6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 16.04.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на eдинадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1886/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 34 от 14.02.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3/2014 г. на Габровски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение 350 от 04.11.2013 г. по гр. д. № 1082/2013 г. на Севлиевски районен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 24 544.53 лв., представляваща неразплатена главница по фактури № 0164512/31.03.2011 г. на стойност 10 284.36 лв. с ДДС, № 0164549/19.04.2011 г. на стойност 8 060.05 лв. с ДДС и № 0168243/30.04.2011 г. на стойност 6 200.12 лв. с ДДС за покупко – продажба на дизелово гориво, ведно със законната лихва от 26.08.2013 г. до окончателното плащане, на основание чл.318 във вр. с чл.327 ТЗ, обезщетение за забава от датата на възникване на вземанията по всяка фактура до предявяване на исковете в размер общо на 5 979.06 лв., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, и сумата 1 204.13 лв. – разноски по чл.78, ал.1 ГПК, като на основание чл.194, ал.2 ГПК е признато за недоказано оспорването на съдържанието на посочените фактури.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, с което районният съд се е произнесъл по искове с цена над 25 000 лв., родово подсъдни на окръжен съд като първа инстанция. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с разпоредбата на чл.69, ал.1 ЗДДС на изводите на въззивния съд, че ползването на данъчен кредит означава доставяне на стоката.
В жалбата и в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : 1. Могат ли фактурите да бъдат годно доказателство за установяване на фактите по предаване и получаване на стоки на купувача и за наличието на облигационната обвързаност между страните по неформални договори за търговска продажба и следва ли при оспорването им съдът да прецени доказателственото им значение с оглед на всички доказателства по делото; 2. Каква е доказателствената сила на неподписана фактура и дали при оспорване на нейната истинност съдът следва да открие производство по чл.193 ГПК или може да я зачете като годно доказателство. За първия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 62 по т. д. № 546/2008 г. на ІІ т. о., решение № 46 по т. д. № 454/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 92 по т. д. № 2010 на ІІ т. о. За втория въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 10.06.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска за сумата 10 284.36 лв. – дължима цена по договор за търговска продажба, за която е издадена фактура № 01645/31.03.2011 г. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по исковете за заплащане на сумите 8 060.50 лв. и 6 200.12 лв. – дължима цена по договори за търговска продажба, за които са издадени фактури № 0164549/19.04.2011 г. и № 0168243/30.04.2011 г., и по акцесорните искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени общо за сумата 5 979.06 лв., касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на исковете е под 10 000 лв. и с оглед търговския характер на делото решението в тази част не подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Севлиевски районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 10 284.36 лв., Габровски окръжен съд е приел, че между страните е сключен договор за търговска продажба на дизелово гориво, в изпълнение на който ищецът – продавач е доставил на ответника дизелово гориво и е издал фактура № 164512/31.03.2011 г., а ответникът – купувач не е заплатил цената на полученото гориво в размер на присъдената сума.
За неоснователно е счетено възражението на ответника, че не дължи претендираната с иска цена, тъй като не е получавал от ищеца отразените във фактурата количества дизелово гориво. Като неоснователни са преценени и оплакванията във въззивната жалба на ответника за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.193 ГПК, изразяващо се в неоткриване на производство по оспорване на съдържанието на фактура № 164512/31.03.2011 г. Въззивният съд е посочил, че в качеството на частен свидетелстващ документ фактурата не се ползва с материална доказателствена сила, а се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички останали доказателства по делото, което изключва необходимостта от откриване на производство по чл.193 ГПК в случай на оспорване на съдържанието й. Относно спорния между страните факт – доставянето на дизеловото гориво, въззивният съд се е позовал на заключението на съдебносчетоводната експертиза, според което оспорената фактура от 31.03.2011 г. е отразена в счетоводните книги на ищеца и на ответника; по сметка 401 „Доставчици” при ответника се води задължение към ищеца за неплатена цена по същата фактура, която няма данни да е сторнирана; фактурата е включена в дневниците за покупко – продажби на двете страни и ответникът е ползвал данъчен кредит по повод на оформената с нея търговска продажба. Съобразявайки експертното заключение, въззивният съд е приел, че действията на ответника по осчетоводяване на сделката и ползването на данъчен кредит установяват категорично получаването на дизеловото гориво и съществуването на задължението за плащане на отразената във фактурата цена, което ответникът не е доказал да е погасил.
Въззивният съд е преценил като неоснователно и оплакването на ответника – жалбоподател за недопустимост на първоинстанционното решение поради нарушение на правилото за родова подсъдност по чл.104, т.4 ГПК. Изложил е съображения, че родовата подсъдност на спора на районен съд като първа инстанция се определя от цената на всеки от обективно съединените искове по чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, която е под 25 000 лв., а не от общия сбор на исковете, както е поддържал ответникът.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Неоснователни са доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение поради нарушение на правилото за родова подсъдност по чл.104, т.4 ГПК. Както е посочил ясно в мотивите си въззивният съд, родовата подсъдност на делото се определя от цената на всеки обективно съединен иск, а не от сбора на всички искове, предявени с обща искова молба. В случая цената на всеки от исковете по чл.327, ал.1 ТЗ и на акцесорните искове по чл.86, ал.1 ЗЗД е под 25 000 лв., което означава, че спорът е подсъден като първа инстанция на районен съд. Обстоятелството, че сборът от всички главни и акцесорни искове надвишава сумата 25 000 лв., е без значение за родовата подсъдност и не сочи на недопустимост на въззивното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, са от значение за изхода на делото, но касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне поради отсъствие на поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По въпросите за доказателствената сила на фактурата и за възможността тя да служи като доказателство за сключен договор за търговска продажба на стоки и за получаване на стоката от купувача е формирана непротиворечива задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК. С решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., на което касаторът се е позовал, Върховният касационен съд се е произнесъл, че фактурата съставлява частен свидетелстващ документ, който не обвързва съда с материална доказателствена сила, и при направено оспорване на съдържанието й, дори обусловено от липсата на задължителен според Закона за счетоводството реквизит, решаващият съд е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти с оглед на всички доказателства по делото, включително заявено от оспорващия извънсъдебно признание на тези факти. В решение по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 47/2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че само по себе си отсъствието на изискуеми от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е издадена, тъй като поради неформалния характер на продажбата преценката за сключване на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на фактурата, а трябва да се направи с оглед на всички доказателства по делото, включително и на тези относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, каквито са вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея. В много други решения по чл.290 ГПК – напр. решение № 46/23.07.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 44/31.03.2009 г. по т. д. № 447/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 252/01.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., Върховният касационен съд е изразил становище, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката – вид на закупената стока, стойност и начин на плащане, имена на купувача и продавача, време и място на сключване на продажбата; Дори фактурата да не съдържа някои от необходимите реквизити, в т. ч. и подпис на купувача, или да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото, включително с извънсъдебното признание на оспорващата страна, за каквото следва да се счита вписването на фактурата в дневниците за покупки и за продажби на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит.
Въззивното решение е постановено в съответствие с цитираната задължителна практика, тъй като изводите на въззивния съд за обвързаност на страните от договора за търговска продажба на дизелово гориво, за получаване на дизеловото гориво от ответника – купувач /сега касатор/ и за възникване на задължението за плащане на отразената в издадената от ищеца – продавач фактура са основани на цялостна преценка на доказателствата по делото, в т. ч. и на безспорно установените действия на ответника по осчетоводяване на фактурата, включването й в дневника за покупки и ползването на данъчен кредит, които съставляват извънсъдебно признание на задължението за плащане на претендираната с иска по чл.327, ал.1 ТЗ цена. Наличието на задължителна практика по значимите за изхода на делото въпроси, с която въззивното решение е съобразено, прави неоснователно искането на касатора за допускане на решението до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 3/2014 г. на Габровски окръжен съд.
Ответникът по касация не е правил искане за разноски и разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 34 от 14.02.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3/2014 г. на Габровски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение 350 от 04.11.2013 г. по гр. д. № 1082/2013 г. на Севлиевски районен съд в частта за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 10 284.36 лв. – неразплатена главница по фактура № 0164512/31.03.2011 г., на основание чл.327, ал.1 ТЗ, ведно със законната лихва от 26.08.2013 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената част от иска.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу останалата част от решение № 34 от 14.02.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3/2014 г. на Габровски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :