и сумата 1 155 лв. – деловодни разноски, за които е суми е издадена заповед № 1362/18.08.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 1790/2009 г. на Хасковски районен съд.
К. поддържа, че въззивното решение е недопустимо, алтернативно – неправилно, и моли за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с твърдения, че съдът е разгледал недопустим иск по чл.422 ГПК, предявен при наличие на предпоставките по чл.415, ал.2 ГПК за обезсилване на заповедта за изпълнение, и се е произнесъл при нередовна искова молба, в която ищецът не е изложил обстоятелства за каузалните правоотношения, послужили като причина за издаване на записа на заповед. Като пороци, довели до неправилност на решението, се сочат неправилната преценка на доказателствата, несъответствието с материалния закон на извода за формална редовност на записа на заповед и необосноваността на извода за съществуване на вземането по записа на заповед, въпреки липсата на доказателства за каузални правоотношения между страните.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че : Като не е разрешил правилно въпросите за допустимостта и правната квалификация на иска и за разпределянето на доказателствената тежест въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката в решение от 02.10.2007 г. по гр. д. № 1278/2006 г. на ВКС, ІІІ г. о., и е постановил недопустимо решение; В противоречие с решение № 752/18.11.1988 г. на ВС, ІІІ г. о., въззивният съд не е обсъдил всички твърдения, възражения и доводи на ответника, не е изложил мотиви по тях и не е дал правилна квалификация на спорното право; В отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС въззивният съд е направил погрешни изводи, че записът на заповед е действителен и че удостовереното в съдържанието му вземане съществува; Въззивният съд е разрешил въпросите за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за неговото издаване и за необходимостта от изследване на каузалните правоотношения в противоречие с практиката на ВКС в определение № 470/22.07.2010 г. по т. д. № 990/2009 г. на ІІ т. о., определение № 235 по т. д. № 86/2009 г. на І т. о., решение № 615/20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ІІ т. о., решение № 103 по т. д. № 717/2008 г. ІІ т. о., решение № 121 по т. д. № 55/2009 г. на ІІ т. о., решение № 268/02.04.2009 г. по гр. д. № 108/2008 г. на ІІІ г. о., решение № 229 по гр. д. № 899/2000 г. на V г. о., решение № 1088 по т. д. № 132/2003 г. на V г. о. и решение № 1231/2006 г. по т. д. № 530/2005 г. на ТК. Допускането на касационно обжалване е обосновано и с довод, че с въззивното решение са разрешени въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, касаещи правилното приложение на императивните разпоредби на чл.535, т.1 вр. с чл.536 ТЗ, чл.124 ГПК, чл.146 ГПК, чл.235 ГПК и чл.415 вр. с чл.422 ГПК.
Ответникът по касация М. А. Б. от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от М. А. Б. против И. Г. И. установителен иск с правно основание чл.422 във вр. с чл.415 ГПК, Хасковски окръжен съд е приел, че представеният в заповедното производство запис на заповед с дата 25.01.2006 г., посочен в исковата молба като основание за възникване на процесното вземане за сумата 20 000 лв., е редовен от външна страна и удостоверява валидното възникване и изискуемостта на вземането в размера, отразен в съдържанието на издадената в полза на ищеца и оспорена от ответника с възражение по чл.414 ГПК заповед за изпълнение. Изводът за формална редовност на записа на заповед е мотивиран с наличието на всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ и с констатациите в заключенията на съдебно – почерковите експертизи, че същият е подписан от ответника в качеството на негов издател. Изискуемостта на вземането е аргументирана с настъпването на посочения в съдържанието на ценната книга падеж – 23.07.2006 г. С оглед начина на определяне на падежа – на конкретна дата, и предвид указанията в Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС е преценено, че непредявяването на записа на заповед за плащане на длъжника е ирелевантно за изискуемостта на вземането. Поради отсъствие на въведени от страните твърдения и възражения за наличие на каузални правоотношения помежду им, съставляващи причина за издаване на записа на заповед, преценката за съществуване на вземането е ограничена до формалната редовност на менителничния ефект и до разглеждане на абсолютните възражения на ответника – че записът на заповед не е подписан от него, че е недействителен поради липса на задължителни реквизити, че е прескрибиран и преюдициран.
Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на иска и на постановеното по повод на него първоинстанционно решение. Изложил е съображения, че пропускът на ищеца да представи пред съда в заповедното производство доказателства за предявяването на иска в преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК не води до недопустимост на иска, след като чрез служебна проверка първоинстанционният съд е установил спазването на едномесечния срок. Обосновал е становище, че отсъствието на твърдения в исковата молба за каузални правоотношения между страните не съставлява нередовност на молбата, доколкото в обстоятелствената й част ищецът е посочил за правопораждащ вземането факт записът на заповед като абстрактна сделка. Позовал се е и на липсата на наведени от самия ответник възражения, основани на каузални правоотношения във връзка със записа на заповед.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните за това основания.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е релевирал довод за недопустимост на решението, но след служебна проверка в тази насока, съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав не констатира данни за вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт.
В задължителната практика на ВКС по приложението на 422 ГПК и чл.415 ГПК е възприето становище, че допустимостта на установителния иск по чл.422 ГПК е обусловена от спазване на предвидения в чл.415, ал.1 ГПК преклузивен едномесечен срок за предявяването му, за което съдът следи служебно; Представянето на доказателства за спазване на срока пред съда, разглеждащ заповедното производство, е задължение на ищеца, тъй като е свързано с доказване на своевременното предявяване на иска с цел предотвратяване на неблагоприятните последици по чл.415, ал.2 ГПК – обезсилване на заповедта за изпълнение; Пропускът да се представят доказателствата не може да послужи като основание за обезсилване на заповедта, ако в резултат на служебна проверка сезираният с иска първоинстанционен съд е констатирал, че искът е предявен в рамките на срока по чл.415, ал.1 ГПК. Изразеното от въззивния съд становище за неоснователност на възражението на ответника – касатор за недопустимост на иска кореспондира с посочените разрешения, тъй като е обосновано с установения чрез служебна проверка и отразен в мотивите към първоинстанционното решение факт, че искът е предявен в преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК.
Не насочва към вероятна недопустимост на обжалваното решение и съдържанието на исковата молба, с която е предявен искът по чл.422 ГПК. В исковата молба ищецът е изложил обстоятелства, че спорното вземане произтича от абстрактна сделка – запис на заповед. Посочването на записа на заповед като основание за възникване на вземането е достатъчно, за да се счете исковата молба за редовна от гледна точка на изискването на чл.127, ал.4 ГПК. Отсъствието на твърдения за други каузални правоотношения, релевантни за пораждане на вземането, не съставлява нередовност на исковата молба, след като нито ищецът, нито ответникът са се позовали на съществуването им. Посоченото разрешение е възприето и в създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 108/22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, І т. о., решение № 143/12.04.2010 г. по т. д. № 634/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и др.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по останалите въпроси, посочени като релевантни за приложното поле на касационното обжалване.
Преди всичко следва да се отбележи, че макар и формулирани в самостоятелно изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въпросите са идентични с оплакванията в касационната жалба за недопустимост и неправилност на атакуваното решение. Обосноваването на приложното поле на касационния контрол по чл.280, ал.1 ГПК с относимите към правилността на решението касационни основания по чл.281, т.3 ГПК само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, в каквато насока са указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г.
Дори да се приеме, че въпросите попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, не са осъществени сочените от касатора допълнителни предпоставки, специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. По всички поставени “въпроси” съществува непротиворечива константна и задължителна съдебна практика, която е съобразена при постановяване на въззивното решение. В съответствие със задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявения иск, след като в границите на правомощията си по чл.269 ГПК е обсъдил доказателствата, доводите и възраженията на страните и въз основа на тях е достигнал до свои самостоятелни изводи по спорния предмет на делото. В унисон със задължителната практика на ВКС съдът е ограничил преценката си за съществуване на защитаваното с иска вземане до формалната редовност на записа на заповед и до абсолютните менителнични възражения на ответника като е изходил от липсата на направени и от двете страни твърдения за каузални правоотношения, послужили като непосредствена причина за възникване на правоотношението по абстрактната сделка. Изследването на каузалните правоотношения в производството по чл.422 ГПК е необходимо тогава, когато страните са ги въвели като предмет на делото – становище, поддържано последователно в константната практика на ВКС по приложението на чл.254 ГПК /отм./ и възприето в създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – напр. решение № 108/22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ІІ т. о., решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 143/12.04.2010 г. по т. д. № 634/2010 г. на ІІ т. о., решение № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г. и др. Не е налице и отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, тъй като произнасянето на въззивния съд е в смисъл, аналогичен на указанията в цитираното решение, а именно – че след като записът на заповед е с падеж на определена дата, предявяването му е от значение само за забавата на длъжника, не и за изискуемостта на менителничното задължение.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е релевирано във връзка с оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, поради което не следва да се обсъжда.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 16 от 01.02.2011 г., постановено по в. гр. д. № 702/2010 г. на Хасковски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :