8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 775
София,26.11.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1948/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Н. А., А. Н. А., Ката Д. Азова и А. Н. А. – всички със съдебен адрес в [населено място], и насрещна касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 1774 от 12.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 1848/2012 г. на Софийски апелативен съд.
С касационната жалба е обжалвана частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решение от 21.12.2011 г. по гр. д. № 5297/2010 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените против ЗД [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 15.01.2009 г. смърт на Н. А. за разликите над 50 000 лв. до 100 000 лв. – за ищците И. Н. А. и А. Н. А., и за разликите над 30 000 до 70 000 лв. – за ищците Ката Д. Азова и А. Н. А.. В жалбата се прави искане за отмяна на решението като неправилно и за присъждане на пълния размер на претендираните с исковете по чл.226, ал.1 ГПК обезщетения. Касаторите поддържат оплаквания, че в нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.266 КЗ, въззивният съд е занижил размера на полагащите им се обезщетения за неимуществени вреди като е приложил неотносими към принципа за справедливост критерии /възраст и здравословно състояние на увредените лица/ и не е съобразил установените в § 27 ПЗР на КЗ лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” към момента на увреждащото ПТП. Излагат доводи, че съдът е нарушил съществено съдопроизводствените правила, мотивирайки изводите си за размера на дължимите обезщетения с обстоятелства, които не са релевирани в исковата молба като основание на претенциите за обезщетение /пропускане на финансова помощ и издръжка вследствие смъртта на пострадалия/.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите – ищци са формулирали следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК : 1. От значение ли е възрастта на наследника на пострадалото лице при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, които са му причинени в резултат на смъртта на пострадалия; 2. Следва ли да се кредитира във вреда на увреденото лице по смисъла на чл.265, ал.2 КЗ обстоятелството, че здравословното и/или психическото състояние на това лице не се е влошило в резултат на отрицателните психологически и емоционални изживявания вследствие на смърт на пострадал при ПТП негов близък родственик; 3. Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ /до 11.06.2012 г./, както и релевантния за определяне на обезщетенията момент; 4. Съставлява ли релевантен факт от значение за определяне размера на застрахователните обезщетения за неимуществени вреди по преките искове с правно основание чл.226 КЗ лишаването от издръжка на увредения в резултат на смъртта на пострадалия при условие, че иск за имуществени вреди няма предявен в производството и не са твърдени такива вреди, свързани със загубата на издръжка. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, аргументирано с противоречие на дадените от въззивния съд разрешения с практиката в решение № 86/28.09.1984 г. по н. д. № 77/84 на ОСНК на ВС, и алтернативно с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За останалите три въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като се твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС в ППВС № 4/1968 г. и в решения по чл.290 ГПК.
Насрещната касационна жалба на ответника ЗД „Б. И.” е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по гр. д. № 5297/2010 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на дружеството – касатор да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ обезщетения за неимуществени вреди до размер на сумите 50 000 лв. – на И. А. и А. Н. А., 30 000 лв. – на Ката Азова и А. Н. А., и 100 000 лв. – на В. Азова, ведно със законните лихви от 15.01.2009 г. до окончателното плащане и разноски по делото. Жалбата съдържа подробни оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите в решението за доказаност на застрахователното правоотношение, покриващо гражданската отговорност на виновния за произшествието водач, и за справедливия размер на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете със законните последици.
К. – ответник е очертал приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси : 1. Справедлив ли е присъденият размер на обезщетението, с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това, във вр. с т. п. № 4/68 г. на ВС и практиката на ВКС по чл.290 ГПК; 2. Може ли съдът да присъди срещу застрахователя по-голямо обезщетение от това, което се определя срещу делинквентите; Отговарят ли в еднаква степен или срещу застрахователите следва да се присъждат по-големи обезщетения, предвид т. п. № 7/78 г. – т.9; 3. Приложена ли е правилно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД във връзка с т. п. № 17/18.11.1963 г. на ВС и събраните по делото доказателства; 4. При противоречие на практика на ВКС по чл.290 ГПК с тълкувателно решение на ВКС или ВС кое следва да се прилага; 5. Може ли с решение по чл.290 ГПК ВКС да определя критерии за справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД, различни от посочените в тълкувателната практика на ВС, и с кое следва да се съобразяват съдилищата при прилагане на тази разпоредба. За всеки от поставените въпроси се поддържа, че е разрешен от въззивния съд неправилно и в противоречие с посочена практика на ВС и ВКС по ГПК от 1952 г. /отм./ и по чл.290 ГПК, което налага решението да се допусне до касационно обжалване на предвидените в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК основания. Бланкетно е заявено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като релевантен за делото е поставен и въпросът за застрахователния интерес при сключване на застраховката „Гражданска отговорност”, във връзка с който се твърди противоречие с практиката в решение № 627/21.10.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, І т. о.
Всяка страна оспорва искането на насрещната страна за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната й жалба.
Третото лице – помагач на ответника Методи О. П. от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Насрещната касационна жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК и е допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по исковете на И. А., А. Н. А., Ката Азова и А. Н. А., предвид предприетото от тези ищци касационно обжалване на въззивното решение. Решението не е обжалвано от ищцата В. Азова, чиято претенция е уважена в пълен размер, и с оглед правилото на чл.287, ал.2 ГПК насрещната касационна жалба е процесуално недопустима в частта, насочена срещу произнасянето по иска на В. Азова.
Въззивният Софийски апелативен съд е потвърдил частично решението на Софийски градски съд, след като е приел, че в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на водача Методи П. ответникът ЗД [фирма] е отговорен по правилата на чл.226, ал.1 КЗ за неимуществените вреди, претърпени от ищците И. А., А. Н. А., Ката Азова и А. Н. А. по повод смъртта на Н. А. /баща на първите двама ищци и син на другите двама ищци/, причинена от застрахования водач при ПТП на 15.01.2009 г. Въззивният съд е основал извода си за деликтна отговорност на водача на одобреното от наказателен съд и влязло в сила споразумение по чл.381 и сл. НПК. Изводът за наличие на застрахователно правоотношение със ЗД [фирма] по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на водача е мотивиран с представеното по делото копие на застрахователна полица, издадена от ЗД [фирма] и отразена в справка от базата данни на Информационен център към ГФ. Като се е позовал на придадената с чл.295, ал.7 КЗ официална удостоверителна сила на документите, изготвени от ГФ въз основа на данните от Информационния център, и е взел предвид липсата на доказателства, оборващи презумпцията за вярност на възпроизведените в справката данни, съдът е счел за неоснователно възражението на ответника – застраховател за отсъствие на застрахователно правоотношение, релевантно за ангажиране на отговорността му по чл.226, ал.1 КЗ. С оглед констатациите в заключенията на автотехническата и медицинската експертизи, че към момента на реализиране на произшествието пострадалият Н. А. е бил с поставен предпазен колан, като неоснователно е преценено и поддържаното от застрахователя възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. Заявените за пръв път във въззивната жалба възражения на ответника за сключване на застраховката при липса на застрахователен интерес и за последващо отпадане на застрахователния интерес не са обсъждани от въззивната инстанция, тъй като е прието, че са преклудирани по силата на чл.370 ГПК.
Решаващият въззивен състав е счел за основателно оплакването във въззивната жалба на ответника срещу размера на присъдените на И. А. и А. Н. А. обезщетения за неимуществени вреди. Изложил е мотиви, че тъй като към момента на смъртта на техния баща двамата ищци са били в трудоспособна възраст /22 г. и 28 г./ и не са разчитали на издръжка от негова страна, обезщетенията от по 100 000 лв. са прекомерно завишени. В съответствие с този извод е редуцирал обезщетенията до 50 000 лв. и след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил исковете по чл.226, ал.1 КЗ за разликите над 50 000 лв. до претендираните 100 000 лв.
Като прекомерно завишени са преценени и присъдените на Ката Азова и А. Н. А. обезщетения за разликите над 30 000 лв. до 70 000 лв., за които разлики исковете са отхвърлени след отмяна на първоинстанционното решение. Изводът, че справедливият размер на полагащите се обезщетения е 30 000 лв., е обоснован с недоказаността на факта пострадалият Н. А. да е подкрепял финансово или по друг начин родителите си и с отсъствието на доказателства нормалното за възрастта на ищците здравословно състояние да е влошено вследствие смъртта на сина им.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол в обжалваната от касаторите – ищци част за отхвърляне на исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ.
Всички въпроси, с които ищците са обосновали приложното поле на касационното обжалване, се свеждат до един общ въпрос, уточнен от настоящата инстанция в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – въпросът за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт. Въпросът е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на исковете по чл.226, ал.1 КЗ. Решаващите изводи, с които е мотивирана преценката за размера на дължимите обезщетения, позволяват да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл по релевантния за делото правен въпрос в отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана с ППВС № 4/1968 г. и с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., на което са се позовали касаторите. Констатираното отклонение от задължителната практика на ВКС съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. При наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не следва да се обсъжда сочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВС и ВКС, относима към алтернативно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по силата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК, поради което не дължат такса за разглеждане на касационната жалба.
Неоснователно е искането на касатора – ответник за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която са уважени исковете по чл.226, ал.1 КЗ за сумите 50 000 лв. и 30 000 лв.
Въпросите справедлив ли присъденият размер на обезщетенията с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това /п.1/ и приложена ли е правилно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД във връзка със събраните по делото доказателства /п.3/ имат отношение към правилността на въззивното решение, а не към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Отговор на въпросите дали въззивният съд е преценил правилно релевантните за размера на обезщетенията и за съпричиняването факти и доказателства и дали е приложил правилно материалния закон /чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД/ може да бъде даден само в производството по чл.290 ГПК, в което се осъществява касационен контрол върху правилността на постановения от въззивната инстанция съдебен акт, не и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. В случая касаторът е въвел под формата на въпроси по чл.280, ал.1 ГПК касационните си доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК касационно обжалване по повод на тези въпроси не може да се допусне. Твърденията, че съдът се е отклонил от „т. п. № 4/68 г.” и „т. п. № 17/18.11.1963 г. на ВС” /вероятно се има предвид ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 17/1963 г./, са наведени във връзка с касационните доводи по чл.281, т.3 ГПК, поради което не следва да се квалифицират като надлежно обосноваване на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В същата насока е и позоваването на създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД в решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 377/22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на ІV г. о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 179/08.09.2010 г. по т. д. № 656/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 780/27.12.2010 г. на ІV г. о. Дори да се приеме, че задължителната практика е цитирана в подкрепа на надлежно заявено основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, присъдените на касаторите – ищци обезщетения за неимуществени вреди не са определени в противоречие с указаните в ППВС № 4/1968 г. и съобразени в посочените решения по чл.290 ГПК общи критерии, релевантни за принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил общите критерии за справедливост като възраст на пострадалия към момента на ПТП, степен на родствена близост с ищците – негови наследници, действителното съдържание на отношенията между пострадалия и наследниците, и отнасяйки ги към специфичните за конкретния спор факти, е определил размера на справедливите според преценката му обезщетения. Поради това не би могло да се приеме, че размерът на присъдените обезщетения не кореспондира с критериите за прилагане на чл.52 ЗЗД, възприети от задължителната практика на ВКС.
Въпросът за съотношението между степента на отговорност на делинквента и на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност/ /п.2/ не е поставян пред въззивната инстанция и по тази причина не е обсъждан при постановяване на обжалваното решение. Въззивният съд не се е произнасял и по възражението на касатора за липса на правен интерес като условие за действителност на застраховката „Гражданска отговорност” на виновния водач предвид констатацията, че същото е заявено за пръв път с въззивната жалба и е преклудирано по силата на чл.370 ГПК. Доколкото не са е обусловили изводите на въззивния съд за основателност на исковете по чл.226, ал.1 КЗ, посочените въпроси не попадат в приложното поле на касационното обжалване и не се налага обсъждане на доводите за противоречие на въззивния акт с практиката в „т. п. № 7/78 г.” и в решение № 627/21.10.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, І т. о.
Извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са и последните два въпроса в изложението, поставени във връзка с оплакването в касационната жалба, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид лимитите на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност”, които са въведени като критерий за прилагането на чл.52 ЗЗД със задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК в противоречие с ППВС № 4/1968 г. Мотивите към въззивното решение не съдържат данни за съобразяване на установените с § 27 ПЗР на КЗ лимити на застрахователна отговорност при произнасянето по размера на дължимите обезщетения. Пропускът да бъдат съобразени нивата на застрахователно покритие е и една от причините решението да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касаторите – ищци въпрос за значението на лимитите при определяне на справедливия размер на обезщетенията за произлезли от деликт неимуществени вреди. След като лимитите на застрахователна отговорност не са рефлектирали върху преценката на въззивния съд за размера на присъдените обезщетения, поставените в този аспект въпроси за без значение за изхода на делото и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. С оглед на това е безпредметно да се обсъждат аргументите за несъответствие на създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика с ППВС № 4/1968 г. и бланкетно посоченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1848/2012 г. в обжалваната с касационната жалба на ЗД [фирма] част.
Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1774 от 12.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 1848/2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 21.12.2011 г. по гр. д. № 5297/2010 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените на основание чл.226, ал.1 КЗ против ЗД [фирма] искове на И. Н. А. и А. Н. А. за разликите над 50 000 лв. до претендираните 100 000 лв. и на Ката Д. Азова и А. Н. А. за разликите над 30 000 лв. до претендираните 70 000 лв.
Да се докладва делото на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗД [фирма] срещу частта от решение № 1774 от 12.11.2012 г. по в. гр. д. № 1848/2012 г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено решение от 21.12.2011 г. по гр. д. № 5297/2010 г. на Софийски градски съд в частта за осъждането на ЗД [фирма] да заплати на В. И. Азова обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ в размер на сумата 100 000 лв., ведно със законната лихва от 15.01.2009 г. и разноски по делото.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1774 от 12.11.2012 г. по в. гр. д. № 1848/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 21.12.2011 г. по гр. д. № 5297/2010 г. на Софийски градски съд в частта за осъждането на ЗД [фирма] да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ на И. Н. А. и А. Н. А. обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв. и на Ката Д. Азова и А. Н. А. обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 30 000 лв., ведно със законните лихви от 15.01.2009 г. и разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :