5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
С., 22.03. 2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б., Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 764/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в[населено място] – чрез процесуалния представител на дружеството адв. И. Т., против решение № 35 от 16.04.2010 г. по в. т. д. № 81/2010 г. на В. апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено постановеното от Ш. окръжен съд решение № 85 от 12.11.2009 г. по т. д. № 197/2009 г., с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове за заплащане на сумата 28 771.04 лв., претендирана като обезщетение за вреди от извършен превоз и включваща 28 531.04 лв. – стойност на повреден товар /шелтер за телекомуникационно оборудване № 72168/, и 240 лв. – разходи за констатиране на вредите, и на сумата 200 лв. – обезщетение за забава за периода 28.02.2008 г. – 11.04.2009 г. Решението е постановено при участие на [фирма] в качеството на трето лице – помагач на ответника.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон като е приел за погасени по давност претендираните с исковете вземания. Позовава се на допуснати процесуални нарушения при разглеждането на делото, лишили го от възможност да ангажира доказателства за установяване основателността на исковите претенции. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил и прецененил правилно относимите към спорното правоотношение доказателства, в резултат на което е достигнал до необоснован извод за отсъствие на право на обезщетение за претърпените от неизпълнението на превозния договор вреди. Недопустимостта на решението е аргументирана с довод, че въззивният съд е приложил Закона за автомобилните превози, без да съобрази международния характер на превозното правоотношение, подчиняващ правния спор на разпоредбите на Конвенцията CMR.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание, поддържано по отношение на следния определен като обуславящ за изхода на делото процесуалноправен въпрос : Допустимо ли е в производството по търговски спорове да бъдат правени доказателствени искания от страните в първото по делото съдебно заседание във връзка с доклада по делото. Въпросът е поставен във връзка с процесуалните действия на първоинстанционния съд, който – според касатора, е дал указания в доклада по чл.146, ал.1 от ГПК за необходимостта от доказване на релевантни за спора факти, относими към възникването и размера на вредите от превоза, но е отказал да допусне ангажираните в изпълнение на дадените указания доказателства.
В депозиран по реда на чл.287 от ГПК писмен отговор ответникът по касация П. В. П., действащ като [фирма], със седалище на търговската дейност в[населено място] изразява становище за неоснователност на искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и на подадената срещу решението касационната жалба. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на ответника [фирма] -[населено място] не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
С обжалваното решение В. апелативен съд е потвърдил решението по т. д. № 197/2009 г. на Ш. окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против П. П. в качеството на [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.373 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди, причинени на превозван товар, и на обезщетение за забава. След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен договор за вътрешен превоз на товари, оформен с товарителница серия Н № 0000416/21.02.2008 г., с който ответникът – едноличен търговец е поел задължение да извърши превоз на предаден от ищеца – изпращач товар по маршрут[населено място] -[населено място]. За доказани са счетени и обстоятелствата, че при осъществяване на превоза е реализирано ПТП, в резултат на което превозваният товар е повреден и за изпращача е възникнало право на обезщетение за вредите от неизпълнението на превозния договор. Решаващият извод, с който въззивната инстанция е мотивирала отхвърлянето на исковете, е погасяване по давност на претендираното с главния иск по чл.373 от ТЗ вземане за обезщетение, водещо до неоснователност и на акцесорния иск по чл.86 от ЗЗД. За да приеме за основателно релевираното от ответника – превозвач възражение за давност, съставът на В. апелативен съд се е позовал на разпоредбата на чл.76 от Закона за автомобилните превози, предвиждаща едногодишен давностен срок за реализиране на отговорността на превозвача по договор за автомобилен превод за повреди на превозвания товар. Началото на давностния срок е изчислено съобразно правилото на чл.378, ал.1 от ТЗ – от момента на предаване на товара за превоз, извършено на 21.02.2008 г.. Предвид датата на предявяване на исковете – 10.04.2009 г., и липсата на ангажирани от ищеца – изпращач доказателства за спиране или прекъсване на едногодишната давност, е преценено, че вземането за обезщетение е погасено по давност, поради което исковете подлежат на отхвърляне. Изборът на Закона за автомобилните превози и Търговския закон като приложимо към спорното правоотношение материално право е аргументиран от въззивния съд с очертаните в товарителницата териториални предели на превозното правоотношение /гр. Ш. -[населено място]/, изключващи приложимостта на Конвенцията CMR, на която се е позовавал ищецът [фирма].
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В касационната жалба са релевирани доводи за процесуална недопустимост на атакуваното решение, но същите не създават предположение за вероятна недопустимост на решението като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, съгл. разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Недопустимостта е обоснована с твърдения за разрешаване на правния спор съобразно неприложими материалноправни разпоредби на вътрешното национално право на Р. Б., вместо тези на Конвенцията CMR, а нарушенията при избора на приложимото право са от значение за правилността на съдебния акт, не и за неговата допустимост.
Процесуалноправният въпрос, посочен от касатора като определящ за приложното поле на касационното обжалване, не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 от ГПК – да е обуславящ за изхода на делото. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата воля на въззивния съд, обективирана в решението. В конкретния случай поставеният правен въпрос касае процесуалните действия на първоинстанционния, а не на въззивния съд, което само по себе си го лишава от значимост за формиране на изводите на въззивната инстанция по съществото на спора. Въпросът не е обуславящ и поради обстоятелството, че отхвърлянето на предявените искове не е последица от недоказването на определени правнорелевантни факти, свързани с увреждането на превозвания товар, с обема на причинените вреди и с възникването на право на обезщетение в полза на изпращача за репариране на вредите. Решаващият правен извод, с който е отречена основателността на исковите претенции, произтича от прилагането на института на погасителната давност. Въззивният съд е признал за доказани както самите вреди, така и правото на ищеца да търси тяхното обезщетяване, но е отхвърлил исковете заради погасяване на вземането за обезщетение като последица от изтичането на предвидения в закона давностен срок. Недопускането на ангажираните от касатора доказателства, относими към причинените вреди и техния размер, не е рефлектирало по никакъв начин върху решаващата правна воля на въззивната инстанция и не е обусловило крайния изход на делото. Поради това поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос не може да се квалифицира като обуславящ и не попада в очертаното от чл.280, ал.1 от ГПК приложно поле на касационното обжалване.
Отсъствието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационен контрол и освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените в производството по чл.288 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 980 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 35 от 16.04.2010 г., постановено по в. т. д. № 81/2010 г. на В. апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление[населено място], ж. к. „Стрелбище”, ул. „Кестенова гора”, бл.113, вх.В, ап.73, да заплати на П. В. П. в качеството на [фирма] със седалище и адрес на управление на търговската дейност[населено място], ул. „Хан Събин” № 2а, ет.1, сумата 1 980 лв. /хиляда деветстотин и осемдесет лв./ – разноски за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :