2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 783
гр. София, 14.12. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Върбанова
ЧЛЕНОВЕ : Камелия Ефремова
Бонка Йонкова
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 518/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. акционерно дружество „Б.” АД – гр. София срещу решение № 120 от 01.03.2010 г. по т. д. № 894/2009 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. Решението е обжалвано в частта, с която е оставено в сила решение от 17.02.2009 г. по т. д. № 1109/2006 г. на Софийски градски съд, VІ-2 състав, в частта за осъждане на дружеството – касатор да заплати на основание чл.399, ал.1 от ТЗ /отм./ на „К. линия” ООД сумата 164 468.05 лв. – З. обезщетение по договор за застраховане на имущество във формата на застрахователна полица № …от 13.06.2003 г. и добавък № …. от 13.06.2005 г., ведно със законната лихва от 26.06.2006 г. и разноски в размер на 7 441 лв.
В касационната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна в обжалваната част, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Основните оплаквания в жалбата са за незаконосъобразност и необоснованост на приетите от въззивния съд изводи относно обема на вредите, които подлежат на обезщетяване от касатора в качеството му на застраховател по договора за застраховане на имущество, и размера на дължимото З. обезщетение по чл.399, ал.1 от ТЗ /отм./. Касаторът поддържа и доводи за недопустимост, алтернативно – за неправилност, на решението в частта, с която е уважен искът на застрахования за заплащане на обезщетение по раздел „Сгради” от застрахователната полица, като твърди, че ищецът не е носител на правото на иск за посоченото обезщетение поради наличие на валидна и неотменена уговорка в добавък към полицата обезщетението да бъде платено на трето ползващо се лице – „Б. а” АД.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с релевираната частична недопустимост на въззивното решение и с твърдения, че решението съдържа произнасяне по обуславящи материалноправни и процесуалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата /чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ и значими за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/. Във връзка с доводите за недопустимост е поставен въпросът допустим ли е иск за заплащане на З. обезщетение по договор за имуществена застраховка, предявен от застрахования от негово име и за негова сметка, при наличие на уговорка в застрахователния договор, определяща трето ползващо се лице – бенефициер, на което да се изплати обезщетението при настъпване на З. събитие, ако уговорката не е отменена от застрахования, но третото лице е заявило, че не желае да се ползва от нея. Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 10 от 10.06.2009 г. по т. д. № 510/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и съобразно указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въззивният акт следва да се допусне до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост. Останалите формулирани в изложението въпроси, за които се поддържат основанията за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, са материалноправни и касаят обема на вредите от З.то събитие, чието обезщетяване се дължи от касатора в качеството му на застраховател по договора за имуществена застраховка, тяхното остойностяване и размера на З.то обезщетение.
Ответникът по касационната жалба „К. линия” ООД – гр. София е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване и на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в неговата осъдителна част за сумата 164 468.05 лв., след като е приел, че посочената сума се дължи от ответника – сега касатор, ЗАД „Б.” АД на ищеца „К. линия” ООД на основание чл.399, ал.1 от ТЗ /отм./ като З. обезщетение за вреди от З. събитие на 05/06.08.2005 г. Съобразени са безспорните обстоятелства, че на 16.09.2003 г. страните са сключили 2-годишен договор за комбинирана застраховка „Имущества”, оформен със застрахователна полица № …от 13.06.2003 г., с предмет имущество на застрахования „К. линия” ООД, включващо производствени сгради в гр. И., на ул. „Подгарова” № 7, заедно с намиращите се в тях оборудване, материали и готова продукция, и че застрахованото имущество е увредено в резултат на наводнение – покрит от застраховката риск, настъпило в района на гр. И. на 05/06.08.2005 г., за което ответникът – застраховател е уведомен съобразно условията на договора. За да определи обема на вредите, подлежащи на обезщетяване от застрахователя, и размера на дължимото З. обезщетение, решаващата инстанция е взела предвид съдържащите се в застрахователния договор и в общите условия към него клаузи и приложимите към спорното правоотношение разпоредби на чл.399, ал.2 от ТЗ /отм./ и чл.398, ал.1 от ТЗ /отм./. Съдът се е позовал на т.ХІІ.1 и т.ХІІ.2 от договора, в които е уговорено при настъпване на З. събитие като база за уреждане на обезщетението да служи възстановителната стойност на увреденото имущество /стойността на подмяната или възстановяването в същия вид и качество/, без приспадане на амортизация и изхабяване, ако действителната стойност на имуществото към датата на събитието е не по-голяма от застрахователната сума, а ако действителната сума надвишава декларираната и не е уговорено друго, да се прилага т. нар. „усредняване”. В съответствие с постигнатите договорености е възприет вариант от заключението на разширената съдебна експертиза по делото, определящ действителната стойност на увреденото имущество към деня на З.то събитие, и след прилагане на предвиденото в т.ХІІ от застрахователния договор усредняване и приспадане на извършените от застрахователя частични плащания, е направен извод, че предявеният иск е основателен до размер на следните суми, дължими от ответника като З. обезщетение за събитието от 05/06.08.2005 г. : 65 963.38 лв. – в частта „Сгради”; 15 834.48 лв. – в частта „Г. продукция”; 52 875.51 лв. – в частта „М. и суровини”; 22 959.23 лв. – в частта „ М. и съоръжения” и „Инвентар”, и 6 835.45 лв. – в частта „Допълнителни покрития”; или общо 164 468.05 лв. Обезщетението по раздел „Сгради” е определено съобразно стойността на разноските, необходими за ремонт и възстановяване на засегнатите от наводнението помещения, изчислени по средни пазарни цени към 2005 г. с включен ДДС. При определяне на обезщетението по раздел „Допълнителни покрития” е съобразена договорна клауза, с която застрахователят е поел задължение да покрие и разходите по отстраняване на последиците от З.то събитие в размер до 2 % от предвидената по това перо застрахователна сума.
Като неоснователно е преценено възражението на застрахователя за недопустимост на иска за заплащане на З. обезщетение по раздел „Сгради”, аргументирано с твърдения за постигната между страните по застрахователния договор уговорка в случай на З. събитие обезщетението да бъде платено на трето ползващо се лице – „Б. пощенска банка” АД, в качеството му на ипотекарен кредитор по сключен със застрахования „К. линия” ООД договор за ипотека върху застрахованите сгради. Тълкувайки съдържанието на уговорката, въззивната инстанция я е квалифицирала като договор за цесия под условие – обезщетението за сградите да се изплати на ипотекарния кредитор „Б. пощенска банка” АД, ако последният не заяви писмено нежеланието си да се ползва от обезщетението. След преценка на приетите във въззивното писмо и неоспорени писма изх. № 05-348/31.08.2005 г. и изх. № 100-0345/03.04.2009 г., изходящи от „Б. ” АД, е направен извод, че Банката е отправила изрично уведомление за отказ от получаване на З.то обезщетение, дължимо за увредените при наводнението собствени на застрахования сгради, поради което правото на обезщетение и правото на иск по чл.399, ал.1 от ТЗ /отм./ принадлежат на ищеца – застрахован, а не на третото лице.
Предвид решаващите изводи на въззивния съд, с които е обоснована допустимостта и основателността на предявения срещу касатора осъдителен иск с правно основание чл.399, ал.1 от ТЗ /отм./, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд е длъжен да допусне обжалваното решение до касационен контрол, ако съществува вероятност да е нищожно или недопустимо. В касационната жалба и в изложението към нея касаторът се е позовал изрично на частична недопустимост на атакувания съдебен акт, но преценката на релевираните доводи не сочи на вероятна недопустимост на акта по следните съображения :
Недопустимостта на решението е обоснована с произнасянето по недопустим иск за З. обезщетение за увредените при З.то събитие на 05/06.08.2005 г. сгради, предявен от застрахования въпреки наличието на валидна и неотменена уговорка в застрахователния договор обезщетението да бъде изплатено на трето ползващо се лице по смисъла на чл.22 от ЗЗД. В подкрепа на тезата си касаторът се е позовал на решение № 10 от 10.06.2009 г. по т. д. № 510/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че ако застрахователният договор съдържа уговорка за плащане на З.то обезщетение на трето ползващо се лице, бенефициерът, съгл. чл.22, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, придобива правата по договора от момента на постигане на съгласието между уговарящия и обещателя и от този момент той е единствен титуляр на прекия иск срещу застрахователя за изплащане на дължимото обезщетение; Правото на иск и на обезщетение съществува до момента на евентуалната отмяна на уговорката, която може да настъпи само като последица от изрично волеизявление на ползващото се лице, извършено в писмена форма и достигнало до страните по застрахователния договор. Цитираното решение е постановено по реда на чл.290 от ГПК и съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, но е неотносимо към конкретното дело и към допустимостта на разгледания от въззивния съд иск. За да приеме, че застрахованият е носител на правото на иск за З.то обезщетение по раздел „Сгради” и че искът е допустим, Софийски апелативен съд е квалифицирал уговорката в добавъка към застрахователната полица за изплащане на обезщетението в полза на „Б. пощенска банка” АД като договор за цесия под условие, а не като договор в полза на трето лице по смисъла на чл.22 от ЗЗД. Въз основа на доказателствата по делото съдът е направил извод, че третото лице е заявило изричен отказ от правото на обезщетение, с което е отпаднало и условието за прехвърляне на вземането и застрахованият е единствен титуляр на правото на обезщетение по застрахователния договор. Обосноваността и законосъобразността на изводите относно квалификацията на уговорката за прехвърляне на вземането по чл.399 от ТЗ /отм./ и отказа на третото лице от З.то обезщетение са от значение за правилността на въззивното решение, но не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 от ГПК, включително по повод преценката за вероятна недопустимост на решението. Произнасянето по допустимостта на исковата претенция не произтича от прилагане на законовите разпоредби, уреждащи договора в полза на трето лице, поради което и допустимостта на въззивния акт не следва да бъде преценявана от гледна точка на съдържащата се в чл.22 от ЗЗД правна уредба.
Формулираните в изложението материалноправни въпроси, свързани с обема на подлежащите на обезщетяване вреди и дължимото З. обезщетение, несъмнено са значими за конкретното дело, тъй като разрешаването им от въззивния съд е рефлектирало върху уважаването на предявения срещу касатора иск с правно основание чл.399, ал.1 от ТЗ /отм./ до размер на присъдената с въззивното решение сума от 164 468.05 лв. Независимо от значимостта им за възникналия между страните спор, въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – да са обусловили решаващата правна воля на съда по спорния предмет на делото. Както изводите относно обема на вредите, които подлежат на обезщетяване от касатора в качеството му на застраховател по договора за комбинирана застраховка „Имущества”, така и изводите за размера на обезщетението, което се дължи на застрахованото лице за репариране на произлезлите от наводнението на 05/06.08.2005 г. вреди, са формирани в резултат на анализ на конкретни клаузи в сключения между страните застрахователен договор и преценка на събраните по делото доказателства. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК „материалноправни въпроси”, касаещи пределите на застрахователната отговорност, по същността си съставляват оплаквания за неправилна преценка на доказателствата и за необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд относно вредите, които следва да бъдат обезщетени от застрахователя, тяхното остойностяване /като напр. как следва да се изчисли стойността на разноските за ремонт и възстановяване на увредените от наводнението сгради – с включване на ДДС в цената на ремонтно-възстановителните работи или без включване на ДДС/ и размера на дължимото З. обезщетение. Евентуалните грешки при обсъждането на доказателствата и установяването на правнорелевантните факти са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК, значими за правилността на обжалваното решение. Според задължителните указания в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези основания са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, не подлежат на проверка в производството по чл.288 от ГПК и по повод на същите не може да бъде допуснат касационен контрол.
Поради отсъствие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК и в съответствие с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. не следва да се обсъждат допълнителните предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, с които е обосновано искането за достъп до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 120 от 01.03.2010 г., постановено по т. д. № 894/2009 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :