4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
гр. София, 21.04.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 943/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] -[населено място], срещу частта от решение № 459 от 10.05.2010 г. по в. гр. д. № 1076/2009 г. на П. апелативен съд, с която е оставено в сила решение № 972 от 20.05.2009 г. по гр. д. № 3347/2007 г. на П. окръжен съд в частта за осъждане на дружеството – касатор да заплати на основание чл.86 във вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД на [фирма] сумата 11 369.48 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 17 804 лв. – застрахователно обезщетение за имуществени вреди от реализирано на 22.12.2002 г. ПТП, за периода 23.12.2002 г. – 21.12.2007 г. Решенията са постановени при участие на Т. Д. М. като трето лице – помагач на ищеца [фирма]. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 17 804 лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила съгласно чл.296, т.2, пр.1 от ГПК.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и се прави искане за отмяната му. Касаторът поддържа, че в нарушение на материалния и процесуалния закон е осъден да заплати мораторни лихви върху претендираното с главния иск застрахователно обезщетение, без въззивната инстанция да обсъди възраженията му за недължимост на лихвите и за погасяването им по давност на основание чл.111, б.”в” от ЗЗД. Релевира довод, че атакуваната част от решението съдържа произнасяне „свръхпетитум”, тъй като в исковата молба ищецът изрично е заявил, че претендира законни лихви от деня на произшествието само от делинквента Х. М..
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предвидените в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК основания. Касаторът сочи, че въззивният съд е разрешил обуславящи за изхода на делото материалноправни въпроси, както следва : За „дължимостта на мораторна лихва в зависимост от направено за същата искане в хода на делото” и възможността съдът да присъди лихва без надлежно предявен иск по чл.86 от ЗЗД /1/ и за давността, с която се погасява вземането за мораторни лихви върху застрахователно обезщетение за вреди от деликт /2/. Във връзка с първия въпрос поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 /неправилно посочена като т.1/ от ГПК с аргумент, че решението противоречи на константната практика на ВКС, изразена в определение № 28/14.01.2003 г. по гр. д. № 672/2002 г. По отношение на втория въпрос навежда основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, подкрепени с твърдения за отклонение от задължителната и от константната практика на ВКС, обективирана в решение № 329/21.04.2008 г. по т. д. № 1032/2007 г. на ІІ т. о. и решение № 72/30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г. на ІІ т. о. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е мотивирано със значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона.
Ответниците по касация [фирма] със седалище в[населено място] и Х. И. М. от[населено място] и третото лице – помагач Т. Д. М. от[населено място] не заявяват становища.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Производството по гр. д. № 3347/2007 г. е образувано пред П. окръжен съд по искова молба на [фирма], с която дружеството – ищец е предявило срещу Х. И. М. и [фирма] субективно съединени искове за парични вземания, претендирани по повод реализирано на 22.12.2002 г. от ответника М. ПТП. Според първоначално формулирания петитум на исковата молба, исковете са съединени при условията на алтернативност с искане за осъждане на първия или втория ответник да заплати на ищеца обезщетение в размер на 20 000 лв. за причинени на собствения му лек автомобил „С.” с рег. № С 1831 ВР имуществени вреди. Посочено е, че претенцията срещу ответника – физическо лице произтича от качеството му на делинквент, а претенцията срещу [фирма] – от качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента. Петутумът на исковата молба съдържа и изрично изявление на ищеца, че наред с иска за сумата 20 000 лв., предявява срещу първия ответник – Х. М., и иск за заплащане на мораторни лихви върху обезщетението за вреди за периода от 23.12.2002 г. до завеждане на делото в размер на 5 000 лв.
В съдебно заседание на 02.04.2008 г. ищецът е уточнил исковата молба в смисъл, че предявява исковете при условията на евентуалност с предпочитан ответник по иска за заплащане на обезщетение за вреди застрахователното дружество и евентуален ответник делинквентът М.. С определение от 19.02.2009 г. първоинстанционният съд е допуснал увеличение на иска срещу ответника [фирма] „в частта, касаеща претенцията за лихва за забава, считано от 23.12.2002 г. до 21.12.2007 г., със сумата 6 369.48 лв.”, и е постановил искът да се счита предявен за 11 369.48 лв., съгласно молба на ищеца по чл.116 от ГПК /отм./.
С решение № 972 от 20.05.2009 г. П. окръжен съд е осъдил предпочитания ответник [фирма] да заплати на ищеца [фирма] сумата 17 804 лв. – застрахователно обезщетение за имуществени вреди от настъпилото на 22.12.2002 г. произшествие, ведно със законни лихви и разноски, както и сумата 11 369.48 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху застрахователното обезщетение за периода 23.12.2002 г. – 21.12.2007 г. Решението е потвърдено от П. апелативен съд с обжалваното въззивно решение, след като са възприети изводите на първоинстанционния съд за осъществяване на предпоставките по чл.226, ал.1 от КЗ за ангажиране на отговорността на застрахователното дружество за обезщетяване на причинените от евентуалния ответник вреди. За основателна е приета и акцесорната претенция с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД с мотив, че по силата на чл.84, ал.3 от ЗЗД застрахователят дължи и лихви за забава върху обезщетението за вреди от деня на деликта.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обвързано с предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК предпоставки, но според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост, независимо от релевираните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. В конкретния случай, след преценка на първоначално формулирания от ищеца петитум на исковата молба и на допуснатото в хода на процеса изменение на иска срещу предпочитания ответник [фирма], настоящият състав намира, че съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо в атакуваната с касационната жалба част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати на ищеца сумата 11 369.48 лв. на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Процесуалната недопустимост на съдебния акт е релевирана и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, макар неправилно да е квалифицирана от касатора като „материалноправен въпрос” и да е обвързана с основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. Поради вероятността да е процесуално недопустимо решението следва да се допусне до касационен контрол, без да се обсъждат релевираните допълнителни предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК.
При разрешаване на правния спор въззивният съд не се е произнасял относно приложимата към акцесорното вземане по чл.86 от ЗЗД погасителна давност и не е разглеждал възражението на ответника-касатор за погасяване по давност на вземането за законни лихви на основание чл.111, б.”в” от ЗЗД. С оглед на това вторият поставен в изложението материалноправен въпрос е лишен от обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК и не може да послужи като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, независимо от наличието или липсата на специфичните предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 459 от 10.05.2010 г., постановено по в. гр. д. № 1076/2009 г. на П. апелативен съд, в обжалваната с касационната жалба на [фирма] част, с която е потвърдено решение № 972 от 20.05.2009 г. по гр. д. № 3347/2007 г. на П. окръжен съд в частта за осъждане на дружеството – касатор да заплати на [фирма] сумата 11 369.48 лв. на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 227.40 лв., на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :