8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
София, 10.12.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1799/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на З. С. С. от [населено място], Т. С. А. от [населено място] и ЗД [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 2010 от 17.12.2012 г., постановено по в. гр. д. № 2832/2012 г. на Софийски апелативен съд.
С касационната жалба на З. С. С. и Т. С. А. е обжалвана частта от въззивното решение, с която е обезсилено решение № 49 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 186/2010 г. на Благоевградски окръжен съд в частта за осъждането на ЗД [фирма] да заплати на всяка от касаторките суми в размер на по 40 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от наследодателката им Н. Г. С. по повод настъпилата при ПТП на 12.10.2005 г. смърт на съпруга й С. Д. С., ведно със законната лихва от 12.10.2005 г., и е прекратено производството по делото в тази част.
В жалбата се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционното решение, без във въззивната жалба да са правени такива оплаквания. Навеждат се и доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон на извода, че макар да са наследници на починалата преди завеждане на делото Н. С., касаторките не са легитимирани да предявяват иск за обезщетяване на претърпените от нея неимуществени вреди. Излагат съображения, че след като приживе наследодателката им е предявила в наказателния процес граждански иск срещу делинквента, смъртта й не ги лишава от правото да предявят иск срещу неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” за репариране на причинените й приживе неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, който е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Правният въпрос не е посочен в представеното с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което липсва и позоваване на конкретна практика на ВКС – константна и/или задължителна.
Касационната жалба на ЗД [фирма] е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по гр. д. № 186/2010 г. на Благоевградски окръжен съд в частта за осъждане на дружеството – касатор да заплати на З. С. С. и Т. С. А. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им С. Д. С., починал в резултат на ПТП на 12.10.2005 г., ведно със законната лихва от 12.10.2005 г. и разноски по чл.78, ал.1 ГПК. К. моли решението да бъде отменено в обжалваната част като неправилно поради нарушение на закона и да бъдат отхвърлени исковете със законните последици. Основното оплакване в жалбата е, че въззивният съд е уважил предявените срещу дружеството осъдителни искове с правно основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, въпреки наличието на влязла в сила присъда на наказателен съд, с която по предявени срещу делинквента граждански искове на ищците са присъдени обезщетения за същите неимуществени вреди на основание чл.45 ЗЗД. Оплакването е подкрепено с критични бележки срещу възприетите в Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС разрешения относно допустимостта на прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” при наличие на влязло в сила осъдително решение по чл.45 ЗЗД срещу делинквента.
В инкорпорирано в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ответник е формулирал въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и е посочил задължителна практика на ВС и ВКС за обосноваване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Бланкетно е заявил и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Всяка страна оспорва искането на насрещната страна за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната й жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обезсили частично постановеното от Благоевградски окръжен съд решение по гр. д. № 186/2010 г. и да прекрати производството по предявените от З. С. С. и Т. С. А. против ЗД [фирма] искове с правно основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ за заплащане на обезщетения в размер на по 40 000 лв. за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 12.10.2005 г. смърт на С. С., претърпени от починалата преди завеждане на делото Н. Г. С. – майка на З. С. и Т. А. и съпруга на пострадалия С. С., Софийски апелативен съд е приел, че ищците нямат право на иск за обезщетяване на неимуществените вреди, които наследодателката им е претърпяла приживе по повод смъртта на съпруга си. Изводът за недопустимост на исковете е мотивиран със съображения, че претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди е строго лична и че след като приживе съпругата на пострадалия не е предявила срещу застрахователя пряк иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, правото на обезщетение не може да бъде упражнено от наследниците чрез предявяване на такъв иск.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на З. С. и Т. А. обезщетения по чл.407, ал.1 ТЗ / отм./ в размер на по 50 000 лв. за неимуществените вреди от смъртта на баща им С. С., след като е приел, че произшествието и смъртта на С. С. са причинени виновно и противоправно от водач на превозно средство, чиято деликтна отговорност е установена с влязла в сила присъда по НОХД № 202/2006 г. на Благоевградски окръжен съд, и че ответникът ЗД [фирма] дължи обезщетение за причинените от водача вреди в качеството на негов застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”. Застрахователното правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” е счетено за доказано с приетата по делото застрахователна полица № 0210501030216, удостоверяваща сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност” между ЗД [фирма] и собственика на управлявания от водача товарен автомобил.
Като неоснователно е преценено поддържаното пред първата и въззивната инстанции възражение на ЗД [фирма] за недопустимост и неоснователност на исковете поради реализиране на правото на обезщетение чрез предявяване на граждански искове по чл.45 ЗЗД срещу делинквента в наказателното производство по НОХД № 202/2006 г. на Благоевградски окръжен съд. Въззивният съд се е позовал на задължителните указания в Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС и е мотивирал становище, че предявяването на иск срещу делинквента не е процесуална пречка пострадалите да претендират обезщетение за същите неимуществени вреди и от неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”. По съображения, че ответникът не е правил възражение за осъществено от делинквента плащане на присъдените от наказателния съд обезщетения – по 50 000 лв., е прието, че правото на ищците да бъдат обезщетени за произлезлите от произшествието неимуществени вреди не е погасено, респ. че предявените искове по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ са допустими и основателни.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
По касационната жалба на З. С. С. и Т. С. А. :
В жалбата на касаторките – ищци е наведен довод за процесуална недопустимост на въззивното решение поради частично обезсилване на решението на първата инстанция и частично прекратяване на делото при отсъствие на заявени с въззивната жалба оплаквания за недопустимост на решението и на разгледаните с него искове. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, вероятната недопустимост на решението е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, но в конкретния случай от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на обжалвания въззивен акт. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, дори да не е сезиран с оплакване във въззивната жалба за недопустимост на съдебния акт. Ответникът ЗД [фирма] е обжалвал с въззивна жалба частта от решението на Благоевградски окръжен съд, с която са уважени исковете на сегашните касаторки за заплащане на обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от наследодателката им Н. С.. При наличие на подадена жалба въззивният съд е разполагал с правомощия да провери допустимостта на решението в обжалваната част, което е сторил. Освен това, жалбата съдържа аргументирано оплакване за недопустимост на предявените от наследниците на Н. С. преки искове по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, което сочи, че твърденията за липса на надлежно сезиране са неверни. Процесуалните действия на въззивния съд не водят до предположение за вероятна недопустимост на обжалваното решение, поради което не се налага същото да бъде допускано до касационен контрол на това основание.
Допускането на касационно обжалване изисква с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и покрива някой от допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че посочването на значимия правен въпрос е задължение на касатора и че когато касаторът не е поставил такъв въпрос, закрепеният в чл.6 ГПК принцип на диспозитивното начало не позволява касационната инстанция да извежда и формулира въпроса по чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторките са изпълнили формално задължението си да представят изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, но не са посочили кой е правният въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило частичното обезсилване на изгодното за тях първоинстанционно решение и прекратяването на производството по исковете с правно основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./. Съдържанието на изложението се изчерпва със съждения относно обхвата на застраховката „Гражданска отговорност” и способите за защита на увредените от застрахования водач лица. Поради това значимият правен въпрос не може да бъде уточнен от настоящия състав, а трябва да бъде изведен и формулиран служебно, което е недопустимо. Непосочването на релевантен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда наличието на специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. За изчерпателност следва да се отбележи, че основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК не са подкрепени с позоваване на конкретни съдебни актове, а основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е заявено надлежно, тъй като искането за достъп до касация е аргументирано със значението на съществения материалноправен и процесуалноправен въпрос /който не е посочен/ за точното прилагане на закона.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 2832/2012 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната с касационната жалба на ищците част.
По касационната жалба на ЗД [фирма] :
К. – ответник е формулирал следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК : 1. Справедлив ли присъденият размер на обезщетенията с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това; 2. Следва ли да се приеме за основателна претенция на пострадал от деликт срещу застраховател по застаховка „Гражданска отговорност” при наличие на влязло в сила решение, с което е присъдено обезщетение за тези вреди срещу делинквента; 3. Ако влезе в сила въззивното решение и ЗД [фирма] плати обезщетения на ищците по конкретното дело, как това ще „погаси” вземането по издадения им вече изпълнителен лист срещу делинквента и на какво законово основание; как ще се избегне злоупотребата с права от страна на увредените и те да се сдобиват с изпълнители листа срещу всички евентуално отговорни за вредата лица; 4. Ако делинквентът плати по вече издадения срещу него изпълнителен лист на увредените лица, същевременно увредените се сдобият с изпълнителен лист /чл.297 ГПК/, как юридически в конкретния случай и общо ще се избегне регресна претенция на застрахования делинквент по чл.229 КЗ; как ще се избегне ситуация, в която увредените да получат два или повече пъти обезщетение за едни и същи неимуществени вреди /веднъж от делинквента и втори път от застрахователя му по застраховка „Гражданска отговорност” или от трети отговорни лица като работодатели и т. н./; как се защитават правата на застрахователите и се избягва нарушаване на общ принцип в правото, че за една вреда се получава едно обезщетение; как това в конкретния случай може да се постигне според почитаемите върховни съдии; 5. Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от САС по обжалваното решение с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК; 6. Може ли без да са спазени изискванията на т. р. № 7/78 г. на ВС съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т. 3 и т.4 въпроси, както е в конкретния случай; Неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото тълкувателно решение. За всеки въпрос се твърди, че е разрешен неправилно и в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС.
Преценявайки съдържанието на поставените въпроси от гледна точка на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и на указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС намира, че въпросите по п.1 и п.5 съставляват по същността си касационни доводи за неправилност на въззивното решение, а не въпроси от значение за формиране на решаващата правна воля на съда по предмета на спора. Преценката дали размерът на присъдено обезщетение е определен в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и дали е проведено доказване на фактите, релевантни за основателността на исковете по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, предполага осъществяване на касационен контрол върху законосъобразното формиране на изводите на въззивния съд относно размера на дължимите обезщетения и доказването на правнорелевантните факти по делото. Извършването на касационен контрол е предмет на производството по чл.290 ГПК, не и на производството по чл.288 ГПК, в което селекцията на касационните жалби се извършва в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. След като са от значение за правилността на решението, въпросите не могат да бъдат отнесени към общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, за да послужат като основание за достъп до касационно обжалване.
Искането за допускане на касационно обжалване по поставените в п.1 и п.5 въпроси е неоснователно и поради следното :
В подадената от ЗД [фирма] въззивна жалба не се съдържат оплаквания за нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди и за нарушение на чл.154, ал.1 ГПК при преценката за доказаност на твърдяното от ищците застрахователно правоотношение. Поради отсъствие на оплаквания въззивният съд е процедирал в съответствие с правилото на чл.269 ГПК като е възприел изводите на първоинстанционния съд относно справедливия по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на полагащите се обезщетения. Предвид очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство не би могло да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за размера на обезщетенията в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана в ППВС № 4/1968 г. /неясно защо назовавано от касатора като „т. п. № 4/68 г. на ВС”/ и в цитираните в изложението решения по чл.290 ГПК – решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 377/22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д.№ 78/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 179/08.09.2010 г. по т. д. № 656/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 780/27.12.2010 г. на ВКС, ІV г. о. Застрахователното правоотношение е счетено за доказано от представената застрахователна полица за сключена застраховка „Гражданска отговорност”, автентичността на която не е оспорвана от застрахователното дружество – ответник. Изводът за доказване на застрахователното правоотношение е от значение за правилността на обжалваното решение и не подлежи на проверка по повод допускане на касационното обжалване. Що се отнася до твърдението, че въззивният съд е приел застрахователното правоотношение за доказано в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 831/18.12.2010 г. по гр. д. № 603/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 589/16.11.2010 г. по гр. д. № 1700/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 261/31.03.2010 г. по гр. д. № 5305/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., тази практика е абсолютно неотносима към предмета на спора по конкретното дело и не подкрепя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С посочените решения Върховният касационен съд се е произнесъл по приложението на чл.200 КТ, чл.225, ал.1 КТ и чл.106, ал.1 СК, а не по приложението на процесуалната разпоредба на чл.154, ал.1 ГПК.
Останалите въпроси в изложението се свеждат до един общ въпрос – допустим ли е пряк иск на увреденото при ПТП лице срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност” при наличие на влязло в сила решение срещу делинквента, с което на увредения е присъдено обезщетение за претърпените при произшествието неимуществени вреди на основание чл.45 ЗЗД и за присъдената сума е издаден изпълнителен лист. Поставеният въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило разглеждането на исковете по чл.407, ал.1 ГПК /отм./ и присъждането на претендираните с тях обезщетения. На този въпрос е даден отговор с приетото от ОСТК на ВКС Тълкувателно решение № 2/2010 г от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г., което е задължително за съдилищата в Република България. Според т.1 от решението, при уважен иск срещу делинквента по чл.45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, а според т.2 – плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл.45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм., но е от евентуално значение за неговата основателност. Даденото разрешение е мотивирано със съображения, че с упражняването на деликтното право на увредения не се погасява прякото му право срещу застрахователя, който отговаря на самостоятелно правно основание; Влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.45 ЗЗД не е процесуална пречка за предявяване на иска по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, предвид различния предмет, правно основание и ответник по всеки от тези искове; Правото на обезщетение се счита погасено след окончателното удовлетворяване на увредения, което настъпва с реалното плащане на пълния размер на причинената вреда или на сумата, до размер на която е ограничена отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност”. Въззивният съд е постановил решението си в пълно съответствие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС като независимо от влязлото в сила осъдително решение /присъда/ по чл.45 ЗЗД срещу делинквента, е разгледал и уважил предявените срещу ответника – застраховател преки искове по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, отчитайки липсата на възражения и на доказателства за изплащане на присъденото деликтно обезщетение по чл.45 ЗЗД. Съобразяването на задължителната практика по значимия за изхода на делото правен въпрос изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с което е обосновано приложното поле на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с постановките в цитираното тълкувателно решение и хипотетичните въпроси за последиците от евентуалното недобросъвестно поведение на увредените лица, които разполагат с изпълнителен лист за обезщетенията по чл.45 ЗЗД, са без правно значение за допускане на касационното обжалване.
Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол и в обжалваната от ЗД [фирма] част.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2010 от 17.12.2012 г., постановено по в. гр. д. № 2832/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :